Имаше само една възможност да се излезе от тази килия — през отвърстието, от което влизаше светлина и което гледаше към залива.
Не можеше да се мисли за бягство през желязната врата, понеже ако Марино намереше някое средство да се измъкне през вратата, той оставаше пак затворен между високите стени на крепостта и не би могъл да намери изход.
Трябваше преди всичко да се отстрани решетката от прозорчето; наистина железните пръчки бяха здрави, но те не бяха прикрепени здраво в стената.
Отворът беше тесен и нисък. Обаче Марино се надяваше, че като свие раменете си, ще може да проникне през него и да се хвърли във водата.
Веднъж попаднал във водата, с която бе свикнал от детинството си, той можеше да се поздрави със свободата. Нали моряците във Венеция често го наричаха господар на морето?
Марино желаеше да използува някоя тъмна нощ за изпълнение на своя проект. Естествено, той желаеше да избере една от тия нощи, когато, според пресмятанията му, Гаспар няма да бъде на стража на вълнолома.
Другите войници не бяха твърде усърдни в службата си. Даже Марино бе забелязал през някои лунни нощи, когато гледаше морето и двата вълнолома, че пазачите, поставени да бдят за предотвратяване на някое бягство, отиваха да пият в лавката на каторгата, която бе наблизо, и често оставаха там цели часове.
Ако имаше щастие и избереше някоя нощ, когато бяха на стража тия небрежни войници, той можеше да бъде сигурен в успеха на бягството си.
Една вечер той забеляза, че тъмнината обещава да бъде по-гъста.
Когато затворническият надзирател му донесе хляба и водата, Марино, който знаеше, че той няма да влезе в килията до сутринта, се наведе над желязната решетка и погледна навън.
Напрягайки очите си, той можеше да вижда небето и водата на сто крачки пред себе си и отляво и отдясно двата вълнолома.
Марино помисли, че е настъпил часът на освобождението му.
Нощта щеше да бъде тъмна. Никаква звезда не се виждаше по небето. Морето бучеше и всичко предвещаваше разразяването на буря.
Понеже смяната на караулите се извършваше в девет часа, а пълната тъмнина се бе спуснала веднага със залязването на слънцето, Марино, забелязвайки в далечината постъпилите на пост войници, не можа да разпознае никого.
Надяваше се, обаче, че Гаспар не влиза в числото им, понеже последният бе на стража преди два дни и, според реда на сменянето, неговият ред бе на следната сутрин.
Големите тъмни облаци, които идеха от юг, се напластиха на небето и закриха напълно луната по такъв начин, че никакъв лъч не можеше да прозре през облаците.
От седмици насам той очакваше една такава благоприятна нощ, много рядко явление тук, тъй като над Тулон почти винаги блестеше синьо ясно небе.
Марино се залови на работа с туптящо сърце.
Караулът от по-близкия вълнолом се бе отдавна отдалечил, понеже не се чуваше шумът от стъпките му. Сега той или стоеше неподвижно на края на моста или бе напуснал поста си. Марино не можеше да знае кое от двете е точно. Вълноломът и водата бяха покрити с тъмнина и нищо не се виждаше.
— Помогни ми, света Богородице, покровителке на моята Анунциата — мълвеше младият венецианец. — Помогни ми в бягството, за да мога най-сетне да я видя и да я направя моя жена! Дай сили на моите мишци и ме запази от очите на караула!… Ти знаеш, че не съм извършил никакъв грях, никакво престъпление, ти виждаш в моето сърце. Ти виждаш моя благороден и нещастен баща да лежи в страшните килии. Ти знаеш, че желая да го спася…, че желая да накажа виновниците! Помогни ми. Дево Мария!… Моята душа жадува за свобода.
Марино се чувствуваше изпълнен със смелост и решителност. Тъмните тесни дрехи, които, откакто бе в килиите, заместваха дългата му мантия от галерата, не щяха да му пречат.
Полунощ наближаваше.
Не се чуваше друго, освен непрекъснатото плискане на вълните, чийто водни капчици стигаха до решетката, която покриваше прозорчето.
Марино хвана железните пръчки с двете си ръце и ги задърпа.
Те устояха на неговото усилие, но той почувствува, че се огънаха и разклатиха в стената.
Той напрегна всичките си сили, заизвива ги с гигантска мощ и скоро счупи една от тях.
Едно радостно възклицание се изтръгна от устните му. Този резултат му вдъхна смелост за нови усилия.
Още една пръчка отстъпи, а варта наоколо се изкърти и падна във водата.
Той употреби още усилия и изкърти и последните две пръчки. Марино държеше цялата решетка в ръцете си и я остави да падне във водата.
Той вдъхна дълбоко пресния морски въздух, който влизаше безпрепятствено в килията.
Жребият бе хвърлен. Път за бягството му беше открит, път страшно опасен, който би възпрял всеки друг каторжник, но не и него, който бе отличен плувец.
Но какво ще стане, ако горната част от тялото му не може да се промъкне през отвора.
Утре ще забележат, че решетката е изкъртена и тогава всичко е изгубено.
Сега трябваше да се реши съдбата му.
Бурята бе започнала да вилнее, когато Марино напредна с главата навън от дупката.
Свивайки ръцете си край тялото, той вмъкна раменете си между двете стени на отвора и… констатира с ужас, че тя беше твърде малка.
Капки пот блеснаха по челото му.
Той се натисна силно напред. Неговите ръце бяха притиснати към гърдите така, че едва можеше да диша. От движението кожата му се олющи, обаче той спря в дупката.
Не можеше нито да напредне повече, нито да се върне. Ужасно положение! Той беше залостен тук, докато вятърът тласкаше вълните и от време на време някой лунен лъч му посочваше пътя…
Марино произнесе една кратка молитва и, опирайки краката си на железните плочки на пода, с цената на големи болки, напрягайки всичките си сили, можа да се промъкне до кръста навън.
Сега ръцете му бяха свободни и той можеше да си служи с тях, опирайки се в стената.
Той бързо се измъкна и падна във водата, която се затвори над него.
Няколко секунди по-късно, главата му се появи близо до стената, където го бяха завлекли вълните.
Употребявайки силата на мишците си, той можа да се обърне към морето.
Той се стремеше да се задържи на почти еднакво разстояние от двата вълнолома, на около петдесет стъпки от единия и от другия.
Видя върху един от вълноломите силуета на един пазач от каторгата и забеляза в същото време с безпокойство, че вятърът разпръскваше облаците и луната освети водата.
При все това Марино се надяваше, че ще може да избегне бдителността на часовоя й да достигне незабелязано до входа на пристанището, откъдето да се добере до изолирания пясъчен бряг, ненаблюдаван от никого.
Перспективата за свободата му даваше неизтощими сили. Неговите яки мишци цепеха здраво вълните, като той ту се издигаше на гребените им, ту падаше в гънките им.
Досега всичко беше благополучно и той не се съмняваше вече в успеха.
Единственото нещо, което го безпокоеше, бе, че лунната светлина го осветяваше и необходимостта да мине под очите на караула, който, облегнал се на пушката си, се бе загледал във водата.
Внезапно Марино, който не изпущаше из очи войника, позна в него страшния Гаспар. Последният бе постъпил на стража тази нощ.
Не му оставаше друго, освен да плува по-смело и по-бързо. Може би той нямаше да забележи главата и раменете на Марино, осветени от луната?
Беглецът бе вече в опасно положение. Приближаваше се към мястото, където бе отправен погледът на Гаспар.
Той сниши главата си между раменете и се опита да се скрие зад вълните.
