Марино, като че ли искаше да изпита чертите му и си казваше:
— Да, той е достоен да знае всичко! На тоя последен другар на залязващия ти живот можеш да довериш тайната на своето минало. Той е достоен да бъде твой наследник.
В същото време един друг глас му казваше:
— Той е един чужденец; ти го познаваш едва от няколко месеца. Не знаеш дали това, което казва, е истина, дали е честен човек. Не му се доверявай. Не е ли той лукав, като всички други хора, които мразиш? Като тия, които оскверниха приятелството ти и те уважаваха само защото знаеха, че си богат, и които те измамиха?
Но как можеше Марино Маринели да бъде обзет от егоистични чувства, когато виждаше в своя другар само един нещастен и болен каторжник? И този красив и смел младеж не беше ли му разкрил своите проекти за бъдещето и не беше ли му поискал неговото одобрение?
Разказът на Марино, желанието за отмъщение, което изпълваше венецианеца, бяха въодушевили и него и той, за пръв път след толкова време, съжаляваше, че не притежаваше някогашната си физическа сила, която би му дала възможност да вземе участие в изпълнението на плана, който го ентусиазираше.
Ужасното отмъщение, за което мечтаеше Марино Маринели, предизвикваше възхищение и завист в неговата отмъстителна душа. Защо не можеше и той да участва в това отмъщение и да се окаже в кръвта на злодеите?
Малко по малко едно решение узря в испанеца.
Вечерта настъпи и двамата другари по верига се изтегнаха на общата пейка, за да си отпочинат от дневната работа.
Бенито Мадреселва се увери, че никой не ги подслушваше и никой не може да чуе тяхното шептене, после каза:
— Аз размислих, съветвах се със самия себе си дали трябва да ви се доверя или не, Марино Маринели… Нямам нито един роднина, нито един приятел на света. Заедно с мене ще отиде в гроба една тайна, способна да достави щастие, да освободи от нуждите и грижите не само един човек, но едно голямо число от човешки същества, ако те разберат моите поръчения… Аз се запитвах и преценявах, дали вие сте човека, комуто мога да доверя всичко — моето минало, моя опит и моята тайна, и дойдох до убеждението, че вие сте изпратен от съдбата в момента, когато аз съм пред прага на смъртта.
— Разказът за вашия живот толкова ли е мъчителен, Бенито? — запита Марино със снишен глас.
— Моята уста бе затворена цели пет години. Никой не узна нищо за моя живот, тъй като никой от тия, които ме обкръжаваха, не можаха да ме разберат.
— Доверете ми всичко, бедни приятелю! И ако имате някое желание, някоя мисия, някоя свещена задача, натоварете ме да я изпълня. Бъдете сигурен, че не ще пренебрегна нищо, за да успокоя духа ви и с радост ще понеса всички жертви.
— Вярвам ви. Вие не ми причинихте разочарование, Марино Маринели. Слушайте ме!
Испанецът отново хвърли обезпокоен поглед към другите пейки и двамата войници от стражата, а след това започна:
— Син съм на този управител на Барселона, който преди около деветнадесет години бе изпратен с висша мисия в Мексико и преди да може да изпрати новини, изчезна без никаква следа. Родриго Мадреселва, моят баща, ме бе изпратил, преди своето заминаване, да служа на един военен кораб, за да изуча мореплаването и да стана капитан. Тогава бях на осемнадесет години.
— Баща ви не ви ли взе със себе си в далечните страни?
— Не. Това, което ви споменах, стана по-късно. Моят баща бе ми оставил само това, което ми бе необходимо за някогашната ми служба на кораба.
Самият той тогава не разполагаше с големи богатства, но се надяваше, че стигнал в страната на златото, ще стане богат и могъщ… Ние се уговорихме един-друг: той да замине за Америка, а аз с усърдие да гледам службата си на кораба.
Годините протекоха без никакво известие от моя баща.
