флотата на Оргосо и ще нанеса на робите на моя брат най-позорното поражение. Да, аз ще успея в моята смела постъпка или ще загина.
Фалие едва прикриваше изненадата и мъката си. Той виждаше Марино обхванат от една луда мисъл. Вече предвиждаше анархията, разделянето на партии. Виждаше острова лишен от неговия началник, а жителите му заловени и подложени на мъки.
Фалие постави ръката си върху рамото на Марино, своя приятел и началник, и му каза с почти умоляващ тон:
— Бъдете умен, мислете, че от вашето спокойствие и вашата мъдрост зависи съдбата на всички ни. Вашето решение е безумно…
— Ще следвам решението си до стигане на целта. Ще ида да предам на Оргосо заповедта да се нахвърли върху тила на неприятеля, когато види да се развява на върха на фара фамозното знаме, украсено с лъва на Адриатика!
Д’Атренай и Фалие не се опитаха повече да противоречат на Маринели. Решението на героя бе непоколебимо.
— Поне оставете ме да ви придружа във вашата опасна експедиция! — предложи Фалие с твърд и решителен глас.
Маринели посрещна благородното желание на своя приятел с голяма радост.
— Нашата отплата — каза той — ще бъде или успехът, или смъртта. Вашето желание да ме придружите много ме радва. Докато аз откача от адмиралския кораб неговото прочуто знаме, вие ще идете при Оргосо и ще му предадете заповедта за вземане участие в сражението.
Д’Артенай стоеше неподвижен, безмълвен, с тъжен и неспокоен поглед.
— Що се отнася до вас, д’Артенай — подзе Марино, — вие ще поемете командването на войските на острова и на артилерията. Утре до залеза на слънцето победата трябва да бъде решена в наша полза… Да побързаме — добави той, обръщайки се към Фалие. — От успеха на предприятието от тази нощ зависи утрешният ни успех, триумфът на нашата кауза. Да оставим нашите облекла с богати бродерии, които издават званието ни, и да се дегизираме като рибари и моряци!
Д’Артенай изглеждаше подтиснат. Той не се осмеляваше да вярва в успеха на почти безумния план на Марино и Фалие.
— Нека Бог да ви закриля! — каза той, сбогувайки се със своите двама приятели. — Нека провидението направи пак да се видим!
Марино и Фалие излязоха бързо от крепостта и отидоха в складовете на флотата, където се намираше голям избор от дрехи и панталони за моряците.
Двамата благородници смениха дрехите си, после тръгнаха към брега, преобразени и неузнаваеми.
Маринели бутна по рамото един часовой, разкри му своето инкогнито и го запита не е ли забелязал някоя лодка наоколо. Фалие запита за същото много други часовой. Всички отговориха, че нищо не са забелязали в околността.
Изпълнени с доверие и смелост, Марино и Фалие съгледаха до брега една малка лодка, лека за управление. Те се качиха в нея.
Със силен удар на греблото Фалие отдалечи лодката от брега.
Те се отправиха точно срещу адмиралския кораб, чийто масивни форми се очертаваха в тъмнината.
Двамата мъже вече се бяха напълно предали на опасната си съдба. Тяхната лодка се носеше грациозно по черните води и се приближаваше все повече и повече до неприятелските кораби. Брегът вече бе изчезнал от очите им и силуетите на плаващите крепости изпъкваха пред тях.
Сенките на големите венециански галери изглеждаха, че повече закрилят, отколкото да застрашават малката безстрашна лодка.
От техните палуби никой не можеше да я различи, а още по-малко да се вглежда навън и да наблюдава морето.
Следователно, двамата гребци изглеждаха облагодетелствани от съдбата.
Пълно мълчание цареше върху корабите от ескадрата. Никаква светлина не блестеше, нищо не се чуваше по палубите.
Екипажите, изтощени от страшната битка през деня, отдавна се бяха прибрали в хамаците. Неколцина войници, поставени на стража на всеки кораб, седяха край мачтите и не подозираха приближаването на една лодка от острова.
С един сръчен удар на греблото, чийто шум се заглушаваше от грохота на вълните, които се разбиваха в стените на корабите, Фалие приближи лодката до големия адмиралски кораб.
Решителният час бе настъпил. Марино помогна на другаря си да намести лодката до въжената стълба, която висеше отстрани на кораба, после хвърли наоколо проницателен поглед.
Нищо не се движеше. Никаква светлина, никакъв сигнал не бе запален на борда. Само адмиралският салон изглеждаше осветен. През една пролука на завесата прозираше светъл лъч.
— Ще сляза тук! — каза тихо Марино, хващайки се с ръце за стълбата. — Виждате ли това знаме? — добави той, посочвайки на Фалие знамето, което се развяваше на мачтата. — Това е адмиралското, с лъва на Адриатика. Заклел съм се да достигна до него.
Марино даде една последна поръчка на Фалие и му заповяда, като изпълни мисията си, да се върне и да спре до същата въжена стълба, за която той се държеше.
Фалие беше твърде обезпокоен и почти се страхуваше при мисълта за безстрашието, което Марино бе показал.
— Вие отивате към гибел — каза той на приятеля си.
В действителност Марино виждаше ясно какви опасности го очакваха. Фалие можеше да закъснее по пътя, даже да бъде нападнат. Маринели през това време можеше да бъде заловен от неприятелите си.
Фалие се отдалечи, неспокоен, почти отчаян. Марино се хвана за пръчките на въжената стълба, остана за момент замислен, с поглед, отправен към лодката на приятеля си, която малко по малко потъваше в нощта и изчезваше.
Маринели пристъпи към работа. Той се покачи на оградата и се ослуша. Стори му се, че чува шум от много гласове. Той предположи, че адмиралът е събрал своите офицери при себе си и разискват нов план за нападение.
Марино не можеше да се сдържи и искаше да чуе какво си говорят. Но един глас му направи впечатление измежду другите. Струваше му се, че е познат. Беше жертва на някаква измама или наистина познаваше тайнствения събеседник?
Маринели се закатери и с голяма предпазливост подаде глава над оградата и хвърли изпитателен поглед върху мостика на кораба.
Отначало той не видя нищо подозрително и помисли, че мостикът е съвършено пуст. После забеляза, близо до един стълб, задрямалия часовой, който стоеше неподвижен, облегнат на стълба. Нещастният човек изглеждаше капнал от умора и забравил длъжността си.
Венецианците действително се съвещаваха, както началниците на Санта Рока и никой от офицерите на ескадрата не предполагаше удара, който им готвеше неприятелят.
Марино стъпи на оградата, намести се до една греда и застана неподвижен като статуя, за да не събуди часовоя.
Той още не се осмеляваше да се движи свободно по палубата. Всеки момент адмиралът или някой от неговите офицери можеше да се изкачи на мостика, да го познае и да вдигне тревога. Маринели тогава би бил безвъзвратно загубен.
Внезапно той чу гласовете да се разнасят по-ясно от кабината. Неговите опасения се оправдаха. Офицерите бяха свършили съвещанието си и се изкачваха върху моста. Той отново чу същия глас, който го бе заинтригувал така силно. Тръпки преминаха по тялото му. Обзе го предчувствие за предателство.
От страх да не бъде открит, той се прехвърли отново през оградата и слезе по въжената стълба така ниско, че да може да наблюдава повърхността на моста, без да бъде забелязан.
Едва бе заел тази нова позиция, когато чу шум от стъпки по стълбата, водеща от кабината към моста.
Този шум бе също едно предупреждение за часовоя, който излезе от дрямката си, взе правилна стойка и започна да се разхожда с правилни и монотонни стъпки.
