ми. Във всичко, което ми е свято, заклевам ви се, че нито мъките, нито заплашванията, нито болките ще изтръгнат от мене и най-малкото сведение.
— Добре, щом е така, злъчни алхимико, ако ти не се изповядаш завчас или ако не бъде намерен монахът, ако не се помолиш и обещаеш послушание на нашата воля, ти ще умреш! — извика буйно великият инквизитор. — Ти държиш живота си в твоите ръце… Изповядай се.
— Вие можете да ме убиете, но не да ме направите ваш роб. Броят на жертвите, паднали под вашите окървавени ръце, е безчислен, зная го. И въпреки това!… Произнесете вашата присъда! Убийте ме, но не се надявайте, че ще направя някаква изповед!… Убийте ме и погребете с мене и моята тайна!… Убийте ме и вие не ще намерите никога монаха!…
— Твоята присъда е напълно готова! — подзе главният инквизитор, раздрусвайки златното звънче.
При това звънене палачът и неговите помощници влязоха в залата и главният инквизитор продължи:
— Отнесете на моста на палата този магьосник, който има сделки със Сатаната! Ако не се изповяда, хвърлете го в Орфано!
— Ще умра с проклятие върху устните — отговори Ауромето. — Ще умра и ще ви отправя тези последни думи: Немият монах не ще падне никога във вашите ръце. Той е над вас, защото познава вашето престъпление и вика заедно с мене: Проклет да бъде Съветът на тримата!
— На моста този безочливец! — извика главният инквизитор, тъй като думите на Ауромето бяха го накарали да подскочи от гняв, както и неговите помощници.
Помощниците на палача хванаха ковчега.
Майстор Бурони показа с ръка една от страничните врати, от която един слуга бе отстранил черната портиерка.
После той хвърли върху главата на алхимика едно парче чер плат, което пристегна здраво около шията по такъв начин, че осъденият не можеше да вижда и неговият задушен глас едва се чуваше.
Помощниците отнесоха ковчега през отворената врата в един дълъг слабо осветен коридор, който водеше до една стълба.
Палачът заповяда да оставят ковчега и да накарат алхимика да слезе.
Страшните рани, причинени на краката на нещастника от пламъците, върху които го бяха поставили, правеха вървенето му невъзможно.
При допирането на ходилата му в твърдия и студен мрамор, страшна болка разкъса членовете му. Но палачът на инквизицията не обърна никакво внимание на това.
Той заповяда да поведат астролога и неговите помощници го изпълниха.
Те вдигнаха алхимика от ковчега и насилствено го накараха да слезе с окървавените си ходила до стъпалата, без да може да вижда къде отива през плата, с който Бурони бе обвил главата му и който наричаха „булото на палача“.
Стъпало по стъпало те стигнаха до долу. После по същия начин се изкачиха по друга една стълба, която водеше към оловния покрив на палата.
Нито едно оплакване, нито охкане не излезе, въпреки страшните болки, от устните на нещастника.
Той понесе това мъчение, защото силата на волята му бе по-голяма от физическите болки.
Най-сетне палачът каза на помощниците, които водеха жертвата му, да се спрат пред една голяма желязна врата, която се отваряше към моста на въздишките, който си бе получил името от въздишките и охканията на безбройните нещастници, които бяха свършили живота си тук по един варварски начин.
Този мост, който свързваше двете части на палата на дожовете имаше към морето, от страната, където се намираха затворите и Стаите на истината, един отвор, едно прекъсване на парапета.
Палачът отвори желязната врата, която със скърцане се обърна върху скобите си.
Той бе пред страшния мост. Долу бучеше водата в канала Орфано, на дъното на който бе пълно с трупове.
Бездната зееше долу, черна и страшна.
Тук свършваше светът на нещастниците, които Съветът на тримата осъждаше на вечна нощ!
Помощниците на палача довлякоха астролога.
Той почувствува ведрината на нощния вятър и разбра, че се намира на моста на мъртвите.
— Проклет да бъде Съветът на тримата! — каза Ауромето, чийто глас прозвуча глухо под гъстия чер воал.
Бяха стигнали до отвора, направен на парапета на Моста на въздишките.
Палачът мина напред и попита алхимика желае ли да направи признанието, което искаха от него.
— Немият монах не ще попадне никога във властта на Съвета на тримата… проклетия съвет!… Никога! — отвърна със задушен глас Ауромето.
— Хвърлете го! — заповяда Бурони на своите помощници.
Последните го блъснаха в отвора, под който зееше черната бездна.
Алхимикът полетя в ужасния гроб на канала Орфано. Един глух вик се разнесе.
Чу се силното плискане на водата и след това настъпи тишина.
19. Луала
Ето какво се бе случило вечерта, когато алхимикът бе арестуван, за да бъде отведен на Моста на въздишките.
Анунциата бе седнала в къщичката, обитавана от старата просякиня, която къщичка не заслужаваше даже името барака.
Тая къщичка имаше, както повечето къщи във Венеция, една врата отзад, отваряща се към една тясна уличка, която водеше към канала чрез една малка стълба, до която бе винаги привързана една лодка.
На предната страна на улицата имаше едно малко прозорче, от страна на входната врата, държана винаги затворена, и до която се слизаше по няколко безформени каменни стъпала, тъй като почвата, върху която бе построена къщата, бе по-ниска от улицата.
Жилището представляваше почти приземен етаж и се състоеше от една стая, където се намираше малка кухненска печка. Трапезарията и спалнята бяха събрани в тази единствена стая.
До входа, една стълба или по скоро една скеля, водеше към една стая под покрива, висока едва четири стъпки и със задушна атмосфера.
Старата Луала я използваше като стая за слагане непотребните домашни вещи и за склад.
Там тя пазеше най-разнообразни неща, които намираше на улицата или й даваха. Тия неща така си стояха там дълго време, без да й трябват.
Когато вечерната дрезгавина се сгъсти, Анунциата застана зад мътните стъкла на малкото прозорче и с нетърпение заочаква връщането на просякинята, с очи, отправени към един мост на стръмния бряг на канала, в края на улицата.
Стаята бе добре подредена и мебелирана, не отговаряше на външния вид на къщичката.
Откакто Анунциата се бе настанила тук, всичко бе влязло в ред и изрядна чистота се забелязваше навсякъде.
Никъде не можеше да се види нито прашинка прах, когато по рано той спокойно покриваше цялата покъщнина.
Старата Луала бе изненадана един ден, когато, връщайки се в къщи, забеляза тази промяна.
Тя плесна с костеливите си ръце и отвори широко големите си очи.
Нейното малко съкровище, както обикновено наричаше Анунциата бе поставило всичко в ред и просякинята не можеше да познае, че това е нейната стая.
Но лицето на старицата внезапно изрази безпокойство и тя попита Анунциата, дали е влизала в горната стая.
Младото момиче заяви, че не е, прибавяйки, че е имало намерение да я подреди и нея напълно на следния ден.
При това заявление старицата вдигна ръце и й забрани да не пипа нищо горе.
Нейното желание беше всичко да остане на мястото си. Даже, тъй като бедното легло на Анунциата беше долу, тя би направила по-добре да не влиза в стаята, където Луала спеше.