Аз бях повишен в чин капитан и отидох в Барселона, обезпокоен, че баща ми не беше се върнал, нито изпращаше новини от Мексико.
Никой не знаеше нищо за Родриго Мадреселва.
Отидох в Мадрид и се опитах да достигна до министрите. Там се осведомих за бившия управител на Барселона.
Прелистиха регистрите и досиетата и на края ми заявиха, че Родриго Мадреселва се бил оттеглил от служба и живеел във Вера-Крус, градът, който има хубаво пристанище на Мексиканския залив.
Защо не бе ми се обадил? Възможно ли бе да забрави и да ме прокуди от сърцето си?
Аз винаги съм изпълнявал волята му, винаги съм бил прилежен син…
За да успокоя сърцето си, заминах с първия параход, тръгващ от Кадикс за Мексико, за да намеря баща си и узная защо мълчи.
Бенито замълча за момент, като че ли бе се уморил, после каза:
— Колко неопитен и доверчив младеж бях тогава доказа първото ми голямо разочарование, разочарование, което вля първата капка отрова в мен и започна да дълбае пропаст, която ме отдели от останалото човечество…
— Вие сте изпълнили волята на баща си, достигнали сте до чин капитан. Каква причина е имало да ви откаже своята помощ? — прекъсна го Марино.
— Неговият син му бе станал едно притеснение и едно бреме, понеже се бе оженил за една млада жена, извънредно богата и с голяма красота.
— Какво? Това ли е била причината, заради която ви е отблъснал?
— Щом го видях в неговия великолепен палат, прочетох в лицето му едновременно и изненада, и гняв, и отегчение, и липса на обич. Той обичаше младата си жена и не обичаше вече своя син!
— Коя беше тази млада жена?
— Инец, потомка на Монтезума — последният индийски владетел на Мексико. Тя беше толкова хубава, че когато я видях, аз бях заслепен. Едва достигнала двадесет години, тя се бе омъжила за баща ми и бе му донесла зестра, която се изчисляваше в милиони.
Очите на Бенито се изпълниха с пламъци при спомена за тази потомка на древните мексикански императори. Гърдите му се издигаха и сваляха шумно; той преживяваше бурните перипетии на миналото си.
— Кажете ми, не греша ли? Вашето вълнение породи в мен мисълта за нещо, в което едва вярвам — каза Марино. — Вие сте обичали вашата мащеха?
— Това бе началото на ужасната драма. Видях Инец и в сърцето ми пламна неугасима любов към нея. Борих се срещу това чувство енергично. Видях, че Инец разбира страстта в погледите ми и че й отговаря.
— А вашият баща? — попита Марино колебливо.
— Той ми заяви студено и откровено, че трябва да се разделим. Бях вече пълнолетен и трябваше да се издържам сам. Той бе разположен да ми даде една голяма сума, при условие никога да не ме вижда повече.
Аз побързах да изпълня желанието му. Напуснах палата по-скоро, отколкото той можеше да повярва. Като че ли фуриите ме гонеха далеч от него и жена му, от която исках да избягам, за да не ме направи виновник срещу нощта ми в едно ужасно престъпление.
Бях загубил баща си. На сърцето ми имаше кървава рана — любовта на тая, за която моят баща се бе оженил!
Започнах служба по море и извърших много пътувания от Мексико до Испания и от Испания до Мексико или островите, през време на които спечелих доста пари.
В края на третата година моите работи ме отведоха във Вера-Круз.
Инец дойде да ме види. Тя бе в траур. Съобщи ми, развълнувана от скръб, че нейният съпруг Родриго Мадреселва, моят баща, е починал.
Разбрах от нейните думи, че тя никога не бе го обичала и че след нашата първа среща изпитваше към мен голяма страст.
Какво да ви кажа, приятелю? Бях тогава сляп, лековерен, без опит, не си дадох сметка за
