подлост, която премахва валидността на извършения акт, ме омъжиха за друг“… И ти ще му кажеш още, Анунциата: „Той не ме е докоснал и не е получил моята дума, не съм му казала да. Останала съм твоя, чиста и вярна!“… И тогава той ще те стисне в прегръдките си, мое малко съкровище, ха, ха, ха, зовейки те моята скъпа женичка!
— Но това насилствено омъжване…
— Папата от Рим може да го премахне, но сам по себе си този акт е недействителен, защото е извършен при едно мистериозно парализиране на духа. Ако старият…
Луала внезапно се прекъсна, като че ли се бе уплашила от думите, които щеше да произнесе. Тя отново заговори живо.
— Това не е друго освен измама. Но ти си се събудила тъкмо навреме… Сега те могат да те търсят!… Тук, при старата просякиня, никой не ще заподозре, че се намираш. Никой не ще дойде да те търси в тази дупка.
— Обаче, добра Луала, двама карабинери бяха тук тази вечер.
— Как? — извика старата ужасена. — Двама карабинери тук, в моята колиба?…
— Сега ще ти разкажа. Те не идваха в къщата, но бяха долу, до брега на канала. Аз ги наблюдавах, понеже се страхувам тяхното идване да не се отнася за мене. Но гледайки ги внимателно през това прозорче, разбрах, че тяхното внимание е съсредоточено върху немия монах.
— Върху немия монах? — повтори Луала учудено.
— Забелязах, че те не изпускаха от очи съседната къщичка. После се отдалечиха до брега. Изтърчах до вратата: отворих я тихо и видях, че един от тях се приближи до монаха, който излезе, за да отиде в града. Той му каза нещо, после се върна при своя другар и след малко започнаха да го следят. Те минаха пред кръчмата. Не сте ли ги срещали?
— Не, те са минали през малката уличка към моста Риалто, докато аз дойдох покрай канала — отговори Луала като стана, твърде развълнувана.
— Не можех да видя това. Изпитвах голям страх за мен и за немия монах. Защо те го следяха, Луала? Дали някой не го е предал?
Старата просякиня не отговори. Тя изглежда, че размишляваше.
— Кажете, Луала — подзе Анунциата, — познавате ли немия монах? Вие изглеждате твърде обезпокоена за него.
— Аз действително се безпокоя и желая да предупредя този беден монах.
— Къде искате да отидете, добра Луала? — попита Анунциата твърде учудено, виждайки старицата да намята отново мантията си и да взема патерицата си.
— Искам да отида да го предупредя. Те не му готвят нещо добро, Анунциата. Нищо добро, ти казвам.
— Но вие не ще можете да го достигнете. Къде смятате да го намерите? Има повече от час, откакто е излязъл.
— Не мога да кажа, мое малко съкровище. Но аз ще го намеря. Прибери се в леглото. Ако не се върна след един час, завий се добре и спи спокойно. Сънувай твоя Марино. Да, това е един хубав сън… Твоя Марино…
И тя побърза да излезе, повтаряйки до вратата:
— Твоя мил Марино.
— Какъв интерес има тя в тази работа? — си каза Анунциата, когато остана сама в тъмната стая и когато стъпките на просякинята заглъхнаха вън. — Не искам да я разпитвам за това… Не трябва да прониквам в нейните тайни… Може би, впрочем, това не е тайна. Може би, тя върши всичко това от съжаление към бедния глухоням, когото карабинерите преследват.
Докато Анунциата си говореше сама така и се приготвяше да си легне, Луала не бързаше да се върне при нея.
Накуцвайки, тя изтърча бързо на уличката, премина през един лабиринт тесни улички и достигна най- сетне до Риалто, вече спокоен и почти пуст.
Тя премина моста и достигна до високата тъмна къща, където отпреди няколко седмици се бе настанил алхимикът Ауромето.
Дали едно обикновено любопитство, да узнае какво се е случило с немия монах, или желанието да помогне на бедния човек, я бе докарало тук? Или имаше някои други причини, за да предприеме тази късна и уморителна разходка?
Тя разгледа внимателно наоколо и се убеди, че край къщата не се намира никой.
Тогава възви към Кале Марчериа и оттам тръгна към малката уличка, на която къщата имаше заден вход.
Това, което видя, я накара да се спре внезапно. Двама факлоносци излизаха от къщата на Ауромето.
Това й беше достатъчно. Тя се хвърли бързо към сянката, близо до ъгъла на малката уличка, и заочаква да види какво ще се случи.
Това, което мислеше, се оправда.
Зад факлоносците се появи Ауромето, облечен в дългата си роба от черно кадифе и поставил черната си шапка.
От страни и зад него вървяха пет-шест карабинери, които бяха дошли да го арестуват.
Алхимикът, обвинен в магьосничество и сделки със сатаната, следваше без страх и без съпротивление полицаите и факлоносците.
Блясъкът на факлите осветляваше черните дрехи на астролога и на карабинерите и предаваше на тази сцена фантастичен вид.
Редките минувачи, които се движеха по улицата, побързаха да се отстранят от пътя на кортежа, хвърляйки бегъл поглед към новата жертва на инквизицията.
Те знаеха, че този, който се завежда в палата, при такава свита, вече не ще види дневна светлина.
Луала почака да мине ужасното шествие и излезе от сянката в момента, когато Ауромето, всред въоръжените полицаи, възвиваше по Кале Марчериа.
Астрологът, като че ли случайно, отправи очи към старата просякиня. Без да каже нито дума, без да произнесе никакво оплакване, той продължи тъжната си походка.
Когато шествието се бе отдалечило и бе тръгнало по площада Сан Марко, Луала не отиде, както можеше да се предполага, в къщата на Ауромето, за да дири немия монах.
Може би се страхуваше, че тази къща бе още заета от карабинерите и не желаеше да се изпречва на пътя им.
Тя отиде на площада Сан Марко, но с бавна стъпка и обзета от мисли.
Изглеждаше, като че ли върви наслуки, без да си дава сметка къде отива.
Размишляваше без съмнение за начина, по който да намери немия монах и си блъскаше главата, за да открие къде може да бъде той в този час.
Като стигна до площада Сан Марко, тя се отправи към църквата и се настани върху стъпалата, наблюдавайки колонадата, през която Ауромето и карабинерите бяха минали преди малко.
Очакваше ли там немия монах или някой знак, който да й укаже нещо за него?
Дали карабинерите го бяха откарали, както алхимика, в палата или пък още се криеше в къщата, където шпионите на инквизицията го бяха видели да влиза.
Старата просякиня бе стояла повече от един час върху стъпалата на църквата, когато изведнъж се вдигна с помощта на патерицата си и се отправи към колоните на дожския палат, зад които бе забелязала прислужника, когото познаваше и който наричаше Якопо.
— Е, е, мой хубав сеньор, горди Якопо — му викна тя, спирайки се и покланяйки се пред него със същото уважение, което би могла да засвидетелства към дожа и сенаторите — милата Бенета трябва да ви очаква. Вие се прибирате късно в къщи, вие сигурно имате много работа в палата?
— Повече, отколкото мога да желая, бабо — отговори човекът, мъчейки се да се пошегува.
И той поиска да мине пред просякинята, горящ от нетърпение да отиде да си отпочине няколко часа в обятията на младата си жена.
