издаваше ужасната болест, която бе придобил на тази галера и която го подкопаваше бавно.
— Оставете ме да сторя това, което желая, Бенито; войниците не ни виждат — каза Марино.
— Ако случайно дойдат към нас, вие сигурно ще бъдете жестоко бит, Марино. Тяхната грубост е така унизителна, че прави да проклинаме живота.
— Вие имате право; тук ние губим нашето човешко достойнство; нашата душа е отровена; да живееш тук е все едно да си в ада!… Горко вам и на мен! Горко на нещастниците, които ни обкръжават! Най-тежкото проклятие тегне върху всички, които са оковани тук.
— Те не го чувстват… Вижте! Те спят.
— Сломени са от ужасната работа през деня, Бенито!… Впрочем, да, вие имате право, една голяма част от тия клетници са така долни и така покварени, че не чувстват в наказанието срама и унижението!
— Света Богородице! — каза внезапно испанецът и неговите хлътнали очи, святкащи от треската, блеснаха със слаб огън. Войникът от стражата се приближаваше. Това е Гаспар, този безсърдечен човек, който ни преследва и ни мрази, защото не му изглеждаме достатъчно покорни, достатъчно смазани. Ако той види, че сте ми дали вашата мантия…
— Той не обръща внимание на нас; ето, обръща се… Проклет да бъде този Гаспар, който винаги дири случай да ни накаже строго!
— Казват, че той се страхува от вас, Марино, тъй като избягва да има разправии с вас; впрочем, вярвам, че той не ще има ни почивка, ни спокойствие, докато, не ви принуди да пълзите пред краката му, както другите.
— Той се мами, ако мисли, че аз няма да скоча върху него, за да му нанеса няколко юмручни удара, ако се опита втори път да ви удари с тоягата си, въпреки че ви вижда слаб и болен.
— Не се оставяйте да ви обземе гнева, Марино; това ще бъде вашата смърт. Имайте милост към самия себе си и мислете за целта, която имате за в бъдеще, мислете за вашето отмъщение!
— За него мисля ден и нощ, то е моята надежда.
— Зная това. Не се грижете, прочее за мене смъртта ще ме освободи от страданията ми.
— Когато удари часът за моето освобождение, той ще удари и за вас, Бенито; и вие ще се излекувате!
Болният поклати глава.
— Няма излекуване за мене, благородни ми приятелю, и, ако вие бяхте французин, не щяхте да се радвате на спасение. Как смятате да избягате от този страшен затвор, на който сте приковани с тези тежки вериги и който плава сред водата? Денем и нощем каторжниците са зорко наблюдавани; не им оставят никакъв инструмент в ръцете; никакъв приятел; никакъв спасител не може да достигне при тях.
— И въпреки всичко, аз се надявам — въздъхна Марино.
Болният хвърли недоверчив поглед към своя приятел по верига.
— Ще бъде ужасно, ако и вие прекарате живота си тук и загинете тук като мен — промълви той. — И, въпреки всичко, не виждам никакъв начин за спасение. Ще се радвам и ще благодаря на Бога, ако сполучите да избягате; ще пожертвам на драго сърце живота си, за да ви помогна, Марино, и ако намеря смъртта, моето мизерно съществуване най-после ще се прекрати!…
— Повярвайте ми, Бенито, аз ще се сдобия със свободата си, ще хвърля тези железни окови. Това е необходимо, за да изпълня моето отмъщение, което е целта на живота ми! О, вие не знаете още силата, която ме въодушевява; вие не предполагате на каква жестокост ще бъда способен, когато наближи часът на отмъщението — продължи Марино Маринели, чието чело бе светнало от ентусиазъм. — Нито един от виновниците не ще избяга: те ще умрат всички. Аз ще се къпя в кръвта на тия негодници, които искат да уморят бавно баща ми и мен!… Ще започна една ужасна война — не срещу родния ми град, срещу гражданите и рибарите, Боже опази! — но срещу дожа. Съвета на тримата и големците на Венеция!
