мълчалив поздрав.
С отчаяно движение Марино сгърчи ръцете си до гърдите.
Венецианският каторжник почувствува още по-живо от вечерта ужаса на срама и унижението, на което бе подложен.
Като някой див звяр от пустинята, когото поставят в клетка, за да сломят силата му между железните пръчки, неговите неприятели го бяха пратили тук, за да го обезсърчат, за да отровят живота му физически и морално едновременно и да изчезне всичко, което го правеше достоен човек.
Обаче, в хаоса на тези мисли и чувства, така тъжни и болезнени, изпъкваше над всичко неговото желание да си отмъсти.
В този момент той се намираше под чужда власт, натоварен с вериги, далеч от родния си град. Но оставаше му още една надежда, една цел в живота: да избяга, да отмъсти на неприятелите си, да освободи любимия си баща!
Няколко седмици изминаха и Марино започна да губи надеждата, че ще може да избяга.
Една вечер, когато галерата, заедно с много други, бе докарана до брега и каторжниците спяха, като само няколко пазачи се разхождаха по моста, Марино, комуто сънят отбягваше, забеляза върху пясъчния бряг един човек, който вървеше бавно и чиито погледи бяха обърнати към галерите, които разглеждаше внимателно една след друга.
Марино се сепна. Един лунен лъч му позволи да разпознае в този човек един негър.
Една внезапна радост го обзе. Ако този негър го търсеше? Ако той беше Горо?
Използвайки един момент, когато пазачите не го виждаха, Марино се изправи и направи знак с ръка.
Едно радостно възклицание се изтръгна от устните му, когато видя, че негърът му отговори също с махане на ръка и побърза да се скрие в съседната малка горичка.
10. В подземията на венецианските затвори
Главният инквизитор излезе маскиран от ужасната зала на съвета на тримата и направи знак на един прислужник, също маскиран, да го последва с една факла по дължината на коридора, който водеше в подземните затвори.
Мълчалива и важна, мистериозната личност, върху която падаше светлината на факлата, премина коридора и слезе по стълбата, която водеше към стаите на истината и килиите, запазени за тия, които още не бяха осъдени.
Коридорът продължаваше с малък наклон между влажните стени. Главният инквизитор, продължаващ вървенето, беше вече почти до страшните „пози“, дупките, издълбани дълбоко в земята, под канала Орфано.
Една друга стълба, с хлъзгави и позеленели от плесен стъпала, водеше към вратите на тия подземия, където бяха събрани всички ужаси на ада.
От тия подземия се разнасяше един концерт на ридания и проклятия: — Нещастие!… Нещастие!… Дайте ми смъртта… най-ужасната смърт! Това ще бъде едно благодеяние!… Едно освобождение!
Главният инквизитор не обърна никакво внимание на тия сърцераздирателни жалби.
Следван от своя слуга, той напредваше предпазливо по влажните стъпала, докато най-после достигна до железните врати на килиите, грижливо заключени отвън.
Почвата на коридора бе размекната като тинята на някое блато. Отвратителни животинки запълзяха по стените и се скриха в цепнатините на зида, откъдето капеше вода.
Главният инквизитор отвори една от малките железни врати, с каквато бе затворена всяка килия, и слезе заедно с факлоносеца по няколко стъпала в една дупка, из дълбочината на която се изкачваха тъжни въздишки.
Когато червеникавата светлина на факлата освети тесния подземен гроб, нещо се раздвижи на дъното. Това беше едно човешко създание, сгърчено върху един куп воняща слама, което сега се изправи.
В осветеното пространство се появи главата на един старец. Неговото лице беше измъчено от страдания. Имаше бяла брада и бяла коса, бузи, покрити с бръчки. Ръцете и краката му бяха съвсем отслабнали.
— Какво желаете? — извика той с жаловит глас. — Идете ли най-после да ме извадете от този затвор, където ме подхвърлихте на най-ужасни мъчения?
Главният инквизитор слезе още няколко стъпала.
— Дойдох, за да те попитам Марино Гримани, ще признаеш ли греховете си?
— Кажи, в какво обвиняваш стария дож? Какво престъпление му приписвате?… От седем месеца аз тлея в тази ужасна дупка.
— Както вече ти казахме: Гримани ти си обвинен в предателство, най-престъпното предателство, насочено срещу Съвета на тримата и републиката.
— Ти лъжеш! — извика старецът, като се изправи.
Неговата душа, развълнувана до дълбините си, като че ли бе предала за момент една нова сила на неговото тяло, грохнало от старост и страдания.
— Ти знаеш, че аз винаги съм бил спогодителен. Как можеш да ми отправяш такива ужасни безоснователни обвинения?
— Ние знаем всичко: знаем твоите планове за предателство. Твоето престъпление е толкова голямо, че една смъртна присъда не е достатъчна да го изкупи.
— О, защо не издадете тази присъда?… Моята кръв не ви ли стига?… Но разбирам. Не се осмелявате да съобщите моето въображаемо престъпление на народа, да обявите публично, че съм виновен! Познавате много добре този народ и знаете, че той ще се разбунтува срещу присъдата. Народът ме обича, той ме уважава и затова вие изпитвате към мен омраза и завист.
— Безумни думи! Ние прилагаме правосъдието и то с умереност.
— Имайте милост, освободете ме от мъките ми! Нека да умра под секирата, но не ме оставайте да линея в този ужасен затвор!
— Дойдох да ти кажа, че една кървава смърт не ще изкупи престъплението ти. Ти не се поколеба да издигнеш незаконнородения до себе си, за да го направиш свой заместник.
— Така казва Луиджи, моят недостоен син. Във вените на Луиджи, както и във вашите, тече кръв на свирепо животно — отвърна нещастният старец. — Той се обърна към вашето могъщество, за да предизвика моето сваляне. Най-престъпен между престъпниците, той се осмели да нападне нещастния си баща и да го въвлече в тази килия!
— Мълчи, Марино Гримани! Не обвинявай с ново престъпление виновната си глава.
— Нека проклятието на един баща да порази моя недостоен син Луиджи! Проклет да бъде този, който вдига ръка над стария си баща!… Марино Маринели, моят добър и скъп син е, който заслужава дожската мантия. Марино има благородна душа, той ще я носи с чест.
— Присъдата, която Съветът на тримата произнесе, вече ти я казахме. Трябва ли да ти я повтарям? — подзе главният инквизитор с тържествен глас. — Тъй като кръвта ти не може да изкупи твоето престъпление, Марино Гримани, присъдата ти е да останеш между тия стени до края на живота си.
— Горко ми! — извика старият дож, хващайки челото си с двете ръце. — До края на живота си в тази страшна дупка!… О! Имайте милост! Дайте ми смъртта! Не ме измъчвайте толкова дълго време.
— Не, ти трябва да изтърпиш всички мъки, заради престъплението си — отвърна главният инквизитор.
— Бъдете проклети! Проклет да бъде и вашият дож, който аз съм създал! — извика старецът отчаян и извън себе си. — О, моят глас ще протрещи като гръмотевица и ще проглуши ушите на хората! Те ще узнаят, какво ме е постигнало; те ще се научат за това бавно и подло убийство! Моите думи ще проникнат през най-малките дупчици на тия стени и ще бъдат чути от народа. Той трябва да узнае най-после истината… Народът е измамен! Престъпниците са разгласили, че съм умрял и са поставили в гробницата празния ми ковчег!… Марино, синко мой, къде си?
И нещастният старец, изнемощял, падна назад в леглото от слама, докато главният инквизитор и факлоносецът изчезнаха зад желязната врата.
