— Ти се отказваш от това, което ти предлагаме… и сълзи течат от бедните ти очи — каза забулената дама, като предаде нежност и съчувствие на гласа си.
Тя се приближи до Анунциата, за да я вземе в обятията си и целуне по челото, преди да тръгне.
— Разбирам голямата ти скръб и ти съчувствам искрено, нещастно момиче — подзе тя.
Представяйки се дълбоко покъртена, тя привлече към себе си плачещото момиче, за да го утеши и изтрие сълзите, които се стичаха по страните му.
Докато Анунциата, като някой гълъб, дирещ убежище, доверчиво отстъпи на тази ласка и облегна главата си върху гърдите на дамата, последната държеше своята фина кърпичка пред лицето на младото плачещо момиче.
Ако в този момент воалът бе паднал от главата на непознатата, би могла да се види една жестока демонска усмивка, играеща върху лицето й.
Анунциата не знаеше какво става с нея. Тя искаше да се повдигне… да говори… да вика за помощ и нищо не можеше да стори. Беше обзета от неописуем страх. Като че ли волята й и силата й я напускаха, като че ли беше в плен на някакво неопределимо замайване.
Тя се отпусна в ръцете на чужденката, която й покри лицето с бялата си кърпа и я отнесе върху леглото й в дъното на стаята.
Анунциата лежеше върху леглото, безжизнена, с бледи страни, изглеждаше като мъртва.
Мистериозната дама погледна внимателно спящото младо момиче, после отхвърли воала си назад и прибра с мантията си напарфюмираната кърпичка, която бе произвела такъв странен ефект.
Това бе дожесата, която лично бе дошла при Анунциата.
Тя отиде до вратата, отвори я и направи заповеднически жест с ръка.
При тая безмълвна заповед, четирима слуги от палата влязоха в стаята.
— Внимание! Малката спи. Отнесете я с постелката й в моята гондола по такъв начин, че да не се събуди преди да бъде отнесена в апартаментите ми.
Слугите побързаха да изпълнят заповедта й. Дожесата ги последва до брега, където я очакваше една голяма позлатена гондола, в средата на която се издигаше един балдахин.
Тя се качи в гондолата и нагласи нежно и безшумно Анунциата върху леглото, закрито от всяка страна, за да не пропуща пресния въздух.
Тогава гондолиерите загребаха тихо с веслата по водата и скоро гондолата доплува до Пиацета.
Дожесата заповяда да отнесат нейната „питомка“, както наричаше Анунциата, в спалнята й.
Дожът, един стар свещеник, младият шамбелан Никола Стено и бащата на последния чакаха в една съседна стая.
Всичко бе приготвено за една мистериозна церемония. В спалнята блестяха свещи върху един малък олтар, където се издигаше златно разпятие; дим на тамян изпълваше въздуха и множество кресла бяха разположени в полукръг пред стъпалата на олтара, покрити с килим.
Дожесата заповяда на прислужниците си да приготвят една рокля и един хубав воал за младата годеница, която още бе в безсъзнание и да въведат свещеника и свидетелите на сватбата. Тя желаеше да даде за жена на шамбелана красивото сираче, на което дожът бе обещал да го покровителствува.
Тъй като годеницата още не бе дошла на себе си, дожесата заповяда да й донесат една чаша силно вино, в която наля, без да я видят няколко капки от едно малко стъкълце, което носеше в дрехите си, и после отиде, последвана от прислужниците си до леглото, където Анунциата бе неподвижна и като мъртва.
Тя прекара през устните на младото момиче малко по малко питието, което бе приготвила.
След няколко минути Анунциата се раздвижи и се възвърна към живота.
Тя изпадна в едно безчувствено състояние, подобно на положението на една сомнамбулка в нейната криза. Анунциата се вдигна; очите й се отвориха широко и тя погледна наоколо с бездушен поглед; лицето й бе бледо като платно и устните й стиснати.
Тя бе раздвижила тялото си, обаче, мисълта в нея не работеше.
Дожесата си каза, че алхимикът Ауромето, завърнал се от Египет във Венеция, и е дал една добра рецепта и че трябва да му благодари.
Анунциата не проговори; изглеждаше, че тя не се учудва на новата среда, сред която се намираше.
Със загадъчния блясък на очите й, бледното й лице сред снежнобелия воал, нейната красота придобиваше нещо мистериозно.
Нейната рокля, украсена с цветя и златни бродерии, покриваше хармонично тялото й.
Златни украшения бляскаха върху ръцете, гърдите и раменете й: една хубава огърлица от големи бисери, сватбен подарък от дожесата, висеше на врата й, един разкошен булченски венец красеше косата й и един прозрачен воал покриваше главата й.
— Ела, мило дете! Часът на щастието настъпи за теб — каза Катерина, на чиято глава прислужниците бяха поставили една златна диадема.
Тя хвана бялата и студена ръка на Анунциата, която, без собствена воля, се остави да я водят като на сън.
Дожесата, държейки младото момиче, което се намираше в хипнотично състояние, премина стаята, мина пред дожа и се спря в подножието на малкия олтар.
От другата страна пристъпи младият шамбелан Николо Стено, воден от своя баща. За да задоволи своя господар, той бе готов да се свърже във вечни връзки с младото сираче.
Годеницата, неподвижна и безмълвна, гледаше в пространството.
Дожесата, с покровителствен жест взе студената й безжизнена ръка и я постави в ръката на младия човек, комуто я даваше за жена.
Тогава свещеникът извърши свещената церемония.
В присъствието на височайши лица, които служеха за свидетели, Анунциата бе съединена в свещени брачни връзки за Николо Стено.
В момента, когато църковният служител свързваше ръцете на съпрузите, широката стая се огласи от сърцераздирателен вик.
Анунциата бе извикала.
Умственото вцепенение, в което тя се намираше досега, бе се заменило внезапно и съвсем неочаквано за дожесата с едно будно състояние и съзнанието й бе се възвърнало…
Младоженката обгърна всичко, каквото я обкръжаваше с изплашен поглед, в който се четеше ужас. После силите й я напуснаха и тя се отпусна в ръцете на прислужничките, които дожесата бе повикала със заповеднически жест.
12. Разказът на другаря по верига
— Вие треперите, Бенито: вие сте сериозно болен — прошепна Марино на испанеца, своя другар на пейката.
Това беше след една буря и нощта беше студена.
— Треската ме измъчва вече няколко месеца. Тя започна преди вашето идване да разтърсва от време на време бедното ми тяло, някога здраво и силно като скала, сега слабо и треперещо.
— Вземете моята мантия и се покрийте с нея, тя е топла.
— Никога, Марино. Аз зная, че вие ми желаете доброто, че имате благородно и нежно сърце, но запазете си мантията; имате нужда от нея. Тя трябва да запази силите ви; вие имате да извършите едно голямо дело, според както ми казахте — едно дело на правда, на което сте посветили целия си живот.
— Аз ви разкрих моето минало, Бенито, защото имам доверие във вас; зная, че не ще издадете никога моите намерения — каза Марино, събличайки своята широка шаячена дреха и покривайки грижливо с нея своя болен другар.
— Моля ви, оставете ме да треперя от треската и не се излагайте на ударите на пазачите — промълви испанецът, когото Марино не е виждал толкова отслабнал.
На неговото измършавяло лице, което се беше удължило и стеснило, бузите бяха дълбоко хлътнали и очите потънали в орбитите им; косата и брадата бяха побелели; кожата на костеливите му ръце се беше изменила, неговите крака, на които бяха поставени железните окови, бяха останали без плът, всичко в него
