си.
Офицерът, който командуваше галерата, поздрави двамата венецианци с военни почести, като накара войниците си да се наредят на моста.
Оргосо премина пред офицера и Бойниците, поздравявайки ги, докато Фалие прехвърляше погледа си от пейка на пейка.
— Колко каторжници има на тази галера? — запита той коменданта, отправяйки се към осъдените.
— Сто войници и деветнадесет каторжници — отговори комендантът, — по пет пейки от всяка страна и по двама гребци на всяка пейка, с изключение на тази на Марино Маринели, където той е сам.
— Те са здраво оковани, както изглежда… Но, кажете ми, не е ли този там младият венецианец, за когото ми говорите? — попита Фалие с нисък глас.
— Да, това е Марино Маринели, който дължи на вас живота си, благородни сеньори.
— Бедният младеж! Жал ми е за него — подзе Фалие със същия тон. — Какво е престъплението му, не е важно, но мъките, на които е подложен, са ужасни!
Марино гледаше настрана двамата венецианци, добре познати на него.
Той си казваше, че те не са дошли без причина тук, тъй като вече бе разпознал върху кораба им много моряци и рибари от Сан Николо.
— Разбирам вашите чувства — отговори комендантът, докато Оргосо преглеждаше внимателно въоръжението на войниците и разположението на галерата. — Вие направихте това, което бе възможно: запазихте му живота.
— Страхувам се, че нещастният младеж не ще бъде твърде благодарен за този подарък — отговори Фалие, като прибави. — Ако господин комендантът позволи, ще му дам един от портокалите, които нося със себе си, за да се разхлаждам. Това ще бъде може би един подарък, който той ще оцени много.
И, последвайки с жест думите си, той каза:
— Вземете, това ще ви ободри.
— Благодаря, благородни сеньоре — отговори Марино, приемайки плода.
Фалие раздаде тогава няколко портокала на каторжниците от съседните пейки, за да не изглежда подаръкът, направен на венецианеца, съмнителен.
— Ще ни бъде много приятно, ако някоя вечер или по-добре нощем, понеже е по-прохладно, да видим тази галера да плава в открито море, за да заключим какви резултати може да даде — подзе с висок глас Фалие, обръщайки се към коменданта.
Марино Маринели слушаше. Без никакво съмнение тази част от разговора бе предназначена да бъде чута от него, понеже Фалие нарочно бе останал до него и бе заговорил с по-висок глас.
— Не мога да устоя на вашето желание — отговори разчувствуван комендантът. — Щом искате, галерата ще излезе в открито море, да видите хода й и да изпълни една маневра пред вас.
— След няколко дни ние ще бъдем готови да тръгнем. Тогава ще бъде най-удобният момент. Ние ще отнесем жив спомен не само за превъзходната уредба на флотата ви, но и на голямото ви приятелство — заключи италианецът, връщайки се на кувертата.
Марино Маринели бе чул достатъчно. Колкото за портокала, даден му от Фалие, той разбра, че не бе му предложен само да се разхлади.
Той използува момента, когато вниманието на всички — войници и каторжници — бе насочено към чужденците, за да разтвори плода. Фалие бе забил в месестата му част две остри и здрави пили и едно малко листче хартия тясно сгънато.
Марино изтегли предпазливо тези предмети, смачка тази част от портокала, която ги съдържаше, за да прикрие следите, като я постави на пейката, докато грижливо скри между кожата и дрехата си пилите и хартията.
Никой нямаше ни най-малко подозрение, че може да съществува някаква връзка между каторжника и венецианските благородници, а най-малко комендантът да повярва, че е възможно.
Надвечер Марино намери случай да разгъне малката хартия. Той прочете следните думи, които накараха да забие по-бързо и по-силно сърцето му:
„Когато забележите негъра на нашия кораб и вашата галера тръгне за открито море, часът на вашето освобождение ще бъде близък. Следната нощ препилете оковите си. Ние ще нападнем галерата и ще ви вземем на нашия борд. Бъдете готови!“
Марино едва не извика от радост при прочитането на бележката.
Надеждата, породена при виждането на тия млади венецианци, се потвърди: Те бяха верни на баща му и поради това бяха сега негови приятели. Те бяха дошли в Тулон, за да го освободят.
Разни чувства го обзеха. Душата му се изпълни с нетърпение и радост… Най-после беше настъпил часът на свободата, така да се каже, часът на отмъщението!… Той не се съмняваше, че тия, които бяха дошли чак тук, за да му помогнат, не отстъпваха никому по своята смелост и решителност.
23. Д’Артенай и тулонският палач
Младият френски офицер, който бе доверен на коменданта на крепостта Тулон, чувствуваше голяма симпатия към Марино.
Един вътрешен глас му казваше, че не е възможно този красив и горд младеж да е извършил някакво престъпление. Този свободен смел поглед, тия черти, това благородно държание не бяха на един престъпник. Марино сигурно беше невинен и бе хвърлен в каторгата поради някаква необяснима случайност.
Напразно той се бе опитвал, през своето пребиваване във Венеция, да узнае нещо за престъплението на този човек.
Или му отговаряха на въпросите с вдигане на рамене, или му намекваха за повдигане на някакъв бунт. Но той не може да открие никаква причина за ужасното наказание, колкото и да разпитваше за това.
От друга страна, той можа да разбере, че дожът и Съветът на десетте изпитват към Марино Маринели голяма омраза, тъй като изслушаха с видима радост съобщението за смъртната присъда. Бързината, с която я бяха потвърдили, както и доволството, което се бе изписало върху мрачните им лица, му бяха подсказали ясно, каква злоба изпитват сенаторите срещу каторжника.
И ето че внезапно пристигат в Тулон венециански благородници, които се интересуват за осъдения!
Това нещо бе неочаквано и породи в душата на д’Артенай подозрения, които от час на час ставаха все по-големи.
Това не предизвикваше у коменданта нито учудване, нито безпокойство. Той намираше това събитие твърде естествено и не виждаше нищо съмнително, никаква задна мисъл, може би поради това, че бяха поласкани доста от честолюбието му.
Младият офицер, напротив, бе загрижен, и когато забеляза след няколко дни, че галерата, на която беше Марино Маринели, се приготвя да излезе в открито море, за да покаже пред чуждите гости плавателните си качества, той бе обзет от мисли, които го накараха да вземе участие в този излаз и да наблюдава всичко отблизо.
Денят, в който трябваше да се извърши това парадно пътуване, не бе още окончателно определен. Това зависеше от желанието на чужденците. Последните, изглежда, очакваха нещо, понеже младият офицер намираше невероятно те да продължават пребиваването си в Тулон единствено, за да присъствуват на редицата банкети, които комендантът организираше в тяхна чест.
Д’Артенай скоро намери обяснение на това, което диреше.
Един ден, когато пресичаше каторгата и се приближаваше до малката къщичка на палача, в края на каторжните здания, видя да иде по улицата, която водеше към пристанището, един негър, чиито очи блестяха и гледаха непрекъснато на всички страни.
Забелязвайки младия офицер, негърът дойде бързо към него.
Пъстрата му риза бе покрита с прах, сандалите му се бяха изтъркали и лицето му бе обляно в пот.
Той сне почтително шапката си и каза на едно италианско наречие, което офицерът разбра без много трудности:
— Аз пита, маса, за кораба от Венеция с благородния сеньор Фалие. Корабът още ли е в Тулон?
Д’Артенай, изглеждайки негъра, отговори:
