— Махни се от пътя ми, безумецо! — викна Силвио Зиани и блъсна Андрея, докато Марино се опитваше да изтегли назад великодушния старец.
— Марино, остави ме — каза заповеднически последният, освобождавайки си ръката. — Назад, вие другите! Вън от къщата ми, убийци, или ще повикам на помощ рибарите от Сан Николо. Вие не ще стигнете до него, освен като минете през трупа ми!
— Умри тогава, щом като искаш! — отвърна кикотейки се началникът на карабинерите, който, обхванат от ярост, заби сабята си в гръдта на стареца.
Една покъртителна сцена последва това кърваво дело.
Анунциата изпусна един сърцераздирателен вик и се спусна между жестокия началник на карабинерите и простряното тяло на баща си.
Силвио Зиани хвана грубо нещастното момиче и го отхвърли настрана.
Всичко това се свърши за няколко секунди.
Слугинята се бе спуснала навън с викове. И Анунциата също излезе вън от къщата и се скри в нощната тъмнина. Карабинерите нямаха заповед да я спрат и затова не й попречиха да избяга.
Тя желаеше да отиде и потърси помощ, желаеше да спаси баща си и Марино, като повика рибарите да им помогнат. С развяващи се от вятъра коси и дрехи тя тичаше към техните далечни колиби. Отчаяният й глас се разнесе силно и страшно из забуления в мрак остров и надвиши бученето на морето, предизвикано от бурята.
— Негоднико! — извика Марино, като видя, че старият Андрея падна. — Ти ще заплатиш това с живота си! Бъди проклет!
Обзет от силен гняв, той отправи сабята си към Силвио Зиани. След няколко удара на сабите, началникът на карабинерите разбра, че Марино не бе по-малко вещ от него във фехтовалното изкуство и че е изложен на опасността да бъде скоро ранен и победен.
— Защо зяпате, проклети ленивци? — викна той на хората си. — Обезоръжете незаконнородения… Трябва да го заловим жив, за да го представим още тази нощ пред Съвета на тримата.
Докато в тази стая на рибарската колиба, обикновено така тиха, а сега изпълнена с шум на оръжия и облята с кръв, войниците на полицията се нахвърлиха върху Марино Маринели, Анунциата, терзана от смъртен страх, тичаше от къща на къща, удряйки с белите си нежни ръце капаците на прозорците и вратите.
— На помощ! — викаше тя. — Елате всички, карабинерите убиват баща ми и Марино Маринели!
Рибарите, разбудени от първия си сън, скачаха от леглата си и отърчаваха към вратата.
Там виждаха Анунциата като сянка в нощта, с разпусната коса и развята от вятъра дреха, с променено от ужас и болка лице. Те чуваха да се разнасят отчаяни викове:
— Спасете ги!… Спасете ги! Имайте милост! Карабинерите убиват баща ми и Марино.
Тя скоро събра една група решителни мъже.
От всички колиби излизаха при вика на младото момиче рибарите и техните помощници, въоръжени със стари оръжия и всичко каквото им бе попаднало под ръка.
— Ето ни!… Какво се е случило? Водете ни! Къде са проклетите карабинери? — се питаха те един друг.
Анунциата хвана за ръка Тонино, който се бе въоръжил с едно старо копие, и го поведе към колибата на баща си.
Другите, размахващи стари саби, лопати и железни прътове, ги следваха, решени да се притекат на помощ и да закрилят стария Андрея, който беше обичан и уважаван от всички.
Анунциата тичаше с трескава бързина.
Стигайки до колибата, тя изпусна един вик, който накара всички да потреперят… Тя влезе в стаята, където лежеше бездушното тяло на баща й.
Силвио Зиани и карабинерите му бяха заминали. Марино Маринели беше изчезнал. Без съмнение, той бе паднал и войниците от полицията го бяха отнесли, мъртъв може би, за да го предадат на инквизиторите.
Рибарите, възмутени и раздразнени, не намериха нищо освен безжизненото тяло на стария Андрея, до което неговото дете отчаяно си кършеше ръцете и в един ъгъл тежко ранения негър.
