Младото момиче естествено обеща да изпълни всичко, понеже нямаше друг изход.
Отвъд леглото имаше, в долната стая една маса с два разкривени стола, нещо подобно на стъклена лавица, с ощърбени опиати и няколко канчета и паници, един вехт сандък.
Една икона и едно желязно разпятие бяха прикрепени към стаята…
Тя издигна глава към прозорчето, после излезе бързо и безшумно от стаята, отиде в антрето и отвори предпазливо вратата към улицата.
Тя погледна и се ослуша.
Въпреки голямата тъмнина, можа да различи, че някой минаваше близо до къщичката.
Скоро тя чу в далечината шума, произвеждан по паважа от патерицата, с която Луала обикновено се прикрепяше при вървенето.
След малко тя забеляза силуета на старата просякиня, която се връщаше от площада Сан Марко по- рано и по-бързо отколкото обикновено.
Анунциата изрази задоволството си от завръщането на добрата жена, която й бе дала така приятелски гостоприемство.
Стигайки до вратата си и слизайки по стъпалата, Луала намери Анунциата, която я очакваше.
— Вземи това и си кусай, Анунциата! — викна тя, подавайки на момичето няколко портокала, които извади от джоба си. — Те са сладки и сочни.
— О, какви хубави портокали! И вие сте платили за тях, за да ми направите подарък, добра Луала — каза младото момиче с нежен упрек.
— Старият Акопо, от Брандоло, ми ги даде. Те бяха останали в кошницата му — отговори старицата, повличайки Анунциата в стаята, след като затвори вратата.
— Но аз ти донесох нещо още по-хубаво, Анунциата! — каза тя радостна, оставяйки патерицата си и снемайки мантията си. — Нещо по-хубаво, мое съкровище, нещо много по-хубаво!
— Вие сте така добра и така внимателна към бедната Анунциата.
— Трябваше да се върна по-скоро тук. Не можех да стоя повече върху площада Сан Марко. Не можах да се стърпя, трябваше да дойда при тебе. Нося ти една радост. Анунциата, една радост!
— Довери ми я! Цяла съм в очакване — каза младото момиче, доближавайки се до Луала, която, изморена от дългото вървене, бе се отпуснала на един стол.
— Спокойствие, малко съкровище! Това е една тайна, която ще ти съобщя, една тайна! — прошепна Луала, отваряйки широко очите си и придавайки на лицето си сериозност, за да изрази по-добре важността на това, което искаше да каже. — Една голяма тайна! Колко си любопитна. Никой не трябва да узнае освен тебе тази тайна, чуваш ли мое, малко съкровище? Никой освен тебе, никой!
— Но аз не я зная още!… Кажете ми я бързо, добра Луала!
— Ти ще се зачудиш много!… И после твоето сърце ще подскочи от радост!… Предполагаш ли за какво се отнася? Да видим ще отгатнеш ли новината, която ти нося!
— Мисля, че зная за какво се отнася, Луала! — извика Анунциата със светнали очи, но не посмя да каже веднага какво предполага.
— Ха, ха, ха! — засмя се старицата. — Кажи, Анунциата, кажи какво си отгатнала!
— Вие ми носите новини за Марино… Да, да, познах по лицето ви: новина за моя скъп Марино! И тъй като знаете, че цялата ми душа е свързана с него, вие сте доволна, че ми носите новини за него, добра Луала! О, говорете, моля ви, говорете!
— Колко си нетърпелива и любопитна!… Да така е, когато е млад човек като тебе, сърцето му е пълно с любов!… По-късно това се променя!… Когато старостта настъпи, болезнената старост, когато тялото започне да се огъва под тежестта на годините и когато лицето се покрие с бръчки, тогава не е същото нещо, мое малко съкровище!
— Но… вие искате да ми говорите за Марино?
— Да, да… Ела по-близо до мен, Анунциата. Никой, даже някоя малка мишка не трябва да чуе това!
— Вие добре правите, че сте предпазлива, добра Луала. После аз също ще ви разкажа нещо, което видях. Но, преди всичко, освободете ме от безпокойството ми, разкажете какво сте узнали за Марино. Кажете ми бързо, че са ви измамили, че не е истина това, което ми бяхте казали!
