Той, изглеждаше, не можа да забележи, че човекът, който бе коленичил недалеч от него, стана, когато той се приготви да излезе от църквата.
Когато той премина площада, за да отиде на Пиацета, съвършено безлюдна, кулата на Сан Марко отзвъни един часа сутринта. Внезапно, между външните колони на палата на дожовете се появи една бягаща жена. Нейните ходила изглеждаше, че едва се докосват до плочите.
Поглеждайки страхливо на всички страни, като се съмняваше да не бъде проследена, тя тичаше по колонадата. Треперещото й тяло беше облечено в бяла рокля; цветя и един воал от фина материя украсяваха косите й като на някоя годеница в деня на сватбата й.
Нейното лице изразяваше голям ужас; страните й бяха бледи като воала и очите й широко отворени.
Очевидно тя диреше закрила, някой, който да я спаси.
Тя забеляза монаха на Пиацета и отърча към него със сключени ръце, викаща с умоляващ глас. В това време сърцето й силно тупкаше в нейните гърди.
— Вие сте един благочестив човек, един човек изпратен от бога! Имайте милост към мен! Закрилете ме! Отведете ме далеч от тук — само това, далеч от тук!
Това беше Анунциата! Тя издигаше ръцете си умолително към немия монах, който се бе спрял, изненадан от това видение.
— О, чуйте ме, благочестиви братко! — повтаряше отчаяно младото момиче.
Нейните сключени ръце, страданието, което беше изписано на лицето й, просълзените й очи — това бе напълно достатъчно за глухонемия монах, за да разбере, че пред него се намира едно бедно момиче, или една нещастна жена, която бе избягала от олтара и брачната стая.
Той направи един жест на съчувствие като употреби своята мимика и посочи с ръка църквата Сан Марко, като искаше да каже:
— Там трябва да дирите помощ и съвет, бедно дете! Там трябва да кажете болката си!
Анунциата разбра този безмълвен съвет.
Тя хвърли към монаха, когато продължи пътя си, пресичайки Пиацета, благодарствен поглед и бързо се отправи към базиликата.
Изглеждаше, че от палата на дожовете още не бяха забелязали бягството й. Без съмнение, още я диреха във вътрешността на зданието. Във всеки случай, никой не се показваше под колонадата.
В стаята на дожесата, пред олтара, когато бе до шамбелана, определен за неин съпруг, тя така внезапно бе предприела своето бягство, че в първия момент никой не помисли да я преследва. Когато всички се съвзеха от изненадата и вцепенението си, нея вече я нямаше в коридора.
Анунциата изтича към църквата, която й бе показал монахът. Действително там тя щеше да намери балсам за болките си.
Но когато започна да се изкачва по стъпалата и достигаше до големия портал, забеляза, че клисарят беше заключил вратите.
Тя застана в преддверието, всред нощта сама, не помръдваща се, обзета от страх, че могат да я видят, да я заловят и отведат в палата, в брачната стая, където я очакваше един човек, когото не обичаше и когото днес бе видяла за втори път през живота си.
Тя би умряла, би се хвърлила от височината Моле, отколкото да му принадлежи.
Тя не можеше да принадлежи другиму, освен на Марино Маринели, който притежаваше цялата й душа. Въпреки че бе отделена от него завинаги, въпреки че те — тя и той, никога не щяха да се срещнат на земята, тя с радост би прибегнала към смъртта, отколкото да живее край някой друг.
Тя погледна изпитателно към вратата.
Струваше й се, че хора се движеха между колоните.
Тя не се лъжеше. Слуги от палата заедно с неколцина карабинери слизаха от голямата мраморна стълба на площада Сан Марко, напрягащи очи в тъмнината.
Между тях бяха и прислужници на дожесата господарка.
Смъртен страх я обзе при мисълта, че ще бъде хваната, че ще бъде отнесена насила в брачната стая, неописуем ужас се породи в нея; очите й играеха като на изплашено животно, тръпки я разтърсиха и тя си казваше, че трябва да избяга, да се изплъзне от сателитите на дожа, за да не й отнемат чрез безсрамни хитрости нейната невинност и нейната вярност към Марино.
Тя се сгуши бързо зад един от мраморните стълбове, каквито имаше около църквата, надявайки се да се скрие в гъстата и черна сянка, която хвърляше.
Едва бе извършила това и хората, които я диреха, се приближиха до портата и грижливо заразглеждаха навсякъде.
Анунциата, трепереща, се мислеше за изгубена. Когато те предприемеха преглед на стълбовете, щяха да я видят, въпреки чернината на сянката. Това бе един ужасен момент.
Тя не смееше да мръдне. Притискайки тялото си в студения мрамор на стълбата, в подножието на която се беше сгушила, тя задържаше дъха си, до нейните треперещи устни се издигаше една молитва, която не смееше да произнесе, даже се страхуваше да хвърли един поглед към страната, където слугите на дожа я диреха.
Внезапно чу един глас, който шепнеше до нея.
Тя трепна.
Кой й говореше?
Тя не виждаше никого и, въпреки това чу да я зоват по име.
— Анунциата… ха, ха-ха-ха! — казваше съвсем ниско гласът, близо до ухото й. — Анунциата, те не ще я намерят… Ето, те отиват към Кале Марчерия, те вярват, че си избягала от там…
Анунциата видя тогава старата просякиня, която се раздвижи зад съседния стълб.
— О, Боже мой! Вие ли сте? — промълви тя, отдъхвайки си.
— Успокой се! Старата Луала не ще те предаде, мое съкровище — избъбри прегърбената на две старица, идвайки по наблизо. — О, колко си хубава и разкошно облечена! Това са булченски дрехи, които носиш! Блестящи бисери, великолепна златна карфица!… От палата на дожа ли ти дадоха всичко това?… Защо избяга тогава?
— Имайте милост към мен, бабо!… Пазете мълчание, иначе слугите ще ни чуят и ще ни намерят.
— Няма, няма, мое малко съкровище — каза старата с успокояващ тон.
Тя седна върху плочите съвсем близо до Анунциата, към която отправи малките си любопитни и проницателни очи.
— Вярвам, че те не желаят да те изпуснат — подзе тя. — Ти си най-красивото момиче в града. Те искат да те омъжат за някоя високопоставена личност, нали?
— За шамбелана на дожа — промълви Анунциата.
— Не се съмняваха! Хитрият Луиджи! Той иска да те съедини с първия от слугите си, за да те има изцяло в своя власт! Дожът! Дожът! — повтаряше тя.
— Какво искате да кажете с това „дожът“?
— Ха, ха, ха! Твоята невинност не разбира тия работи. Ти си влязла без да подозираш в клопката Анунциата!… Дожът желае да те има и, за да постигне това, дава привидно ръката ти на младия шамбелан!
— В името на светците! Какво говорите?… Там беше дожесата и свидетели.
— Това не значи нищо, мое малко съкровище, не значи нищо! Дожесата си има своите права. Катерина Зиани никога не е обичала дожа. Тя обича незаконнородения, красивия Марино, този който е отдал на теб сърцето си! Тя го обича и затова желае твоята гибел. Това го прави от ревност… да, от ревност!…
— Вие знаете… за Марино? — попита Анунциата, гледайки с изненада сгушената просякиня.
— Ха, ха, ха! Старата Луала знае всичко, тя вижда и чува всичко, Анунциата, всичко, всичко!… Не обичаш ли ти красивия Марино Маринели?… О, той е едно съвършенство: той е благороден, великодушен и красив, така красив, че всички момичета от Венеция му правиха мили очи! Но Катерина Зиани го обичаше повече от всички други… Само че той не я обичаше… сега тя го мрази, мрази и тебе също защото знае, че вашите две души са свързани една с друга и че той е предпочел дъщерята на един рибар от Сан Николо пред последната дъщеря от палата Зиани… но ти знаеш ли кой ви предаде? Знаеш ли Юдата, който довлече нещастието за твоя баща и за Марино?
