когато имаше да извършват някаква екзекуция, се обръщаха към Габриел Мортиз, палача на тулонската каторга.
Той живееше сам в една малка къщичка, построена на края на военното пристанище.
Когато видя да идва при него д’Артенай, довереника на коменданта, нито един нерв не трепна на бронзовото му лице, набраздено с бръчки, с остри черти. Изпъкналото му чело, извитият му нос и двете му големи спокойни очи придаваха на лицето му един рядък характер.
Габриел Мортиз поздрави д’Артенай и разгледа безразлично заповедта, която последният му подаде.
— Кога трябва да бъде изпълнена присъдата? — запита той с висок глас.
— След един час в двора на каторгата.
— След един час и девет минути аз ще докладвам на коменданта, че присъдата е изпълнена — каза Габриел Мортиз и излезе от къщичката си, без повече да се интересува от довереника на коменданта.
— Слушай, майсторе! — му викна д’Артенай, виждайки го да прави знак на неколцина осъдени, които работеха наблизо.
Палачът се обърна и погледна, с винаги безразличния си поглед, младия офицер, който го бе последвал.
— Желая да ти кажа от моя страна, майсторе — подзе д’Артенай, — че осъденият, когото ще умъртвите, ще трябва да умре бързо и без да страда, само с един удар.
— Както винаги, един удар ще бъде достатъчен — отговори Габриел Мортиз. — Но не мислете, че ще мога да го умъртвя, без да страда. Бързо, с един единствен удар на сабята и неговата глава ще падне…, но един удар не е достатъчен да убие веднага живота.
Д’Артенай учуден се доближи до палача.
— Какво казвате, майсторе? — попита той — От момента, когато главата бъде отделена от трупа, животът престава…
Габриел Мортиз поклати глава.
— Животът трае още три часа, но не така дълго в тялото, а в главата.
— Това, което говорите, е ужасно, майсторе! Според, както ми казахте, нещастният Марино Маринели ще страда още три часа след като му бъде отсечена главата?
— Отговорих ви вече веднъж — отвърна палачът със спокоен и отсечен тон, обръщайки се на другата страна, за да даде заповед на осъдените да вземат един голям пън и да го поставят в двора на каторгата на обикновеното място, което им бе добре известно, и да се погрижат да поиздълбаят малко земята, за да го закрепят здраво…
Д’Артенай искаше да му говори още, да му каже, че обезглавяването е варварско, страшно и че е по- добре да дава на нещастните жертви някоя мълниеносна отрова, но Габриел Мортиз му беше казал: „Отговорих ви вече веднъж“ и нямаше повече да го слуша.
Палачът поздрави офицера без ни най-малкия знак на респект и отиде да потърси в един стенен долап в къщичката си голямата и тежка сабя за екзекуциите, поставена в кожена ножница.
После той последва работниците в двора на каторгата и ги накара да изкопаят на пътя една голяма яма и да я посипят с пясък. В тази яма трябваше да падне главата и да изтече кръвта на осъдения.
Д’Артенай отиде при офицера, командващ стражата на каторгата, и му съобщи заповедта на коменданта.
След няколко минути и мъжете, между които можеше да се види Гаспар, се събраха пред отделението на каторгата, където беше затворен Марино Маринели, за да го придружат при звука на барабана в двора на мястото, където беше определено да се извърши екзекуцията.
Тогава се появи Габриел Мортиз. Той премина техните редове и отиде с един пазач в килията на осъдения, който беше седнал върху дървената пейка, която представляваше цялата мебелировка на килията, и мечтаеше, с очи, отправени пред себе си.
Когато Марино Маринели видя да влизат двамата мъже, разбра, че последният му час е настъпил, тъй като, когато го изтеглиха от водата, за да го върнат в затвора, пазачите му казаха, че ще бъде умъртвен на следния ден.
Докато палачът му преглеждаше врата и му отстраняваше дългите косми, влезе един свещеник, изпратен от д’Артенай да придружи нещастника.
Този свещеник намери осъдения готов за смъртта и в едно спокойно състояние на духа, което му показа, че той не е нито грешник, нито престъпник, а един благороден младеж, който поради нещастно стечение на съдбата бе изпратен невинен да тегли греблата върху галерите на краля.
Биенето на барабана, което звучеше зловещо навън, показа на Марино, че вън го очакваха, за да го отведат на мястото на екзекуцията.
Той помоли свещеника, който искаше да остане до него до края, да уведоми Анунциата, във Венеция, за неговата смърт, после заяви на палача, че е готов да го последва.
Габриел Мортиз излезе от килията и застана между войниците, последван от Марино и свещеника.
Барабанчиците, който биеха един погребален марш, застанаха начело на тъжното шествие. Войниците се наредиха от двете страни на затворника и в колона зад него.
Марино забеляза в ескорта Гаспар, който го гледаше със сатанинска радост.
Този поглед не предизвика никакво чувство на гняв в този каторжник, осъден на смърт, който поради подлостта на своите врагове във Венеция щеше да завърши тъй рано своето съществувание, без да може да постигне благородната цел, която си бе набелязал, без да може да задоволи своето отмъщение, нито да освободи стария си и благороден баща!
Той щеше да отнесе в гроба мъчителните си мисли. Това, че не може да помогне на благородния Марино Гримани, който бе предаден на бавна смърт, и на Анунциата, бе единственото, за което съжаляваше Марино в предсмъртния си час.
Шествието тръгна по улиците на каторгата и се отправи за големия площад, където се извършваха публичните екзекуции.
В средата на площада бе поставен големият пън, върху който вече много осъдени бяха намерили края си.
Палачът стоеше от страни на пъна. Марино, следван от свещеника, напредна по разстлания пясък, който бе предназначен да попие кръвта му.
На известно разстояние от пъна войниците от стражата образуваха кръг.
Тогава Габриел Мортиз, с висок и спокоен глас, съобщи на осъдения присъдата и прочете с висок глас документа на Венецианската република, който д’Артенай му бе връчил.
Когато стигна до думите: „Венецианската република се отказва от всичките си права върху тоя, когото е изхвърлила завинаги от пределите си“, една усмивка премина върху устните на Марино Маринели, върху лицето на когото не се забелязваше никакъв страх.
С храбростта и решителността на един герой, той гледаше, без да трепне, смъртта в лицето.
Той коленичи пред свещеника и каза последната си молитва.
Когато се повдигна, палачът, следвайки правилата и обичаите, го запита има ли някое последно желание.
Марино изглеждаше, че мисли за момент. Можеше да се види по чертите на лицето му и по очите му, че силна буря се разразяваше в неговата душа, но той се овладя, докато свещеникът го хвана за ръката и му даде си.
— Аз съм готов — каза той на палача с твърд глас. — Свършете набързо.
И той коленичи срещу пъна, като постави врата си върху дървото.
Докато Габриел Мортиз привързваше с въже грижливо главата и ръцете на осъдения, откъм съседната улица, която водеше към главната квартира на крепостта, се чуха силни викове.
— Спрете, спрете екзекуцията! — викаше един силен глас, в който проличаваше голяма възбуденост.
Скоро се появи на ъгъла на уличката д’Артенай, махащ с бяла кърпичка.
— Спрете, в името на коменданта! — викна той. Войниците се отстраниха, за да му направят място.
Габриел Мортиз видя новодошлия, чу думите му и изпусна на земята въжетата.
Свещеникът, със скръстени ръце, хвърли поглед към небето, после отиде до Маринели и го
