Въздишайки, нещастният продължи:
— Върни се, Марино, спаси баща си! Освободи го от тия мъки! Зная, че ме обичаш, мой синко… О, нещастие!… За едно въображаемо престъпление твоят баща чезне тук… Зная с каква бързина този таен съд издава своите тайни присъди; аз често трябваше да се защитавам от тяхното могъщество и накрая паднах!… Горко ми… Тук ще свърша дните си! О, дано бог ме прибере по-скоро!
Гъста тъмнина обкръжи отново стареца. Крачките на главния инквизитор и човека, който го придружаваше, заглъхваха в далечината.
Гробно мълчание цареше в дупката. Нищо не се чуваше, освен пляскането на малките вълни в канала Орфано на стените и вътре в затвора, падането на, тежките водни капки от стените върху размекнатата почва.
Тежък и смрадлив въздух изпълваше килията, чието единствено отверстие, към канала Орфано, беше една голяма дупка, подобна на крепостен бойник. Като се сметне плесенясалата слама, върху която лежеше един старец, чиито рамене бяха носили дожската мантия, килията не съдържаше нищо друго освен една стомна.
Уморените клепки на детронирания дож се затвориха и сънят, който посещението на инквизитора бе грубо прогонило, се върна на сламеното легло и взе нежно в обятията си изтощения старец.
През време на дрямката му, прекъсвана от въздишки и повици към сина му Марино, промълвяни с нисък глас, стори му се, че вратата на дупката, в която лежеше, се отваря тихо и спотаени стъпки се спускат по стъпалата.
Сънуваше ли? Или се намираше в оная полудрямка, през време на която измамливи и смътни образи често минават през затворените ни очи.
Леките стъпки се приближаваха в действителност към бившия дож.
Пипащи в тъмнината ръце бутнаха предпазливо сламата, после краката на стареца; треперещите пръсти се заизкачваха по дължината на тялото. Една наведена фигура бе коленичила до него, незабележима в тъмнината на килията.
Кой беше този нощен посетител? Беше ли някой убиец на служба при държавните инквизитори? Беше ли някой сенатор, който се страхуваше да не би по-късно старият дож да позове народа към отмъщение, като публично разкрие, как е бил измъчван в подземията на палата.
Когато дебнещите пръсти, треперещи и студени, докоснаха врата му, Марино Гримани скочи.
Той протегна ръката си напред, за да улови невидимия човек, да го отблъсне и да се защитава. Но студени тръпки минаха по тялото му, когато, докосвайки се до брадата и косите на своя противник, от формата на лицето му той го позна, като че го виждаше.
Един сърцераздирателен вик се изтръгна от гърдите му.
— Ти си… Луиджи! — извика старият дож уплашен. — Тежко ми!… Моята кръв се смръзва!… Това си ти, моят развратен син.
И той започна борба срещу невидимия противник, като се пазеше да произнесе някоя дума.
В този момент в коридора се разнесоха стъпките на пазачите, които се приближаваха.
11. Бледната съпруга
— Идете си, Пиетро! Моля ви, оставете ме сама — каза Анунциата на рибаря, който стоеше прав пред нея и бе дошъл отново да иска ръката й. — Идете си! Вечерта настъпва и не е удобно да останете тук повече. Вие знаете отговора ми и моето решение!
— Зная добре, защо ми отказвате ръката си — каза Пиетро, чиято любов бе презряна. — Вие мислете още за Марино Маринели и се надявате, че ще се върне… Не си правете напразни надежди! Марино отдавна е заел място между мъртвите. Не отблъсквайте предложението ми, което е честно.
— Даже да не видя Марино никога вече, даже това, което искате да е истина и той да не е жив вече, моето сърце и моята ръка ще принадлежат завинаги на него.
— Това ли е последната ви дума, Анунциата? Искате ли да прекарате живота си в грижи и лишения?… И да беше жив Марино, той никога не щеше да ви притежава, тъй като аз не щях да понеса това. Но той е мъртъв!… Станете моя жена, Анунциата!
