Но една вълна го издигна нагоре. Гаспар трепна, издигна глава и се приближи до края на вълнолома, за да види по-добре.
— Хей! — викна той. — Какво е това? Кой плува там?…
Отговори или ще стрелям.
В момента, когато войникът насочи пушката си към него, Марино се гмурна.
Един гърмеж проехтя и след няколко минути пазачите от каторгата се появиха.
Куршумът бе изсвирил над водата, без да засегне беглеца, който бе потопил главата си във водата.
Марино отново заплава с голяма бързина, влагайки цялата си енергия, за да излезе вън от пристанището и да избегне войника, който насочваше пушката си към него.
— Един избягал! — викна Гаспар. — Негодникът плува добре, но няма да ни избегне.
Той стреля още веднъж.
Глухото ехо на този нов гърмеж се разнесе далече, обръщайки вниманието на пазачите от другата страна.
Спуснати бяха няколко лодки във водата, върху които се покачиха войниците от каторгата.
Макар че не беше засегнат от двата куршума, Марино изглеждаше изгубен, понеже, докато плуваше бързо към края на вълнолома, войниците се бяха спуснали с лодките подир него, осветявайки го с прожектори, а в това време други войници се отправяха с лодки да му пресекат пътя.
Лунната светлина благоприятствуваше преследването. Марино не можеше да се спаси. Или щеше да потъне в дълбочините — понеже силите му бяха дошли до крайния предел — или щеше да падне в ръцете на преследвачите си, чийто брой се увеличаваше всяка минута, тъй като оръдието за тревога на каторгата бе известило за бягството на един затворник.
Гласът на Гаспар, който беше върху моста, доминираше над виковете на другите и над бученето на вълните.
Той викаше на пазачите от лодките посоката, която трябваше да следват, за да достигнат до плувеца, който не можеше да съперничи по бързина с лодките, снабдени с по няколко чифта гребла.
Ясно беше, че Марино е безвъзвратно загубен!…
Сутринта комендантът на крепостта в Тулон бе уведомен, че каторжникът Марино Маринели, който през нощта бе направил отчаян опит за бягство, бе заловен и очакваше в една килия, във вътрешността на крепостта, да се произнесат върху съдбата му.
В същото време му съобщиха, че изпратеният куриер във Венеция се е завърнал.
Комендантът заповяда да го доведат при него. Той го очакваше прав, близо до масата си, отрупана с карти и планове.
— Вие завършихте пътуването си, д’Артенай — каза той на покрития с прах куриер, който влезе и се поклони пред него. — Каква новина ми носите?
— Държавният съвет на Венеция ви изпраща своя поздрав и уверение за неговите най-приятелски чувства — отговори куриерът.
— Как бяхте приети, д’Артенай?
— Приеха ме с големи почести, коменданте. Аз отидох в дома на френския посланик и, на следния ден, се явих в палата на венецианския дож.
— Новият дож на Венеция, Луиджи Гримани е още млад, според както ми казаха? Бяхте ли приети от него д’Артенай?
— От него и висшите съветници. Една мрачна сериозност царуваше всред венецианските първенци, една почти ужасна сериозност. Дожът стоеше прав, облечен в своя дожски костюм…
— Чакайте… Спомняте ли си, че впечатлението, което сте добили тогава, ви е помрачило лицето?
— Моето лице може би е било мрачно, но това на дожа бе страшно. Той имаше изглед на човек, чиито думи всяват ужас и чиито ръце са опетнени с кръв. Страните му бяха бледи и чертите зловещи. Една руса брада украсяваше устните и брадичката му. Очите му изпуснаха светкавици, когато отидох във Венеция.
— Режимът там е много строг и вашето описание подчертава страшните разкази, разпространявани за тази могъща държава. Но продължете, д’Артенай.
— Когато изложих целта на моята мисия и връчих вашето писмо на дожа, той го предаде на сенаторите.
Забелязах върху физиономията му нещо като задоволство.
— И потвърдиха ли смъртната присъда срещу осъдения?
— След кратко обмисляне дожът ме натовари с мисията да ви уведомя за волята на висшия съвет, която се формулираше така: Марино Маринели, който е върху галерите в Тулон, заради разбунтуването си е заслужил смърт, е подчинен на законите и правилниците на каторгата. Венецианската република се отказва от всичките си права върху тоя, когото е изхвърлила от пределите си завинаги. Той принадлежи на управителя на Тулон, който трябва да му наложи наказанието, на което е осъден.
— С това висшият съвет на Венецианската република предоставя този каторжник в моите ръце — каза комендантът, който се почувствува поласкан от указаното му уважение. — Впрочем, присъдата му е да умре под ръцете на палача, понеже, нощес, този каторжник е утежнил престъплението си, опитвайки се да избяга.
— Безумец! — извика д’Артенай. — Не мога да си въобразя, как е могъл да стори това.
Комендантът отиде до масата си, взе едно перо и се подписа на една предварително подготвена заповед.
— Вземете тази заповед, д’Артенай, и я предайте на палача на каторгата. След един час екзекуцията трябва да се извърши! Хайде!… Но вие се колебаете? Какво има още?
— Не зная защо така живо ме интересува този осъден! Дали неговата физическа красота, дали смелостта му ме привлича? — каза с един вид усилие над себе си довереният офицер на коменданта. — Констатирах, че също и във Венеция обичат и обожават Марино Маринели.
— Какво означават тия думи, д’Артенай?
— Жалко ми е за този красив и смел младеж…
— След час неговата глава трябва да падне — прекъсна го комендантът със строг глас. — Да не чувам още веднъж излияния от този род, д’Артенай.
— Никога по-рано не съм виждал някой каторжник подобен на този Марино Маринели, коменданте. Той няма физиономия на вулгарен престъпник. В него има нещо благородно, ще кажа даже величествено.
— Мълчете, д’Артенай, и направете това, което ви е заповядано. След един час главата на този осъден трябва да падне под ръцете на палача. Вие ме познавате. Е добре, ако и да искам действително да го помилвам, за да послушам зова на вас, който сте ми служили честно и усърдно… не ще посмея, д’Артенай!
— Вие имате пълна власт. Венецианската република е предоставила решението във вашите ръце, коменданте.
— Ако аз и да мога да го помилвам, вие забравяте, че едно помилване в каторгата ще има тежки последствия. Ако този Марино Маринели остане ненаказан, ще се намерят други каторжници, които ще извършат опит за бягство. Не, не, д’Артенай, не трябва да стане друго освен това, което казах. Той трябва да умре не за друго, а за пример… Побързайте да отнесете заповедта ми. Войниците и каторжниците ще присъствуват на екзекуцията.
Д’Артенай, млад и елегантен офицер на около двадесет и четири години, се поклони отново пред коменданта и излезе от кабинета, за да отиде при палача на каторгата, бивш каторжник, станал изпълнител на смъртните присъди там, където по-рано беше страдал.
Габриел Мортиз бе през петнадесетте години от наказанието си един примерен каторжник и през това време не бе изгубил нищо от своята физическа сила.
Единственото нещо, което беше напълно загубил в каторгата, бе чувствителността. Той нямаше сърце. Беше като една машина. Без да размишлява, без да изпитва съжаление или някакво друго вълнение, изпълняваше точно всички заповеди, които му биваха давани.
Палачът на каторгата бе свикнал да умъртвява.
Бяха минали много години, откакто при свършването на наказанието му комендантът го беше натоварил с тази ужасна служба, за която нямаше по-подходящ човек от него.
Той беше си спечелил за своята професия такава репутация, че често големите градове на Прованс,
