Но Луала го задържа за мантията.
— Кажете ми, мой хубав сеньор — каза тя съвсем ниско, — нямате ли нужда от едно питие, което ще й даде вечна младост?
— Ако имаш такова питие, бабо, ти сама ще го пиеш — отговори Якопо, като се разсмя.
Луала се улови по-здраво в него.
— Ха, ха, ха! — закикоти се тя. — За мене е твърде късно!
— Внимавай с твоите питиета; иначе и ти ще свършиш като онзи магьосник, когото сега отведоха в стаите на истината.
— Пази Боже! — извика старицата с променен глас, удряйки една в друга костеливите си ръце. — Какво ми казвате, мой хубав сеньор, в стаите на истината!…
— Той трябва да признае как е извършил всичките си магьосничества.
— Още нещо, сеньор, само един въпрос! Не знаете ли дали карабинерите не са докарали днес в палата един глухоням монах?
— Един глухоням монах ли? — подзе Якопо размишлявайки. — Не, не съм чул да се говори за това, бабо. Магьосникът е направил да изчезне един монах — прибави той след минутно мълчание — колкото и невероятно да изглежда това. Но Антонио, който ми го разказа, се закле в честта си, че това е истина.
— Какво ви каза? Магьосникът ли е направил това?
— Да. И заради тази работа е арестуван. Но аз смятам, че карабинерите скоро ще намерят монаха, скрит в някой ъгъл на къщата.
— Това е невероятно и трудът им ще отиде напразно — извика просякинята — напразно, мой хубав сеньор, всичко ще бъде напразно.
Якопо се опита да се отдалечи, правейки знак с глава за сбогуване, но:
— Още нещо, сеньор — каза Луала.
— Още нещо и после още нещо. Винаги все същата песен — прекъсна я Якопо, изразявайки нетърпението си. — Какво нещастие имах да те срещна, стара вещице. Ти не ме оставяш на мира.
— Не ме наричай така, мой хубав сеньор, не ме наричай така. Но кажи ми, какво ще му направят на магьосника, понеже ти знаеш всичко?
— Какво ще му направят ли? Преди да измине един час, той ще бъде хвърлен в Орфано — каза Якопо, като си тръгна.
Луала го гледа един момент размишлявайки, после се отправи към Пиачета и изчезна в тъмнината.
Обаче, чуваше се още тракането на патерицата й върху камъните и можеше да се разбере от този шум, че слиза към стълбата към брега на канала.
20. Бягството
Обикновено, когато някой пазач от галерите подаваше оплакване срещу някой каторжник, той го придружаваше в каторгата и го пазеше.
Каторжникът, действително, не можеше да бъде по-зорко наблюдаван от тоя, който се оплакваше срещу него, а освен това животът в каторгата за войниците бе по-приятен и по-желан, отколкото този на галерите.
На сушата те имаха развлечения и удоволствия от всякакъв вид, от които бяха лишени през време на тяхната служба на галерите. В резултат на това често биваха подавани тежки оплаквания срещу нещастните затворници от войниците, желаещи да прекарат известно време в каторгата и в града.
Лесно разбираемо е, че за тях не беше мъчно да намерят предлог за някое тежко обвинение, като се знае, че осъдените бяха напълно под властта на войниците и че на техните оплаквания не се обръщаше никакво внимание.
Гаспар, най-грубият и най-жесток войник от пазачите, натоварени със служба по галерите, бе останал заедно с Марино в каторгата.
Той изпитваше двойно удоволствие: не само че му бе по-лесно скришом да надига бутилката, но имаше винаги под ръка осъдения и допринасяше за неговото затваряне в подземните килии.
Невъзможно беше за карцираните каторжници да се изтръгнат чрез бягство от мъките на живота в каторгите, даже и да предпочетяха да загинат във вълните.
Когато бе пил много в кръчмата, Гаспар намираше голямо удоволствие да разведри зачервеното си, налято с кръв лице, като се разхожда надлъж и нашир в тази част на военното пристанище, където бяха разположени карцерите.
Откъм сушата те бяха напълно изолирани от света не само със солидни железни врати, но и със стени и големи изкопи.
И така, Гаспар обичаше да се разхожда от тая страна към водата, с пълна пушка на рамо.
От мястото, където се разхождаше той, можеше да наблюдава камъните, в подножието на които се блъскаха вълните, понеже от всяка страна два каменни вълнолома, които отделяха тази част на пристанището от зданията на арсенала и корабостроителниците, се вдълбочаваха в морето.
Върху тия вълноломи бе поставена стража, сменявана сутрин и вечер, чието караулене не се прекъсваше нито денем, нито нощем.
От своята килия, когато се излагаше върху железните плочи и погледнеше през отвора, Марино можеше да види при дневната светлина кой е войникът, който изпълняваше караулната служба от единия до другия вълнолом.
Но нему бе невъзможно да различи караулите нощем, понеже когато вечер ставаше смяната, тъмнината биваше вече настъпила и по униформите мъчно можеха да се различат войниците един от друг.
Марино прекара няколко седмици в своята килия, където му носеха само вода и царевичен хляб и само веднъж в седмицата топла храна и плодове.
Не беше този режим, който му причиняваше страдания. Това, което беше ужасно, наистина ужасно, беше невъзможността да укрепи силите си в един добър сън.
Когато Марино, полумъртъв от умора, се изтегнеше върху железните пръчки, които образуваха пода на килията му и започнеше да дреме, той биваше разбуждан от болките, които му причиняваха острите върхове на металните плочки.
За да избегне това непоносимо и болезнено докосване, той се изправяше до стената, или се сгушваше в някой ъгъл, но така той намираше само една мнима почивка и един скоро прекъсван сън.
Често той прекарваше цялата нощ в тясното пространство на своята килия, сам със своите мъчителни мисли, терзан постоянно от необходимостта по-скоро да се измъкне от тази ужасна дупка, където напълно щеше да изгуби силите и здравето си.
Ако намереше смъртта в този безнадежден опит, не губеше нищо, тъй като бе сигурен, че след връщането на изпратения куриер във Венеция, след няколко дни, ще бъде предаден на смърт.
Ако, напротив му се отдаде да използува някоя нощ, през която Гаспар да не е на служба, върху вълнолома, можеше да се опита да излезе от пристанището с плуване и да достигне брега отвъд арсенала, което щеше да му даде желаната свобода! Тогава неговите неприятели трябва да треперят, защото той щеше да тури в изпълнение своя план за отмъщение!
Марино бе превъзходен плувец. Той знаеше, че може да се гордее със своята сила и издръжливост. Даже сега силите му да бяха отслабнали, съзнанието, че ще се отърве от страшния живот в каторгата, бе достатъчно да му предаде голяма енергия.
И той, изпълнен с надежда, очакваше.
Той вече не разчиташе на помощ от Горо. Може би негърът е станал жертва на някоя катастрофа, може би бе в ръцете на полицейски шпиони на Съвета на тримата, каквито последният разпращаше навсякъде, тъй като след оная нощ, когато го бяха видели на брега, Марино вече не бе го виждал, нито бе чул да се говори нещо за него.
Седмици бяха изминали от тогава.
Даже Горо да беше още в Тулон, той не можеше да влезе в следите на Марино и не бе в състояние да проникне до него, тъй като не можеше да подозира, че неговият господар е преместен от пейката на галерата върху острите железа на страшните карцери в каторгата.
Марино бе на път да вземе едно смело решение.
