повдигна.
— Екзекуцията е отменена — съобщи д’Артенай и застана между осъдения и палача. — Марино Маринели е помилван и върнат на една галера.
Пазачите от каторгата бяха изненадани. Гаспар не можеше да повярва на ушите.
Палачът, чието лице обикновено нямаше никакво изражение, също бе учуден. Никога не бе му се случвало подобно нещо.
21. Едно корабокрушение
Когато Анунциата се събуди сутринта, тя се облече набързо, за да приготви своята закуска и тая на просякинята.
Обаче, за голямо свое учудване, забеляза, че последната е вече напуснала колибата.
Просякинята нямаше обичай да се отдалечава толкова рано. По-вероятно бе, че тя не бе се връщала вкъщи, след като бе излязла така късно, за да търси и предупреди немия монах.
Последното предположение бе правдоподобно, но Анунциата не можеше да се увери в това, понеже достъпът в стаята на старата под покрива й беше забранен и тя не можеше да види дали леглото й е разбутано или не.
Вечерта Луала се върна в къщата по-рано, отколкото обикновено. Анунциата забеляза, че тя бе неспокойна и обмисляше нещо. Но не можеше да я запита какво я тревожи.
Когато й заговори за немия монах от просто любопитство да узнае дали Луала го е намерила, старицата не й отговори и заприказва за съвсем други неща.
Нощта настъпи и Анунциата видя старата просякиня пак да излиза.
— Тя крие нещо — си каза младото момиче, обезпокоено, че Луала се лишава от съня и ходи цялата нощ из града. — Какво ли има в главата си? Страхувам се да не я постигне някое нещастие. Тя е стара и немощна, а нощем е така тъмно в каналите и улиците, които граничат с тях, че може да падне във водата и да загине без помощ, понеже по това време всички спяха и никой нямаше да се притече да я спаси.
Анунциата си легна, но желаеше да остане будна до завръщането на Луала.
Часовете минаваха едни след други. Най-после когато се появиха първите зари на утрото, тя чу да се отваря тихо вратата на къщата. Това бе Луала, която мълчаливо се изкачваше по скелята към стаята си.
Чак тогава Анунциата заспа в един здрав сън. Когато се събуди сутринта, тя напразно дири старата просякиня; последната се беше вече измъкнала навън.
Много дни и много нощи изминаха по същия начин, през време на които Луала продължаваше мистериозните си разходки.
Една вечер, най-сетне, когато се върна вкъщи, върху лицето й се забелязваше задоволство и тя бе по- радостна от предните дни.
Тя носеше на своето „малко съкровище“ печена на фурна риба, каквато продаваха по улиците и за пръв път от много дни направи почивката си в компанията на Анунциата.
— Забелязах — каза тя, — че се учудваш защо старата Луала излиза толкова късно. Днес мога да ти кажа, Анунциата, днес можеш да знаеш. Опасността е минала!
— Как, вие сте били в опасност, добра Луала? Вероятно, заради мене — каза младото момиче.
— Не, не, мое малко съкровище, не се отнася за тебе! Никой не се съмнява, че красивата рибарка от Сан Николо е тук. Кой може да знае? Кому ще хрумне това? Никой не ще помисли за моята колиба, в този затънтен квартал.
— Тогава вие сте се безпокоили за този ням монах, който е бил заплашван от някаква опасност нали?
— Да, за немия монах, мое малко съкровище, за стария ням монах, когото бяха обградили в скалите карабинерите, тия изчадия, помощниците на страшните държавни инквизитори!
— Кажете ми, добра Луала, защо карабинерите преследват бедния човек? Той сигурно не е сторил зло никому.
— Така е, Анунциата, той не е сторил зло никому, но карабинерите преследват добрите и благородни хора.
— Ах, така е и с моя любим Марино!
— Сега аз съм радостна, мое съкровище — засмя се старата, — понеже монахът е вече далеч оттук. Сега карабинерите, тия проклети карабинери, не могат да го хванат.
— Вие ли спасихте тоя беден монах, добра Луала?
— Да бъде благословено небето, успях, но това ми струва много неприятности и мъки, понеже полицейските шпиони са навсякъде. Сега той пътува по морето. Нощес той благополучно се качи на един тримачтов кораб, който отива за Джорджия и Анкона и след няколко дни той ще бъде в манастира в Асколи — каза старицата, чиито очи блеснаха от задоволство. — Там той ще остане на почивка и в сигурност, докато твоят Марино бъде освободен и започне борбата… тъй като той ще отмъсти на дожа, на съветниците и на сенаторите. О, аз познавам красивия и смел Марино! Познавам го, мое малко съкровище, добре го познавам!
— Вие казвате, че той ще започне борба срещу съвета и могъщите инквизитори? — попита Анунциата развълнувана. — Казвате, че ще си отмъсти?
— Ще се задоволя да кажа като в църквата. Амин.
— О, Боже! Но как ще се бори той срещу могъществото на дожа с мощните му галери и с многобройните му войници? Той ще се изложи на голяма опасност.
— Той ще победи всички, Анунциата, вярвай ми, че ще ги победи. Той е силен, смел и го обичат навсякъде! Опасностите не го заплашват!
— Казахте ми, че немият монах, в далечния манастир, който назовахте, ще очаква Марино? Марино познава ли го?
— Познава го, мое малко съкровище, познава го!… много добре.
— Вие не ми казвате нищо, добра Луала. Само разпалвате моето любопитство?
— Не, не. Старият ням монах е вече на сигурно място и сега мога да ти кажа, Анунциата, всичко! Познаваш ли Бертучио?
— Искате да кажете за стария прислужник на дожа?
— Прислужникът на стария дож, да, мое малко съкровище.
— О, разбира се, познавам го твърде добре. Още като дете, виждах го често, когато идваше при сеньора Летиция, на остров Сан Николо, с някоя поръчка от светейшия дож, когато често тичахме да ловим пеперуди в градината или строяхме малки параходчета, Марино и аз!
Старият Бертучио водеше често Марино при баща му, в палата, и винаги го чувах да казва:
— „Каква разлика с Луиджи!“
И той милваше Марино и го притискаше до гърдите си с бащинска нежност.
Той плака и бе много време тъжен, когато сеньора Маринели се помина внезапно, на следния ден след като бе ходила на един прием у стария Виторио Карманьола…
— Да, Бертучио обичаше много Марино, и днес също го обича повече от всекиго другиго на света.
— Но каква връзка има между Бертучио и немия монах?
— Една много близка връзка, мое малко съкровище — отговори старицата, смеейки се загадъчно. — Ха, ха, твърде близки връзки наистина. Знаеш ли защо кръвният съд иска да улови немия монах чрез карабинерите?
— Не, добра Луала, и тъкмо исках да ви попитам за това.
— Защото монахът е дошъл във Венеция да търси твоя Марино и защото — старата просякиня наведе сбръчканото си лице съвсем близо до ухото на Анунциата, — защото той се нарича Бертучио.
— Как?… Бертучио ли е немият монах?
— Тихо, Анунциата! Тихо.
— И, за да види Марино, той се излага на голяма опасност?… О, сега, всичко ми е ясно. Той е искал да му довери какво се е случило в палата през оная нощ срещу Коледа; той е искал да му разкрие тайната на палата на дожите, нали?
