— Карабинерите бяха попаднали на следите му, Анунциата. Те бяха започнали да го преследват, и нашият приятел щеше да попадне в ръцете им, ако аз не бях… — старицата изведнъж се прекъсна, като че ли не смееше да довери нещо на младото момиче — ако аз не бях го намерила и предупредила навреме — завърши тя.
— Добре е станало, Луала!
— Сега той пътува по морето. Полицейските шпиони могат да го търсят, колкото си искат. Те не ще намерят вече и Горо, негъра, който се срещна с него и после замина за далечното пристанище, където е Марино, за да го уведоми, че ще намери стария Бертучио в манастира Асколи, ще научи от него важната тайна и да му каже какво да прави в бъдеще.
— Но как Бертучио е узнал, че негърът е станал верен на Марино, и как са се срещнали да говорят?
Старата просякиня вдигна рамене.
— Той е узнал това от гадателя на звездите, който живее в една къща до моста Риалто, и който знае да открива истината, както казват. Изглежда, че последният е открил бъдещето на дожа и му е разказал чудни неща…
— Един гадател по звездите! — каза живо Анунциата. — Не мога ли да узная нещо за него?
— Ти сигурно искаш да узнаеш бъдещето си, Анунциата? Ха, ха, ха! Нали, мое малко съкровище, нали? Но късно е! Бедният Ауромето…
— Какво му се е случило, Луала?
— Той е хвърлен в Орфано от проклетите помощници на съда! В Орфано, в черния Орфано!
— Това е ужасно!… Какво е извършил?
— Казват, че бил магьосник и с помощта на черната магия направил да изчезне немият монах и можел да узнава неща, които не се харесвали на проклетия съвет на тримата.
— О, това е ужасно. Бедният астролог. Сигурни ли сте, че го е постигнала тази страшна участ.
— Аясило, слугата от палата, ми довери тази тайна. И той ми е казал истината понеже Ауромето вече не се е върнал в своята къща, откакто карабинерите нахълтаха вътре и го отведоха. Орфано се пълни с трупове, откакто Марино Гримани не е вече на дожкия престол и е заместен от Луиджи. Моли се само, щото старият Бертучио да стигне щастливо до своя манастир, Анунциата, и никога да не пие вода от канала на Орфано…
Докато старата просякиня и Анунциата водеха този разговор, корабът, в който се намираше монахът, беше напуснал пристанището на Джорджия, в лагуните на юг от Венеция и бе излязъл щастливо от залива, за да стигне до Анкона.
Пред очите на монаха, който изглеждаше твърде слаб и изнурен, се разстилаха сините води на Адриатика. Той бе седнал на моста, докато моряците маневрираха насмолените платна.
Вятърът бе слаб и неблагоприятен за пътуване, понеже корабът се движеше с бързината на някоя малка ладия.
Скоро въздухът утихна напълно.
Силното обедно слънце гореше. Моряците и офицерите се бяха оттеглили в стаята и в кабините си, за да си отпочинат преди да започнат отново работа.
Немият монах, с когото екипажът не се занимаваше, ходеше мечтаещ върху моста на спрелия кораб.
Когато слънцето започна да се наклонява към хоризонта, монахът забеляза внезапно върху водата оня странен феномен, наричан в много страни с името „Фата Моргана“, и който наричаме мираж. Това е едно внезапно явление, което се явява през спокойните тихи вечери върху водите на Адриатическо море.
Очарован от това зрелище, немият монах виждаше във водата нещо като широк пояс с ослепителна млечна белина, в който се образуваше един брилянтен кръг.
После като че ли морето се покри с голяма бяла покривка и от нея се издигаха дървета, храсти, планински склонове, скали, полупокрити със зеленина, с най-богати и най-разнообразни оттенъци цяла гама на зеленината. Изглежда като че ли във въздуха плуват голямо количество бели, зелени и пурпурни пръстенчета, върху които слънцето пръскаше ослепителна светлина.