— Това, което вече ти казах, е истина, мое бедно съкровище. Той е в каторгата. Къде беше мястото забравих, но то е далече; зная това. Има много суша и много море да се измине. Твърде е далече.
— Така, това е истина! — прошепна Анунциата, внезапно възвърнала се към действителността. — Този човек, най-благородният, най-честният от всички, които познавам, е окован към пейката на една галера!…
— Познаваш ли Горо, негъра? — попита Луала.
Анунциата повдигна глава.
— Познавам го. Той ми вдъхваше недоверие отначало. Но Марино ми каза, че му е верен. Той пазеше къщата на баща ми, когато карабинерите…
— Зная това, мое малко съкровище — прекъсна я старицата, за да не я остави да се впуща в тъжните си спомени, — зная го вече. Този Горо е тук във Венеция. Дошъл е тайно и се крие. Аз му говорих днес, рано сутринта… Той е видял твоя Марино в далечния град.
— Видял го! Проникнал ли е при него? Говорил ли му е? — попита младото момиче крайно зарадвано!
— Не, мое малко съкровище, не. Не оставяли никой да се доближи до каторжниците. Но от брега той направил знак на твоя Марино и Марино му отговорил.
— Благодаря на Бога, че той, все пак, е жив! — прошепна Анунциата, сключвайки молитвено ръцете си и издигайки хубавите си очи към небето. — Но, помисли си, Луала, роб на една галера!… О, Боже мой!
— Успокой се, Анунциата — каза старицата, привличайки младото момиче към себе си. — Той не ще остане дълго на галерата.
— О, говорете! Вие знаете нещо друго, добра Луала — извика Анунциата, коленичейки до просякинята.
— Още нещо, ха, ха, ха! Зная още малко, мое малко съкровище… Но мълчание, в името на всички светци от Рая!… Шпионите на Съвета на тримата са навсякъде. Те са също около негъра, при скалите; но той е по-хитър и по-ловък от тях. Отдавна той се намира на пътя за Падуа, за да отиде в това далечно пристанище, където се намира твоя Марино!
— И този добър негър ще го освободи!
— Аз не вярвах, че той е напуснал службата при Съвета на тримата за твоя Марино. Обаче, така е. Той му е верен и ще му бъде много полезен, тъй като знае прийомите на държавната инквизиция… Той доброволно му се е заклел във вярност. Те, инквизиторите, знаят отдавна, че той е ходил при Марино, но те не могат да го хванат, мое малко съкровище. Той е по-хитър от тях.
— Какво ти довери той, Луала? Ще изтръгне ли действително Марино от мъките, крито изпитва?
— Той не може да стори това сам, мое малко съкровище. Това е твърде мъчна работа за сам човек, понеже каторжниците са оковани и зорко наблюдавани денем и нощем. Но той е намерил помощ тук.
Един голям тримачтов кораб е заминал от Малакомо, ха, ха, ха, един тримачтов кораб с много благородници и много рибари от остров Сан Николо, и снабден с всичко необходимо. Докато Горо отива по суша до това далечно пристанище, където ще стигне първи след няколко седмици, тримачтникът ще пристигне на същото място и те ще се срещнат, за да освободят Марино.
— О! Ето една радостна новина, добра Луала! Благодаря ти, хиляди пъти ти благодаря! — извика Анунциата със светнали от радост очи.
— Сега ти можеш да се надяваш, мое малко съкровище. Ти може да се молиш, щото добрите хора, които отиват да го освободят, да изпълнят успешно мисията си.
— Именувай ми ги, Луала. Трябва да зная техните имена.
— Ще ти ги кажа съвсем ниско, мое малко съкровище, съвсем ниско. Никой не трябва да чуе! Ето, ще ти изброя по-главните: благородният и млад Фалие, после Витале и Анифесто и неговите приятели Оргосо, Манкили и Граси и от острова Зани и Тонино…
— Всички тия… О! Те не са го изоставили, те обичат Марино, защото е благороден, добър и великодушен!… Те ще го освободят… О, света Богородице, закриляй го!
— Тогава ти пак ще видиш твоя Марино и ще му кажеш: „Аз ти останах вярна, макар че чрез една
