— Ти пристигаш тъкмо навреме, негре. Корабът на венецианските благородници е на котва в пристанището.
— Ах!… Мерси, маса, мерси! Горо видя знамето! — извика черният и очите му светнаха от радост.
— Числиш ли се към кораба? — запита д’Артенай.
Негърът направи утвърдителен знак.
— Как дойде до тук по суша?
— Горо има мисия от благородния сеньор — отговори Горо и забърза към пристанището, за да се отърве от въпросите на офицера.
Последният го погледна, когато се отдалечаваше, и поклати глава.
— Той е, когото те очакваха — промълви офицерът, отправяйки се към къщичката, пред която Габриел Мортиз режеше едно грамадно дърво. — Те не желаеха да напуснат пристанището, за да присъстват на маневрите на галерата…
Какво ли е правил този негър в страната?… Тия венецианци и техните проекти ми изглеждат все по загадъчни… Добър ден, Габриел Мортиз! Какво работите?
Без да се обърне, старият палач на каторгата каза поздрава си на офицера и прибави:
— Каторжниците извадиха от тинята на пристанището този дънер, който е стоял там най-малко сто години. Той е твърд като камък и от него ще стане отличен нов пън за обезглавяване.
— Спомних си старче, че вие ми бяхте говорили за нещо, което трябва да ми обясните. Вие ми бяхте говорили, че макар да не ви се е случвало да ударите два пъти, за да обезглавите някого, екзекутираните не умирали веднага. Какво искате да кажете с това?
— Вие трябва да го разберете, както го казвам. Главата живее още няколко часа след обезглавяването.
— Как може, Габриел, главата да живее без тялото?
— Тялото също живее, докато кръвта се съсири, но то вече не чувствува.
— А главата, вярвате ли, че чувствува?
— Кръвта се движи още в мозъка и докато става това, главата вижда, чува и разбира след обезглавяването.
— Вие говорите ужасяващи неща, старче — рече д’Артенай, който не можа да избегне изтръпването на тялото си. — Как сте могли да установите, че е така, както разказвате?
Палачът прекъсна работата си и изправи едрото си тяло пред младия офицер.
— Ще ви разкажа това, което съм видял. Ако желаете, сам можете да проверите при първия случай и да разберете, че това, което ви казвам, е истина. Спомняте ли си за Анри Верв? Не, вие не бяхте още тук. Той бе убил баща си, за да влезе в притежание на богатствата му.
— Мисля, че съм го видял този Верв. Не беше ли той един симпатичен човек със слабо тяло, с бледо лице и тесни рамене?
— Вие сте го видели действително. Той беше слаб, но неговите мускули имаха такава голяма сила, че трябваше четирима каторжници с големи усилия да го повдигнат от пъна.
Когато аз го привързах, той скъса един от ремъците, който не можа да устои на силните му мускули.
Бях поставил зад пъна една върбова кошница, пълна със стърготини. И когато главата на този страшен човек, с един само удар, се отдели от шията, тя падна в тази кошница. Кръвта зашуртя от отсечената шия.
След като отстраних трупа от пъна, поставих го с помощта на каторжниците в един чер ковчег, за да го отнесат и хвърлят в един гроб зад оградата.
Когато реших да поставя също и кошницата в ковчега, преди да тръгна забелязах, че главата не бе там или по-право, че се вижда само един кичур от косата над стърготините. Аз хванах този кичур и изтеглих главата. Тогава видях, че устата се движеше и че бе пълна със стърготини.
— Значи вие мислите, че главата сама се е заровила в стърготините.
— Да, потънала е надолу благодарение на движението на устата.
— Вие ми разказвате басни, за да ми вдъхнете страх, Габриел.
— Вие се съмнявате! Не ви упреквам, защото и аз отначало бях изпълнен с ужас и недоверие и градях най-различни предположения. Но чуйте още. Хвърлих главата в кошницата, поставих я на носилката и придружих товара до гроба…
— И вие намерихте главата пак забита в стърготините?