8. Луиджи и красивата Анунциата
Много дни бяха изминали. Религиозните тържества още не бяха привършени в църквата Сан Марко.
Вечерта настъпваше и една пъстра тълпа, отчасти маскирана, се отправяше към Риалто, към площада Сан Марко и в кале Мерцерия, отивайки и връщайки се по малките улички, които свързваха разните части на площада Сан Марко и моста Риалто.
Народните зрелища с художествен вид се сменяха с комични шествия.
Група любопитни се бяха натрупали около всичко, което можеше да забавлява зяпачите.
Тук една навалица от мъже, жени и млади момичета слушаха песните на едно семейство пътуващи лирични артисти, чийто най-млад член, едно момиче на десет години, бедно облечено, събираше в червената си шапка подаянията на присъствуващите; там върху една висока естрада, ошарена с пъстри краски, един укротител на змии увиваше около себе си опитомени отвратителни влечуги. Зад него на естрадата един крокодил издигаше главата си и разтваряше своите хищни челюсти, страшния изглед на които караше зрителите да се отдръпват отначало, но после те пак се приближаваха, като узнаваха, че чудовището влечуго всъщност е една крокодилска кожа, натъпкана със слама.
Недалече от този шарлатанин, който раздаваше на многобройните купувачи своите мехлеми и еликсири, един жонгльор хвърляше във въздуха топки и позлатени обръчи и сръчно ги хващаше отново или пък — което най-много учудваше зрителите — хвърляше стоманени ками, които преди да опишат един кръг във въздуха, падаха през ръкава в ръката му.
Другаде бедни работници и просяци изразходваха за ядене това, което бяха спечелили за цяла седмица, пред една табла, пълна с печено месо, продавано на големи парчета.
Навсякъде се движеше народ и изпълваше пространството със смях и глъчка: радостни викове, весели смехове разтърсваха въздуха и над всичко се разнасяше звънът на камбаните, които от височината на църквите приканваха на вечерна молитва вярващите.
До един стълб на църквата Сан Марко се бе сгушила превита на две старата просякиня, която Карло — сега вече под земята — наричаше Луала. Подобно на други просяци, които пъплеха по стъпалата на свещената сграда, тя протягаше към минаващите костеливата си ръка, повтаряйки непрекъснато:
— Подарете за бога, господа!
Тази трепереща старица, покрита от главата до краката в своята мантия, изхабена до основата, разглеждаше с проницателните си очи всеки от тия, които влизаха в църквата. Тя не беше толкова стара, колкото изглеждаше; очевидно беше, че животът, който е водила, е сложил своя отпечатък върху лицето й.
От Пиацета идеше едно момиче, облечено скромно в черно: с една особена наметка, която покриваше главата и раменете й. Ръцете й придържаха тази наметка, кръстосана на гърдите, по такъв начин, че в гънките на тъмната материя се виждаше само едно бледно лице, докато главата на момичето изглеждаше сведена под тежестта на грижи и скръб.
Очите му бяха замрежени със сълзи; бузите му бяха загубили нежната си розовина; голямо страдание се четеше върху неговото побледняло лице, което до неотдавна светеше от младежко щастие.
Това беше Анунциата, дъщерята на Андрея Фарсети, чийто смъртни останки същата сутрин бяха отнесени в последното му жилище в черната и влажна земя на острова Сан Николо. Той почиваше сега недалече от сеньора Маринели, майката на Марино.
Най-скъпите същества на двамата, Анунциата и Марино, бяха сега погребани в земята; те можеха сега заедно да се лутат под мълчаливите борове на гробището и да се молят за мъртвите…
Но Анунциата нямаше и това тъжно утешение. Тя не бе загубила само своя баща; жестоките хора й бяха грабнали също и тоя, когото тя обичаше с една неизразима любов, единствената опора, която й бе останала на света. Бяха й отнели Марино и тя сега беше сама, съвсем сама със своята тъга и болките.
След погребалните молитви, когато пръстта бе хвърлена в гроба и го изпълни и рибарите и жените от
