кораба си, който вятърът движеше по вълните с бързината на светкавица.
Уви! Корабът и всичко, което се намираше на него, изглеждаше безвъзвратно загубено, понеже водата бе вече проникнала в голямата кабина.
В този момент ураганът хвърли кораба върху една гигантска вълна, която го пое на гребена си. Радостни викове се изтръгнаха от устните на екипажа. Корабът бе възвърнал равновесието си!
Моряците получиха смелост. Гласът на капитана отново проеча по-силно от бученето на урагана.
Той заповяда да свалят задната мачта, за да се даде по-малка опора на напъните на бурята.
Под ударите на брадвата, мачтата се наведе и с трясък падна в морето, повличайки със себе си част от оградата. В миг вълните отнесоха всичко надалече.
Но надеждата, така бързо повдигната, изчезна скоро, когато капитанът и моряците видяха с каква изумителна бързина бе движен от вятъра и вълните корабът, който не се подчиняваше вече на кормилото.
Ту издигнат високо във въздуха, ту свален дълбоко между две водни планини, които се разливаха върху него, той бе подхвърлян като някоя черупка от стихията без цел, без спиране, без да знае накъде отива.
Немият монах беше недалеч от кормилото. Водата се лееше около него: тя бе измокрила дрехите на нещастния старец.
Той се бе хванал с двете си ръце за една стърчаща греда и очакваше с ужас последния си час.
Бертучио, защото той беше, имаше само едно желание, чието осъществяване искаше в молитвите си. Искаше да види преди смъртта си Марино Маринели, сина на дожа Марино Гримани.
Трябваше да му говори. Трябваше да му разкрие нещо, което не знаеше никой друг освен него, и което Марино трябваше на всяка цена да узнае.
Това бе единствената цел на неговия живот, единствената причина, поради която се страхуваше от смъртта. Ако бъдеше тази нощ погълнат от вълните, заедно с него щеше да бъде погребана завинаги тайната на нощта срещу Коледа.
Внезапно корабът бе така силно разклатен, че подът се разкриви и разчупи. Никой не можа да се задържи прав.
Капитанът издаде зловещ вик от моста.
— Подводна скала пред нас!
Корабът бе вече докоснал скалата.
Никой не помисли да помогне на капитана, да направи един опит за отстраняване на нещастието…
Моряците се отправиха към голямата лодка и я спуснаха в морето всред вълните с надеждата, че ще се спасят.
Корабът заби дълбоко носа си в пясъка пред скалите.
Частите на кораба трещяха и се разчупваха. Вълните се хвърляха върху неподвижния кораб и го раздробяваха, като отвличаха частите надалеч.
Корабокрушенците скочиха в лодката, за да спасят живота си. Неколцина, при опита си да скочат в нея, паднаха и изчезнаха в бездната.
Монахът отърча също към тази страна, понеже искаше да се спаси, тъй като имаше причини за това.
Но вълните бяха отнесли лодката далече от кораба и подводната скала.
Той я видя, подскачаща върху гребените на вълните, и започна да си кърши ръцете.
Бе останал сам на кораба, който всяка минута се заплашваше от опасност, съвсем сам върху разбития кораб, който парче по парче ставаше плячка на ненаситните вълни.
Лодката беше изчезнала. Моряците не можеха ни да я управляват, ни да я спрат. Те бяха безпомощни в тази лодка, която вълните подхвърляха като една орехова черупка.
Монахът коленичи и започна да се моли, когато един сърцераздирателен вик, в който се съединяваха множество гласове, го накара да трепне. Този страшен и отчаян вик, въпреки отдалечеността, се разнасяше по-високо от шума на вятъра и морето.
Монахът изтръпна… Една вълна, по-голяма от другите, бе обърнала лодката и всички моряци бяха загинали в безпощадните ръце на съпругата на дожа от Венеция.
Същата съдба щеше да сполети и него след няколко минути. И той щеше да потъне в дълбочините, без да може да му разкрие страшната тайна на нощта срещу Коледа!…
Изведнъж той стана; стори му се, че небето бе чуло молбата му и му бе подсказало начин за спасение.
Вълните продължаваха да трошат кораба. След няколко минути, под техните удари, той щеше да се пречупи на две…
Монахът взе с двете си ръце една голяма и здрава дъска от тия, които се бяха разкъртили от кораба. Употребявайки всичките си сили, той довлече дъската върху моста. После потърси едно дълго и здраво въже и намери такова, навито на отломката от мачтата.
Тогава той легна по гръб на тая дъска, по-дълга и по-широка от него и се привърза към нея без мъка, обвивайки около себе си и дъската.
Като извърши това, той заочаква в тази страшна нощ всред силната буря и постави живота си в ръцете на Провидението.
Едва бе свършил с привързването си към дъската и вълните, тласкани от урагана, се нахвърлиха силно върху полуразрушения кораб, изтръгнаха го от пясъка и отвличайки го надалеч, го оставиха да потъне на дъното на бездната.
Монахът и неговата дъска бяха отнесени в същото време към скалите. Нещастникът припадна, докато дъската, върху която лежеше като един труп, се понесе от една голяма вълна.
И монахът, с коса разрошена в мокри кичури, с ръце, безсилно висящи от двете страни на дъската, с бледо лице и затворени очи бе повлечен от течението по повърхността на бурното море.
22. Представянето на Фалие
В момента, когато комендантът на Тулонската крепост натоварваше своя доверен офицер д’Артенай с мисията да отнесе на палача на каторгата заповедта за екзекуцията на каторжника Марино Маринели, един голям венециански тримачтник влезе в пристанището.
Знамето, на което върху син фон блестеше златният адриатически лъв, се развяваше на голямата мачта. Горд и величествен като гигантски лебед, големият и хубав кораб се плъзгаше по водите, позлатени от слънцето.
На предната част на кораба, разкошно облечени в коприна, кадифе и злато, стояха синовете на пет от най-благородните и най-стари семейства на Венеция: Фалие, Анафесто, Оргосо, Ланжили и Граси.
Зад тях се виждаха множество венецианци в техните живописни рибарски костюми: червена фригийска шапка на главата, копринен пояс, бродиран със злато придържаше къси вълнени панталони. Гърдите им бяха облечени в бяла риза, широко отворена на врата, и със запретнати ръкави, по начин да може да се виждат мускулестите им ръце, обгорени от слънцето.
Разнесоха се поздравителни оръдейни гърмежи, всичките кораби издигнаха знамената си в чест на чуждия кораб и една навалица от малки лодки го заобиколиха, за да го поздравят.
Фалие и Оргосо накараха да ги отведат веднага на земята, а после отидоха при коменданта на крепостта и пристанището на Тулон, комуто вече беше съобщено за пристигането на венецианския кораб.
Комендантът не можеше да знае целта на тия чужденци, нито техните връзки с дожа и върховния съвет на Венеция. Знаеше само, че имената на Фалие и Оргосо са тия на най-прочутите фамилии, които бяха предани на венецианските дожове. Той излезе през жилището си, за да посрещне двамата благородници.
Комендантът ги въведе в салона и ги покани да заемат място върху разкошните фотьойли, запазени за посетители от най-висш ранг.
— Щастлив съм, че ми се отдава случай да поздравя в Тулон от името на могъщия крал, моят господар, благородните сеньори от нашата приятелска държава — каза той.