— Вие храните големи планове — промълви испанецът, поглеждайки изпитателно своя другар по верига, като че ли искаше да проникне до дъното на душата му.
И този болен каторжник с немощно тяло, чието лице криеше някаква тайна, сега се бе вдъхновило от мисълта за борбата, която смяташе да почне Марино.
— Трябва да ви открия откъде черпя моята надежда, Бенито Мадреселва, за да знаете, че не напразно се надявам.
Една вечер, когато спяхте вие и всички около мен, гледах нататък към брега, недалеч от който бяхме спрели, и видях една човешка фигура, един негър…
Никой не ме наблюдаваше в този момент. Аз се повдигнах и му направих един знак, на който той отговори…
— Познаваш ли този негър?
— Преди пренасянето ми тук от Венеция, той беше изпратен от дожа да ме убие.
— От сина на вашия баща?… Проклет да бъде този негодник! — прошепна Бенито.
— Аз спрях ръката му и му доказах, че съм по-силен от него. После той ми се закле в послушание и ме помоли да го взема на служба при мен.
Аз се съмнявах в него отначало, но той бе тежко ранен заради мен и аз вярвам сега в неговата искреност?…
— И вие казвате, че този негър се е появил?
— Аз не сънувах. Видях го добре с очите си и му направих знак.
— Видяхте ли го пак след тази вечер?
— Не, той изчезна, когато ме позна и не се появи повече. Надявам се, че той ще намери някакво средство да достигне до мен и да ми помогне да избягам… Тогава и вие не трябва да останете тук, приятелю; трябва да ме придружите и да ми позволите да ви върна живота!…
Испанецът махна с ръка, като да отстрани това предложение и лицето му прие тъжно изражение.
— Вие ще ми направите лоша услуга, Марино Маринели — каза той с твърд глас. — Не желая да живея. Не мога да се реша да стана по-нещастен…
— Говорете, Бенито, кажете ми какво сте пострадали?
— Не ме разпитвайте… Вие имате една цел за догонване и тя запълва живота ви. Вие имате какво да ви движи напред, вие се ентусиазирате, давате криле на вашата душа и, освен това, вие имате да изпълните едно отмъщение…
Аз нямам нищо, абсолютно нищо върху земята, освен морални страдания и едно ужасно отвращение от живота, каквото вие не можете да си представите. Бог да ви пази!
Но да млъкнем сега. Вие имате нужда от сън, за да възстановите вашите сили, Марино. Вие трябва да си възвърнете бодростта и свежестта, за да не ви измори тежката работа.
Спете спокойно. Вие можете да сторите това.
Двамата каторжници замълчаха.
Сънят затвори скоро клепките на Марино, обаче бягаше от неговия другар по верига.
От седмици вече, даже месеци, Бенито Мадреселва страдаше от безсъние.
Всред тържественото мълчание, което царуваше в нощта, виденията от неговото минало обземаха този тъжен човек, така мълчалив и затворен, който досега не бе продумал приятелска дума с никого, чиято физиономия изразяваше умора от живота, докато цялото му същество изглеждаше сломено от някаква болезнена и ужасна тайна.
Към сутринта, обаче, умората победи безсънието и нещастният каторжник затвори очи, но не под влиянието на един благотворен сън; студени капки пот лъснаха по челото му; несвързани и мъчителни сънища изпълниха мозъка му и той изведнъж скочи, шепнещ още с болезнен акцент, между стиснатите си устни, повтаряното много пъти име Инец…
След пристигането на Марино стана един голям обрат в мрачния и болнав испанец.
Отначало той гледаше с недоверие новия си другар по верига. После искрените пристъпи на Марино, в които не се съзираше никаква измама, малко по малко отвърна приятелски, без да предизвикват друга промяна в характера му.
Това доверие се разрасна с течение на времето и скоро се обърна в едно много искрено приятелство.
На следната сутрин след нощния разговор очите на Мадреселва се въртяха безпокойно и необикновеното му вълнение показваше, че в него се води голяма борба. Често той хвърляше поглед към
