погледна с учудване.
— Значи очите виждат, ушите чуват?… Това е невъзможно, Габриел. Това е лудост. Вие вярвате в неща, които са възникнали във фантазията ви и с течение на времето са пуснали дълбоки корени у вас.
Палачът повдигна рамене и се зае с работата си, без да каже нито дума, като че ли считаше за безполезно да продължава разговора с един невярващ човек.
Това спокойствие и това безразличие разпалиха любопитството на д’Артенай.
— Кажете — извика живо той — какво доказателство имате, за да поддържате тази безумна теория?
— Защо тогава обръщате внимание на моите думи? — отговори Габриел Мортиз. — Оставете ме да работя.
— Не ще ви оставя, старче. Разкажете ми какво още сте видели.
— Вие не желаете да повярвате, наричате ме лъжец, а освен това не обичам да говоря за тези неща. Вие сте първият, комуто разказвам това.
— Вие започнахте да възбуждате все повече любопитството ми. Трябва сега да продължите и да ми разкажете всичко — извика с нетърпение д’Артенай, който виждаше, че слънцето наближава да залезе. Наближаваше часът, в който трябваше да се яви при коменданта. — Побързайте! Какво още сте узнали, за да твърдите, че отсечената глава може да живее?
— Оставете ме да запазя мълчание, така ще бъде по-добре!
Габриел Мортиз погледна учудено, но без страх младия офицер, който стоеше прав пред него.
— Вие не можете да ми заповядате — отговори той със спокоен и студен тон. — Вие можете да ми заповядате да върша това, което се отнася до службата ми, но никога не можете да ме принудите да ви съобщя неща, които не желая да кажа.
— Габриел, не ме карайте да отида до крайност — викна д’Артенай.
— Вие не ще се занимавате с такива незначителни неща. Познавам ви добре, за да не се страхувам от това — отговори палачът с хладнокръвие, което оказа ефекта си върху младия и буен офицер. — И вие ме познавате добре, за да не мислите, че ще се уплаша.
— Вие сте един стар твърдоглавец — каза д’Артенай, който съжаляваше за своята буйност. — Вие не можете да понесете да ви заповядват и затова не желаете да ми кажете.
— А вие сте един млад и буен джентълмен, който смята това, което му разказват старите хора, за лъжи и басни.
— Трябваше да постъпя иначе, но вие раздразнихте много любопитството ми, Габриел. Разкажете ми вашите наблюдения. Аз не ще се подигравам с вас, нито ще ви обвиня в магьосничество.
— Затова не искам да ви кажа нищо друго. Много съжалявам, че оня ден оставих да се изтръгнат от устата ми думите, които въпреки очакването ми, обърнаха вашето внимание.
— Хайде, бързо, Габриел; разкажете ми края! Вашите истории ме изпълниха с ужас и съмнение. Какво стана при другите осъдени. Живяха ли техните глави след като мечът ви бе паднал?
— Въпреки всичко, животът — умствен и чувствен — съществуваше в главата още дълго време, докато мозъкът работеше, или по-право, докато имаше кръв в него. Слушайте върху какво основавам убеждението си. След екзекуцията на Санцио, не желаех да обръщам повече внимание върху телата на обезглавените, преди да отстраня от моя дух страха, ужаса и чувствителността. Навикът ми помогна и когато след една година трябваше да извърша една нова екзекуция, аз се приготвих да направя опити с главата на осъдения.
— Опити с главата на осъдения?… Възхищавам се от вашето хладнокръвие и решението ви.
— Вие си спомняте преди повече от една година за убиеца на руанския дук, който бе убит с един револверен куршум насред улицата от този протестантин, който бе избягал тук, където бе арестуван и екзекутиран?
— Аз още виждам този зловещ човек. Той се наричаше Колд Берне. Не носеше ли той послушническо расо?
— Бе го взел за по-голяма сигурност в бягството си.
— Страшен бандит беше той! Черните му коси се спущаха над очите му и в цялата му физиономия имаше нещо злодейско, зверско.
— При все това той беше един заслепен човек, който мислеше, че ще услужи на вярата си, убивайки руанския дук. Той бе осъден на смърт чрез обезглавяване и аз бях натоварен с екзекуцията му.
— Спомням си как ви го доведоха и как вие го привързахте към пъна. Той умря като някой, който е изпълнил дълга си и отива на заколение с чисто сърце.
— Последната му молитва беше: „Предавам душата си в твоите ръце. Господи!“ После той се обърна към мен и ме помоли да свърша моята работа добре и бързо.
Аз извърших това, което вие знаете. Главата му падна върху пясъка и се търколи на известно разстояние.
Аз я повдигнах предпазливо и я поставих в ковчега; после с помощта на няколко каторжници натоварих и тялото на колата, като го поставих на едно легло от талаш.
Минавайки край къщичката ми, аз спрях колата. Никой не беше наблизо. Отворих ковчега и взех главата на убиеца.
Мускулите на лицето му се бяха свили силно. Очите бяха затворени, но те се отвориха, големи и страшни, когато, хващайки главата за косата, аз я извадих от ковчега.
Трябва да призная, че това зрелище бе така ужасно, че аз не се осмелих вече да повторя опита си.
— И какво още наблюдавахте на тази глава?
— Тя желаеше да говори, но не можеше да го направи, понеже бе лишена при отсичането от дихателния апарат. Тя можеше само да отвори уста, но това бе така ужасно, че аз се разтреперах и започнах да се разкайвам, че съм предприел опита.
Големите очи, пълни с тъга, ми казаха, че тази глава чувствува. Аз се овладях и я запитах с висок глас дали ме вижда и чува. Тогава тя ми направи два пъти утвърдителен знак с клепките си, бързо свивайки ги, като че ли се страхуваше, че не може да го направи достатъчно бързо.
— Вашият опит е ужасен — каза д’Артенай. — Обаче едно бързо движение на клепките или едно свиване не е ли могло да стане случайно и вие да го мислите за отговор, Габриел.
— Не. Когато очите се отвориха съвсем широко, аз го попитах дали чувствува, че живее и страда и отново клепките се затвориха утвърдително. Но след няколко минути едно ужасно свиване се произведе, кръвта изтече напълно от отрязаното място и аз побързах да се отправя към гробището и да заровя двете части на трупа.
След този ден аз вече не правех опити, но аз бях вече уверен, че смъртта не настъпва веднага с обезглавяването. Тя настъпва чак след един час. Обезглавените не умират на ешафода, а в гроба, когато изтече всичката им кръв.
24. Отшелникът на скалистия остров
Призори шумът, повдигнат от урагана, затихна, вълните намаляха, бученето на вятъра заглъхна и тъмните води отразиха червените зари и блясъка на небето, възвестявайки изгряването на слънцето.
Ехото от страшния грохот още изпълваше въздуха, но малко по-малко намаляваше и обещаваше почивка и спокойствие. Небето беше бистро и светло и високите разпенени гребени на вълните бяха изчезнали от повърхността на водата.
Дъски и греди, откъртени от разбития кораб, плуваха по водата, размесени с човешки трупове, над които летяха в кръг чайки и други морски птици, като издаваха зловещи крясъци.
Следите от разрушенията, направени тази вечер от урагана, бяха безчислени. Течението влачеше към островите и изхвърляше на брега останки от кораба.
Всред Адриатическо море, там, където се намират останките Тримити и някои други, една част от тях, а именно островите Пианоза, Пелагоза и Каза, образуват един вид полукръг.
Недалеч от неплодородния и пуст остров Зелагоза се намираше едно островче от вулканически произход, което бе изпъкнало из водите през 1520 година, след едно голямо земетресение и изригване на