— Не, тя не беше в стърготините, където бях я оставил. Тя бе се вкопчила в страната на кошницата. Нейните зъби бяха захапали една върбова пръчка.
— Ужасно!… Тогава е било вечер. Във вашето вълнение може би сте се излъгали, старче.
— Самият аз не вярвах във възможността тази глава да живее цял час след отделянето й от трупа. По- скоро смятах, че сатаната е обхванал този престъпник и не го остава да умре. Хвърлих кошницата, главата и трупа в гроба и бързо нахвърлях пръст отгоре, за да спра колкото е възможно по-скоро студената пот, която течеше от всички пори на тялото ми. Прекарах една ужасна нощ. Не можах да заспя и на следния ден ми бе невъзможно да се храня.
— Вярвам ви. Но следния път не направихте ли невнимателно вашите наблюдения?
— Както вие разбирате, с някакъв таен страх отидох за следната екзекуция — подзе палачът. — Но аз не казах никому това, което бях забелязал при обезглавяването на Анри Верв. Този път трябваше да се екзекутира Санцио, италианеца. Спомняте ли си го?
— Санцио беше един престъпник със зловещ и лукав поглед. Той удари един офицер от каторгата.
— И му бе избил лявото око; да, беше той. Този италианец бе истинско свирепо животно в каторгата. Докато каторжниците го влачеха към площада на каторгата, той нанесе един силен удар на един от тях и му изби зъбите. Каторжниците тогава му нанесоха такъв побой, че го домъкнаха полумъртъв на пъна. Той дойде на себе си в момента, когато издигах меча, и цялото му тяло се напрегна, но вече неговата глава се търколи в трапчето, пълно с мокър пясък, какъвто бях поставил този път край пъна.
— Зная, че никога не е ставало нужда да удряте два пъти. Вие щяхте да направите добре да приготвите една кошница, за да подновите опита.
— Ако имах такова самообладание, каквото имах сега, бих го направил. Но аз изпитвах още тръпки от вълнението.
— А днес вие не чувствувате нищо подобно?
Палачът поклати глава.
— Не чувствувам вече нищо — отговори той.
— Продължете разказа си. Главата падна в мокрия пясък…
— Кръвта, която затече от вените на шията, обагри пясъка. Видях очите на главата да се въртят и… да гледат!… Каторжниците и аз поставихме тялото на носилката. После един от осъдените, по моя заповед, взе главата и я постави до краката на тялото. Ковчегът бе поставен на една кола и ние придружихме останките на обезглавения до издълбания гроб в гробището.
— Вие сте взели каторжници със себе си този път?
— Нямах нужда да го правя, но тогава изпитвах някакъв страх и желаех да има живи хора около мене. Когато ние отворихме и поискахме да извадим тялото, главата беше още при краката на обезглавения, обаче зъбите бяха стиснали така здраво плата на панталоните, че не можехме да я отстраним. Каторжниците направиха опит да я откачат, но не успяха и ние хвърлихме в дупката трупа, с висяща глава на един от краката, закачена за зъбите. Бързо зарихме всичко с пръст.
— И това е, което ви е накарало да вярвате, че главата запазва живота?…
— Имаше повече от час, откакто екзекуцията бе извършена. Ако главата не бе жива, зъбите нямаше да могат да захапят плата.
— Тогава обезглавяването е една ужасна смърт! — извика младият офицер. — Но аз не мога да повярвам това, което ми казахте.
— Не ви излъгах. Всяка от моите думи е чиста истина — отвърна палачът. — Узнах, че смъртта не настъпва никога заедно с нанасянето на удара.
— Казвате, че тялото трепери, очите се въртят и устата се движи. Това са несъзнателни движения… Но вие претендирате, че главата запазва още съзнанието и чувствуването?
— Аз не претендирам, зная — отговори палачът с твърд глас и с такава сигурност, че младият офицер го
