манастира.
Топ се съмняваше за момент да не би заспалият да се събуди и полека започна да издърпва расото, което монахът си бе постлал, но последният спеше така дълбоко, че не чувстваше нищо и продължаваше да хърка в ритъм, монотонен и комичен едновременно.
Негърът облече расото, закри главата си с качулката и ръцете си в ръкавите, широки и дълги, за да не се вижда, че е негър.
Той се огледа, обърна се веднъж дваж, видя че прилича на монах и можеше да приеме ролята на брат Бернардо.
Тръгна след това обратно по пътеката и изчезна в гъстата тъмнина.
След като вървя няколко минути по направлението, което монахът му бе посочил, скоро стигна пред вратата Анжелика. Забеляза на известно разстояние мрачните страни на манастира и издигащата се в двора камбанария.
Решителният час бе настъпил. Верният Горо се радваше, че е достигнал най-накрая до целта си и ще може да продаде на нещастната годеница на Марино успокоителната вест, че скоро ще трябва да чака освобождението си. Той можеше да узнае, дали Анунциата вярва още в любовта на Марино или вече се е отказала, заради измяната му, заради неверността му…
Горо ускори крачката си, мина покрай стената с вълчи СТЪПКИ, достигна най-сетне до решетъчната врата и заудря чукчето.
Глухият шум, два пъти повторен, произведен от тежкото чукче върху желязната поставка, се разнесе в сградата и проехтя над тревясалите плочи в двора.
Сестрата портиерка дойде да отвори и с един строг глас го запита, защо чука в подобен час.
— Аз съм брат Бернардо, благочестива сестро! — отговори Горо, грижливо криейки главата си в качулката. Нося ново известие за уважаемата игуменка.
При тия думи вярната пазачка го пропусна да мине в двора на манастира, но го помоли да почака до свършване на вечерната служба.
Горо действително забеляза дългото шествие на монахините, наредени две по две след игуменката.
Всички бяха облечени с просто наметало на кларистките. Държаха по една запалена свещ в едната и молитвеник в другата ръка и пееха в хор:
Горо, закрит зад един стълб, наблюдаваше физиономията на всяка от монахините при преминаването им пред него.
Скоро те изчезнаха във вътрешността на църквата и последните затвориха вратата след тях. Негърът изпита за момент разочарование. Анунциата не се намираше в шествието.
Той се почувства нерешителен, неспокоен да размишлява, хвърлен в голямо затруднение.
Положението му бе критично. Към кого трябваше да се обърне? Къде трябваше да отиде? Неговият план бе унищожен. Какво е станало с Анунциата? Дали е болна? Умряла ли е? Дали не са я пренесли в друг манастир?
Обзет от тия мъчителни мисли, той се заскита из двора.
Внезапно чу шум от стъпки върху плочите на двора. Някой се приближаваше и идеше, може би да го посрещне, да го демаскира, да съобщи на монахините за неговата дръзка измама. Почувства за момент страх.
Но скоро позна портиерката. Той напредна смело към нея, решен да употреби хитрост.
Престори се, че е изморен от дългия път и идеше да поиска нещо за пиене.
Милостивата жена го отведе до камбанарията и му показа две големи бъчви с прясна вода, до стената.
Лъжемонахът откачи от стената канчето, което бе окачено на един гвоздей, гребна вода и пи, докато задоволи жаждата си.
После изказа признателността си към сестрата, хвалейки я за усърдието й и малко по малко узна това, което желаеше да узнае.
— Моята задача в този момент е двойна — каза монахинята. — Две от нашите послушнички са уединени и аз съм натоварена с тяхното пазене.
При тия думи брат Бернардо изрази голяма изненада.
— Две послушнички уединени ли? — попита той. — Къде са те?
Горо почти бе издал инкогнитото си, задавайки този въпрос на сестрата.
— Какво се учудвате? — отвърна калугерката, изненадана на свой ред. — Нали знаете от последното ви идване за карцирането на двете безразсъдни?
Негърът тогава се престори, че си припомня думите на сестрата и се извини за своето забравяне.
Когато настоя да узнае имената на двете послушнички, монахинята му каза, че те се наричали в земния си живот Людовика и Анунциата.
— Какво безразсъдство бяха извършили? — запита мнимият монах, който едва прикриваше вълнението си.
— Людовика — отговори монахинята — е пренебрегнала най-свещената си длъжност. Осмелила се е да получи писмо от един млад човек. Сега изкупва престъплението си в една от подземните килии на манастира. Що се отнася за Анунциата, тя се разбунтувала. Отказала да приеме расото тогава, когато благородната сеньорита Мадлена Боргез, покровителка на нашия манастир, я е предопределила за служба на Бога през остатъка на дните й.
Горо почувства своето сърце на верен служител да трепва от омраза при мисълта за лукавото опекунство, което високомерната Мадлена упражняваше над бедното сираче.
— Един въпрос, милостива сестро. Кога ще освободят тази нещастна послушница? И тя ли е затворена в някоя подземна килия? — попита той развълнуван.
— Уважаемата игуменка — каза монахинята — не ще се съгласи за нейното освобождаване, ако тя не промени решението си. Този затвор ще стане даже неин гроб — при тия думи, произнесени с плах тон, тя посочи с пръст една малка врата, прикрита в дебелината на стената, която водеше до една подземна стълба — ако продължава да съжалява за забранените радости…
Вечерната служба наближаваше да свърши. Вече вратата на Църквата се беше отворила с хлопване, за да излязат молещите се монахини.
— Останете тук, почакайте ме! — каза на монаха сестрата портиерка, отдалечавайки се. — Ще отида да намеря игуменката и ще й съобщя за вашата мисия.
Горо се поклони, после си помисли за опасността, която го заплашваше, и за средствата, с които разполагаше за избягване.
През това време шествието мълчаливо се приближаваше към камбанарията. Мнимият Бернардо щеше да бъде открит, принуден да изложи целта на своето идване и може би, даже затворен и предаден на полицията в Рим.
Той взе едно внезапно решение. Отправи се към вратата с подземната стълба, която за щастие бе оставена полуотворена, слезе бързо по стъпалата и се намери във вътрешността на една обширна сводеста галерия, разделяща два реда килии.
Горо бе сигурен, че е стигнал до крайната си цел. Тъмнината, която владееше във влажния коридор, го покровителствуваше от всякакво преследване. Той се ослуша.