— Никога, Пиетро! Оставете ме!
— Вие ще се разкайвате! — измърмори в черната си брада човекът със зловещо лице, отдалечавайки се от къщичката, която Анунциата обитаваше сама след смъртта на баща си.
Свечеряваше се и нощната тъмнина бързо се разстилаше върху острова и върху морето.
Анунциата не беше последвала съвета на старата просякиня: тя не бе избягала след разговора си с дожа.
Нейното сърце бе свито и подтиснато. Никаква вест за съдбата на любимия й не бе достигнала до нея; тя нямаше вече никаква надежда, която да я поддържа и съветва.
И въпреки всичко, когато мислеше за Марино, когато, в мълчаливата нощ, повдигна към звездите на ведрото небе погледа си, пълен с желание и тъга, стори й се, че някакъв глас, идещ от небесата, й казваше:
— Той живее, той ще се върне; той гледа също звездите като тебе и чрез тях ти изпраща любовните си мисли!
Преизпълнена със спомени, надяваща се да го види пак, тя запали малката глинена лампа и я постави върху масата, до която той толкова често бе седял.
Внезапно отвън се похлопа.
Почука се по-силно.
Този път тя отиде до вратата и я отвори.
Една забулена дама, с благороднически изглед, пристъпи вътре и поздравявайки с един покровителствен жест, затвори вратата зад себе си.
Тази чужденка бе загърната в една голяма мантия и криеше лицето си под един гъст воал.
Тя разглежда няколко секунди младото момиче, което бе застанало пред нея, после го хвана за ръката и му каза:
— Ти се наричаш Анунциата Фарсети и си сираче. Дойдох да те отведа в дожския палат.
— В дожския палат? — повтори Анунциата изненадана. — Коя сте вие, благородна сеньора?
— Не ме питай. Натоварена съм от дожа да дойда тук и да те отведа при дожесата.
— При дожесата? — повтори още веднъж младото момиче.
— Ти ще имаш ново жилище, ново огнище, Анунциата: Ти ще живееш в щастие и под покровителство, вместо да бъдеш бедна и изоставена. Ти ще дадеш ръката си на един богат човек, който е млад, благороден, любезен и красив!
— Не мога, сеньора — каза след кратко мълчание Анунциата, поклащайки глава. — Не, не, оставете ме тук!
— Ти искаш да отблъснеш щастието си? Ти отказваш да дадеш ръката си на шамбелана на дожа?…
— Не ме питайте вече, сеньора — отговори Анунциата със снишен глас.
— Ти обичаш Марино Маринели, този красив и нещастен младеж — подзе дамата с лека ирония на гордите й устни, които воалът леко повдигнат, оставяше открити. — Виждам, ти го обичаш!… Последвай ме, Анунциата. Твоята скръб и грижите ти са към края си. Дожът ще те покровителствува, както ти е обещал… Ела, ти ще бъдеш щастлива!
— Щастлива! — възкликна Анунциата, повдигайки големите си просълзени очи към благородницата, в чийто вид имаше нещо антипатично, въпреки всичките й усилия да изглежда добра и приятна.
— Ти си сираче, нямаш подкрепа! Последвай ме и твоето нещастно съществуване ще се обърне в живот, пълен с удоволствие и радост.
— Оставете ме в моята колиба… Предпочитам да остана тук.
— За твое добро не трябва да останеш сама… Сърцето ми се изпълва със скръб, като те гледам да плачеш — подзе дамата и потърси в мантията си една кърпа, за да изсуши с нея сълзите на Анунциата. — Имай доверие в мен — продължи тя. — Ела, където трябва да те заведа!
— Не мога… Не настоявайте… — промълви сирачето. — Тук съм сред приятелите на моя баща, сред обстановката, в която е живял. Аз съм близо до гроба му, който украсявам с цветя…
