И той започна да удря наляво и надясно. За нещастие, той засегна с юмрук войника, спрял до него.
— Животното започна да става свирепо — викна Гаспар, ритайки жестоко с крак човека, който бе изпаднал в делириум.
Марино не можа да понесе това. Той скочи от пейката си и нанесе такъв силен удар на мъчителя, че последният се залюля и се строполи на пода.
Бенито не видя нищо от тази сцена и продължаваше да говори в делириум.
Гаспар, комуто неговите другари помогнаха да стане, бе се разярил като ранен тигър.
— Смърт на този негодник! — извика той. — Той вдигна ръка върху мен.
И, изваждайки от ножницата своята широка и къса сабя, той се опита да промуши Марино, когато офицерът, командващ галерата се появи на моста.
— Какво става? — запита той, отправяйки се бързо към Гаспар.
— Този роб ме нападна! — отговори войникът. — Той трябва да умре.
— Войникът се осмели да удари с крак този нещастник, който се бори със смъртта, аз не можах да го понеса и никога не ще остана безучастен при подобно нещо! — каза Марино на офицера с висок глас, докато всички каторжници поглеждаха с възхищение другаря си, който се бе осмелил да накаже Гаспар, така мразен от всички.
— Вие сте се провинили в тежко престъпление — каза офицерът на Марино.
После, обръщайки се към войника, който кипеше от гняв, прибави:
— Вие ще получите удовлетворение, Гаспар. След два дни ще се върнем в пристанището. Тогава каторжникът ще получи заслуженото наказание за своето престъпление.
— На смърт този негодник! — викна Гаспар.
— Неговата смърт е сигурна… Но какво става с тоя роб, който бъбри тия несвързани думи? — попита офицерът, посочвайки болния испанец.
— Бенито Мадреселва умира — отговори Марино навеждайки се над нещастника, който изглежда, в този момент, позна своя другар по верига.
— Това не е истина. Той се преструва! — се осмели да каже Гаспар.
Марино му хвърли поглед, пълен с омраза, и се наведе отново върху умиращия.
— Сбогом! — промълви Бенито. — Моли се… за моята душа!
Пазачът поиска да отдалечат Марино от другаря му, когото да накаже за прекъсване на работата, но офицерът отблъсна ръцете на варварина.
— Оставете го, Гаспар — заповяда той — Не виждате ли, че умира.
— Кой ли дявол е дошъл да прибере това испанско куче! — закикоти се войникът. Неговият другар по верига скоро ще го достигне.
Бенито Мадреселва потрепера, след малко той предаде Богу дух.
Клепките му се затвориха и смъртта сложи своя отпечатък върху лицето му, докато Марино прошепна една кратка молитва.
— Повикайте ковача — заповяда офицерът, — за да снеме оковите от трупа. На работа другите!
Гаспар остана близо до Марино, гледайки със злобни очи, дали движи правилно греблото.
Голяма радост бе за него, че този осъден, когото мразеше, трябваше да извършва сам една работа, за която бяха нужни общите усилия на двама каторжници.
При най-малката грешка той бе готов да вдигне пръчката си и да накаже гордия венецианец.
— След два дни — си казваше той, — ако галерата се върне в Тулон, смъртна присъда очаква осъдения, който се осмели да вдигне ръка върху мене.
Правило и без изключение беше каторжник при най-малкото провинение, по оплакване от някой войник и без друга анкета, да се предаде на палача на каторгата.
Марино сам движеше тежкото гребло с такава сила и с такава пъргавина, че предизвикваше удивление и у Гаспар, който трябваше да признае в себе си физическото превъзходство на роба, който мразеше.
Надвечер ковачът сне веригите на мъртвия и погребението на последния се извърши.
Слънцето се наклони към морето и неговите последни лъчи потопиха в пурпур гребените на вълните. Лек вечерен вятър подухваше и разхлади потъналите в пот тела на осъдените.
Тогава тялото на Бенито Мадреселва, по заповед на офицера, бе отнесено на средата на моста и бе привързано към една дъска.
Другите затворници вече бяха присъствували на подобни зрелища и знаеха, какво ще се случи.
Марино нямаше опит в това отношение, но не бе мъчно да се досети, че трупът на неговия приятел, като тия на моряците, които умират в открито море, ще бъде хвърлен във водата.
Привързаха един тежък камък при краката на испанеца, после четирима войници го отнесоха на дъската върху борда на галерата.
Марино промълви една молитва и изпрати един последен прощален поглед на Бенито Мадреселва, който сега бе освободен от своите мъки, бе изпаднал във вечен сън, толкова желан от него, и щеше да бъде хвърлен в това море, където близко до далечните острови, бе потънал неговият кораб и неговите съкровища.
Грохотът на вълните пееше своя погребален химн, слънцето от своя залез се сбогуваше с него, изпращайки му последните си лъчи.
Войниците пуснаха дъската и камъкът повлече това, което бе останало от Бенито Мадреселва към бездната, където хората не можеха да намерят друго освен вечен покой.
Водата се плисна, а после се затвори над трупа. Около минута няколко водни кръга показваха къде бе изчезнал приятелят на Марино и после всичко се заличи.
Никаква погребална служба не бе отслужвана. Никакъв свещеник не чете молитва над покойния и неговия гроб.
Едно сърце само бе изпълнено със скръб и тъга; само една уста бе прошепнала молитвени думи; само една душа се бе обърнала към Бога, искайки прошка и милосърдие за нещастника Бенито; само очите на Марино се бяха насълзили заради нещастния другар по верига, който не бе намерил любов на земята, а само страдания.
После нощта се спусна над морето, над галерата и над каторжниците, които забравиха своите мъки в съня.
Марино остана дълго време буден, мисли за Бенито, който сега спеше в своя воден гроб, и даде тържествена клетва да изпълни последните желания на мъртвия, да последва буквално неговите наставления, когато успее да си възвърне свободата.
След два дни галерата се върна в пристанището.
Върху брадясалото лице на Гаспар можеше да се забележи една сатанинска радост, която правеше да блестят жестоките му очи, при мисълта, че мразеният каторжник ще получи най-сетне своето наказание.
Той побърза да слезе на сушата и побърза да отиде при директора на каторгата, после при военния комендант.
След няколко часа той се завърна със заповед да отведе каторжника Марино Маринели във вътрешността на каторгата, където да очаква присъдата си.
Комендантът прочете написания пергамент от името на Венецианската република, който придружаваше изпратения каторжник, и изпрати един куриер в далечната приятелска държава, с мисията да уведоми за това, което се бе случило, Съвета на тримата и дожа и да ги запита, дали смъртното наказание, което каторжникът е заслужил, трябва да се изпълни в Тулон.
Отговорът не бе двусмислен. Нищо не можеше по-добре да допадне на дожа и сената, както екзекуцията на ненавиждания незаконнороден далеч, в земите на Франция.
Но трябваше да се почака и Марино бе хвърлен в подземните килии на каторгата.
Тия подземни килии на крепостта, които служеха за затваряне, бяха с дебели стени и бяха разположени край зида, граничещ с морето.
Те бяха дълбоки тесни дупки, затваряха се с дебели железни врати и в тях нямаше място за лягане и спане, понеже почвата бе осеяна с железни пръчки с остри върхове.
Прозорци нямаше в тия страшни килии. Въздух и светлина проникваше през едно отверстие, направено в стената откъм морето.