После белите облаци, които фигурираха в това феерично видение, се разделиха на много отломъци и водата започна да става тъмна.
Внезапно сцената се смени в момента, когато моряците се появиха на моста. Предметите получиха нови цветове от залязващото слънце и като чрез пръчката на някой магьосник един друг мираж се издигна над морето.
Фееричният образ блестя известно време в чудни краски. Най-после видението изчезна. Цветовете се изличиха и върху водата останаха само пурпурните слънчеви зари.
— Един „венто ди Ливанте“ (източен вятър) ще се разрази през нощта — каза един от матросите, чиито изострени черти издаваха безпогрешно едно дете на Джорджия. — Той ще напъне платната.
— Свийте всички платна! Източният вятър се повдига — викна капитанът, също от Джорджия, което личеше по лицето му и сухото му тяло.
Хората от Джорджия се смятаха между гондолиерите на Венеция за най-верни пазители на древните обичаи и старите методи на мореплаването някога на почит в лагуните.
Те бяха смели и опитни моряци. Познаваха добре морето и вятъра и когато, по сигурни белези, предвиждаха лошо време, нищо не бе в състояние да ги накара да излязат.
Когато веднъж кажеха фразата: „Неразумно е да се тръгне“, нито молбите, нито обещаваните възнаграждения можеха да ги накарат да се впуснат по морето.
Те знаеха колко опасни и вероломни бяха водите на Адриатика и не искаха да се изложат на опасностите, когато можеха да ги предвидят.
Когато миражът се разнесе, лицата на моряците изразяваха безпокойство.
След няколко минути, когато изпълнявайки заповедта на капитана всички се бяха приготвили за посрещане на бурята, се разбра, че старият морски вълк не се е излъгал.
Източният вятър не трая дълго. Скоро той бе заместен от силния северозападен вятър, който повдигна страшни вълни и разпени повърхността на морето.
Около кораба преминаваха бързи като стрели стада риби, които бягаха от бурята и от време на време подскачаха във въздуха.
Тъмнината се спусна върху морето, което прие чер цвят около кораба, докато в далечината белите точки на вълните ставаха по-многочислени и едно глухо, продължително бучене се приближаваше.
Заповедите на капитана се разнасяха от моста, незабавно и точно изпълнявани от моряците. На борда царуваше това послушание, което характеризира моряците, които в последния момент, когато смъртта е най-заплашителна, избягваха да се отдават на отчаяние.
Чайки и други морски птици летяха около и над кораба със зловещи крясъци.
Небето се помрачи; облаците забулиха звездите; зловещи сенки се спуснаха навсякъде. Всяка минута грохотът на вълните се усилваше, които вече нападаха страните на кораба и го повличаха със себе си, така че заплашваха да го обърнат.
Капитанът изпрати бързо една част от екипажа при помпите и накара другите мъже да слязат на дъното на кораба, за да попречат колкото е възможно, за неговото преобръщане.
Последната заповед бе дадена твърде късно. Вълните подеха кораба и го отхвърлиха настрана. При страшния тласък голямата мачта, която се издигаше в средата на кораба, се пречупи.
Страшните вълни се издигаха на фантастична височина и помитаха всичко по моста, така че монахът и капитанът трябваше да се задържат за оградата, за да не бъдат отвлечени от моста.
Тъмнината стана непроницаема.
Силният ураган изпълваше въздуха със страшен шум; корабът, лишен от голямата си мачта, не можеше да се управлява вече и стана играчка на вълните.
Той беше загубен, ако вятърът не го избавеше, понеже подвижният му товар се бе хлъзнал на една страна и го навеждаше все повече и повече. Вече хамбарът се бе изпълнил с вода, а вълните заливаха борда със съкрушителна сила.
Мъжете, мокри до кости, не бяха вече в състояние да маневрират, понеже не можеха да се движат в пълната с вода палуба.
Гласът на капитана се разнасяше над шума. Напрягайки всичките си сили, той още се опитваше да спаси
