Мълчание… Пазачите идат… Ето деня!
16. Мъдрия Ауромето
Недалеч от шосето, което се простира надлъж край Канал де ла Фузина, съвсем близо до колибата на старата просякиня, се намираше кръчмата „Делфино д’Оро“ (Златен Делфин), която се посещаваше изключително от моряци, просяци и други жители на този лош квартал.
Над вратата на тази къща беше изрисуван един златен делфин, което даваше името на кръчмата.
Вечер кръчмата нямаше друг указателен знак, освен осветлените прозорци на обширната зала, изпълнени с топли и вонящи изпарения, и където дъщерите на стария Фригильо изпълняваха такива неморални танци, които биха ужасили всеки моралист.
Една тъмна вечер старата Луала, която се бе завърнала от църквата Сан Марко, се приближи до оставените отворени прозорци на кръчмата.
Тя хвърли изпитателен поглед към вътрешността, където димящите лампи, забулени в гъст тютюнев дим и винени пари, осветяваха една зала изпълнена с дълги маси, пред които бяха седнали няколко моряци, чиито лица издаваха, че са способни да извършат всякакви престъпления.
Докато старата Луала се отправи, клатушкайки се, към вратата, един човек с черна мантия и голяма шапка с широки краища, мина пред нея и влезе в кръчмата.
Той се отправи веднага към една маса, поставена до единия прозорец и до която едно друго лице, облечено като него, се бе настанило пред една кана, пълна с вино.
Луала позна в тия хора двама служители от държавната инквизиция, двама полицаи, които грижливо криеха под мантията си знака за тяхната служба — една позлатена плочка във формата на слънце, в центъра на която бе фино гравиран адриатическият лъв.
Старата просякиня мина между редицата маси, без да обърне внимание на консуматорите, заети в своите разговори, водени с висок или нисък глас. Тя отиде до дъното на залата, където се намираше тезгяха, отрупан с шишета пълни с напитки с плодове и най-разнообразни чаши.
Старият Фригильо, надарен с кръгла като топка глава и надуто лице, стоеше край своята дъщеря Лорета зад тезгяха и се усмихваше блажено, тъй като работите му вървяха добре.
Лорета, облегната на един шкаф, разглеждаше с големите си живи очи консуматорите да не би някой от тях да се измъкне, без да плати.
Тя беше едро и силно момиче, което вече бе преминало цветущата си възраст, но въпреки това бе красива и бе опитна в изкуството да се харесва на хората.
Забелязвайки просякинята, Фригильо се засмя.
— Вижте, Луала се е разпуснала — каза той, смеейки се. — Става нещо с нея!
— Ха, ха, ха! — закикоти се старата, идвайки съвсем близко до тезгяха; това не е за мене Фригильо, не е за мене. То е за малкото ми съкровище! Дайте ми една кана вино от сладкото и едно парче от този сочен пъпеш; ще бъде по вкуса й, мисля.
В същото време тя извади от джоба си няколко изпросени монети, които наброи веднага с треперещите си пръсти.
— Ето виното, бабо — каза Фригильо, като напълни една малка кана с черна сладка течност. — Ще се погрижите да ми върнете каната като честна съседка… И ето ви парче пъпеш. Не е ли превъзходен, хе? Току-що го разрязах.
— Ще ви върна каната, бъдете спокойни… Моето малко съкровище ще хареса това, ха, ха, ха! — каза старицата, смеейки се със задоволство.
Тя взе грижливо с костеливите си пръсти каната и резена пъпеш и, след кратък поклон се завърна, клатушкайки се между масите и продължавайки да мърмори:
— Моето малко съкровище, моето малко съкровище!… Излизайки, нейните очи попаднаха върху двамата полиции, които с приближени глави над масите разглеждаха внимателно съседите си и разговаряха за нещо.
— Трябва да водят някой таен и нужен разговор — помисли си просякинята.
И вместо да се отправи към своето жилище на края на улицата, на няколко крачки от кръчмата, тя се приближи тихо до прозореца, край който бяха седнали двамата мъже.
Последните не можаха да я видят от тяхното място, тъй като тя се погрижи да остане прикрита в сянката на стената.
— Е, къде е отишъл глухонемият монах? — попита този от двама полицаи, които бе очаквал другия.
— Бонифацио твърди, че той не бил нито глух, нито ням, Франциско.
— Не бил ням ли?… Бонифацио често твърди денем неща, които е сънувал през нощта. Даде ли ти доказателство, за да му повярваш, Антонио?
— На кого е тази колиба? При кого е намерил убежище? — попита Франциско.
— Тя е необитавана и не зная кому принадлежи. Намира се близо до тази, в която живее старата просякиня от църквата Сан Марко.
— Луала?
— Да. Ти познаваш тази старица, също като мен… Вчера Бонифацио е погледнал предпазливо през малкия прозорец в стаята, където монахът се разхождал насам-нататък, след което бил запалил една факла. Казва, че го видял как мърда устните си, като някой, който говори самичък. Глухонемите не правят така.
— Ти имаш грешка, Антонио. Глухонемите често четат думите върху устата на хората, без да очакват звук. Защо и сами да не си мърдат устните?
— Може. Когато нощта настъпила, монахът излязъл, затворил вратата и се отправил към брега на водата, където се качил на една гондола, която намерил приготвена. Бонифацио отърчал върху един кораб, където матросите му дали една лодка, с която последвал монаха, който тръгнал по Канал де ла Гоидека по направление към остров Сан Никола.
— И там, както ми казваше, бил говорил с един негър? — попита Франциско.
— Той се отправил към колибата, гледайки на всяка крачка около себе си, и негърът дошъл насреща му, като че ли са си определили свиждане един други.
— И в този негър Бонифацио познал избягалия Горо?
— Той не е могъл да подслуша разговора им, понеже те избрали грижливо едно широко и открито място за техния разговор, който бил продължителен и, без съмнение, твърде важен.
— Защо този негодник Бонифацио не е арестувал негъра?
— Зная, че не обичаш Бонифацио, Франциско, но трябва да бъдем справедливи. Той е бил сам; имал е заповед да следи самия монах, не е можел да стори друго освен да проследи последния, като се е разделил с негъра.
— И не се ли заел по-късно с този негър?
— Същата нощ даже. Бонифацио намерил случай да повери част от наблюденията си на един карабинер, когото срещнал, когато следил монаха до неговото жилище.
— И подозрението потвърдило ли се?
— Не зная. Само чух да казват, че Бартоломео и Людовико са заминали днес по пътя за Падуа вместо него.
— Разкажи още. Вижда ли Бонифацио след като се, разделихте?
— Той дебне в съседство с колибата. Намериха го на едно удобно място, близо до водата, откъдето наблюдава слабо осветения прозорец на монаха, който не ще закъснее да сложи капюшона си върху главата и да се приготви да излезе.
— И тогава ти ще останеш с Бонифацио. Заедно ще проследите монаха и ти ще ми донесеш сведенията, които съберете.
Старата просякиня слушаше внимателно и не пропусна нито дума от тоя разговор, който се водеше на нисък глас.
Можеше да се види как блестяха очите й, което издаваше големия интерес, възбуден в нея.
— Те ще го проследят — промълви тя, без да престане да слуша с наострени уши.
— Ние го следихме до Рива де ла Карбоне. Там той влезе в една тясна, но висока къща, намираща се до
