Едва една стъпка висока и две широка, тази дупка бе снабдена е желязна решетка.
Долу се чуваше как вълните се плискат в стената. В тази част на пристанището дълбочината на морето беше много дълбока.
Когато желязната врата се затвори зад него, студени тръпки преминаха по тялото на Марино, чийто мускули се свиха под напора на гнева.
Обаче, бяха му снели веригите и това му бе вдъхнало надежда.
Той разгледа бързо тясната клетка и забеляза веднага зарешетената дупка.
Той легна върху железните пръчки, без да чувства болките, и погледна навън. Долу морето бучеше и това бучене за Марино бе едно обещание.
18. Мостът на въздишките
— Какво ви каза сарафът, чиято маса е на ъгъла на Кале Марчериа? — запита главният инквизитор двамата карабинери Франциско и Антонио, които седяха прави пред Съда на тримата в голямата му стая, тапицирана в черно. — От неговото място той добре е виждал уличката, за която говорите.
— Евреинът, когото познавам от детинството си — отговори Франциско, — ни увери, че не е виждал никакъв монах, макар да е наблюдавал уличката.
— Монахът, когото наричат глухоням, не е излизал от къщата през втория изход — потвърди Антонио.
— Казвате, че алхимикът Ауромето обитава в тази къща?
— Той е сам. В тази къща не живее друго лице.
— Сега изложете ни резултата от днешните ваши наблюдения, тъй като вчера не сте пожелали да безпокоите астролога с въпросите си.
— Само поради това, че дожът беше при него, велики и всемогъщи инквизиторе — произнесе Франциско.
— Съветът е уведомен за това посещение. Направете вашия доклад.
— Днес при свечеряване, когато Бонифацио бе получил друга емисия, отидох заедно с Антонио на канала де ла Фузина, за да наблюдаваме къщата, в която глухонемият монах обикновено влизаше. Нашата надежда, че ще го срещнем, се оправда, но тъй като имахме заповед да го следим и да не го арестуваме, ние се задоволихме да очакваме, без да се покажем, ако той излезе от къщата. Той не можеше да ни забележи, понеже тъмнината беше пълна.
— Значи монахът остава само денем в къщичката в този отдалечен квартал? — попита един от другите инквизитори.
— Той обикновено я напуща, когато се свечери — отговори Антонио.
Франциско продължи:
— След като той тръгна по улицата, престорих се на чужденец, заблудил се в лабиринта от тесни улички, и го запитах, може ли да ми посочи кръчмата „Златният делфин“, надявайки се, ако не е ням, изненадан от този внезапен въпрос, че ще изтръгна от него някакъв отговор.
Но монахът се спря, погледна ме учудено и изпитателно и ми направи знак, че не може да чува нито да говори.
Бях съвсем близо до него и се потрудих да разгледам чертите му. Но неговата черна качулка бе така поставена на челото му, че можеха да се видят само големите му очи и гъстата дълга черна брада. Неговите бузи изглеждаха бледи и мъртви.
— И той продължи пътя си… към коя страна?
— Когато той се отдалечи достатъчно, за да не може да ни види и чуе, ние го последвахме. Отиваше към моста Реалто.
Не го изпуснахме изпод очи.
Когато достигнахме до по-оживените улици, можехме да го следим по-отблизо.
Тогава се разделихме. Антонио изтърча в уличката през една напречна улица, за да наблюдава втория вход на въпросната къща, а аз останах зад монаха.
Видях и как влезе в къщата и как изчезна всред тъмнината, която царуваше в нея.
— Не сте ли се излъгали, Франциско? — запита главният инквизитор с твърд тон. — Добре ли видяхте, че това е къщата, в която живее този чуден алхимик, който напусна преди години Венеция и бе ходил в Египет?
— Не е възможна никаква грешка, велики и всемогъщи инквизиторе. Заклевам ви се, благородни и височайши сеньори, във всичко, което ми е свято, немият монах изчезна в къщата на магьосника Ауромето.
— Продължавай! Последва ли го?…
— Проникнах във вестибюла на къщата. Не видях никаква следа от монаха и вярвайки, че той не може да се скрие, помислих, че е излязъл от другата врата. Намерих там Антонио и го запитах живо, с нисък глас, видял ли е монаха. Той ми отговори отрицателно.
— Никой не мина край мене — потвърди Антонио. — Нито някоя сянка, нито плъх можеше да се промъкне през изхода незабелязано, понеже бях до самата врата.
— Това е чудно! — промълвиха двамата инквизитори.
— В такъв случай монахът трябваше да е останал още в къщата. Ние наблюдавахме двата изхода в течение на цял час; никой не влезе нито излезе. Тогава решихме да претърсим къщата и да разпитаме магьосника Ауромето. Ние предвиждахме, че монахът е при него и решихме да арестуваме последния, тъй като вие бихте ни дали пълна свобода в случай на нужда, благородни и височайши сеньори.
— Ти ни беше казал, че общият вид на монаха те е накарал да вярваш, че това е Бертучио — каза главният инквизитор. Какво мислиш сега?
— Лицето му не прилича на това на Бертучио, още повече, че аз отблизо го разгледах.
Обаче ние счетохме, че нашата длъжност е да доведем монаха тук, за да го разпитате вие самите.
Ние запалихме една малка тайна лампичка и се изкачихме на стълбата.
Докато Антонио остана пред двете врати върху първата площадка на стълбата, аз се изкачих по-високо и разгледах всички стаи, които бяха отворени. В тях не намерих нито следа от монаха.
Значи той трябваше да бъде в затворените стаи, заемани от магьосника, тъй като не бе напуснал къщата.
Антонио почука на една от вратите с желязната хлопка, окачена на нея. Вратата се отвори при втория удар.
Пред нас се яви магьосникът Ауромето в една широка черна роба, която покриваше цялото му тяло.
Той ни изгледа с важен поглед.
Виждаше се по лицето му, чиято дълга сива брада стигаше до гърдите, че е твърде разгневен.
Той ни запита сухо какво желаем, докато ние надзъртахме в дългата и висока зала, в която се намираха чудновати и мистериозни предмети.
Ние му заявихме, че търсим немия монах. Той ни отговори енергично и кратко, че не познава никакъв монах.
— Размислете, мъдри Ауромето. Не е възможна грешка. Ние видяхме монаха да влиза в тази къща и не сме го виждали да излиза.
Разгледах внимателно лицето му и забелязах, че потрепера и леко промени цвета си. Но веднага си възвърна спокойствието и отговори:
— Никой не е идвал при мене. Не съм виждал монаха, за когото говорите. Разгледайте къщата горе.
— Ние вече го направихме — отговорих аз. — Можете да ни кажете истината без страх. Къде сте скрили монаха?
Червенина от гняв огря лицето му.
— Оставете ме спокоен — извика той. — Няма никакъв монах тук. Претърсете и тая стая, ако желаете!
Ние не чакахме втора покана. Веднага се заехме грижливо да разгледаме стаята и не оставихме нито един ъгъл непретърсен, чукайки по стените, отваряйки стенните шкафове и чекмеджетата, поглеждайки зад тапетите и в отворите на прозорците.
