Вълните, малки и бързи, се гонеха и гребените им имаха сребристи оттенъци.
Корабът се отправи към Хиерските острови, за да достигне галерата.
Фалие и неговите приятели извадиха далекогледите си, за да наблюдават; Манжили и Граси се приближиха до кормилото да го управляват в решителния момент. Оргосо и Анафесто застанаха до куките на лявата страна на тримачтника, за да спрат кораба, когато стане нужно.
Те видяха, че последната завършваше своето нощно пътуване, описвайки грандиозни кръгове.
През това време Фалие повика хората и им каза последните си заповеди.
Оръжията бяха напълнени. Върху борда даже бяха поставени оръдия с цялата си външност, за да можеше, при нужда, да държат в респект екипажа на галерата, седем пъти по-многоброен.
Живо безпокойство вълнуваше малката група. Дали каторжникът, когото искаха да освободят, бе успял да препили оковите си? Подозираха ли на френския кораб какво се готви? Щеше ли да позволи екипажът му да освободят, без борба, Марино Маринели?
Горо, Тонино и Зани бяха получили заповеди от Фалие да стоят до оръдията със запалени фитили в ръка и да стрелят отначало напразно, а после, ако работата стане сериозна, да пълнят дулата с гранати.
Внезапно се разнесе залпът, чрез който галерата възвестяваше, че нейното пътуване е завършено. Венецианците очакваха този момент, за да се приближат до кораба на страданията, който изглеждаше край техния лек кораб като една гигантска черна маса.
Решителният час настъпваше. Всеки беше на поста си: едни приготвяха карабините си, други — сабите си. Оргосо и Анафесто стояха на куките за нападение на кораби.
Скоро се забеляза, че д’Артенай и комендантът на галерата следяха внимателно движенията на кораба.
С развълнуван глас Фалие даде команда да се доближат и маневрата бе изпълнена мигновено.
Едва офицерите можаха да направят обичайните поздрави, когато венецианците закачиха куките си на страната на френския кораб.
Внезапно един обезпокоителен шум се повдигна близо до двамата офицери. Преди д’Артенай да може да му се противопостави, Марино Маринели хвърли веригите си и стана прав на пейката, готов да се хвърли върху венецианския кораб.
Войниците стояха наредени на моста, без да мръднат, без да получат някаква заповед, толкова жестът на Марино бе бърз и неочакван.
Последният, без да се бави, прескочи пространството, което отделяше галерата от венецианския кораб, окуражаван от ентусиазираните викове на своите съотечественици.
При вида на венецианците, които се готвеха да откачат куките, д’Артенай и другият офицер си възвърнаха присъствието на духа и се опитаха да преследват каторжника върху чуждия кораб, за да го върнат жив или мъртъв.
Мостът на галерата стана театър на едно неописуемо безредие. Каторжниците изпускаха възторжени викове. Войниците развалиха редиците си и се опитаха да се впуснат след офицерите си.
Никой не забеляза, че Марино бе препилил двата пръстена на тежката си верига. Неговото бягство изглеждаше като някое чудо.
— Бог ни закриля, мои приятели! — извика той, обзет от радост. — Благодаря ви за вашата помощ!
Чувайки тия думи, д’Артенай вече не се съмняваше. Венецианците бяха съучастници на каторжника. Френският благородник се засили и скочи благополучно на моста на чуждия кораб, който се отстраняваше от галерата, но другият офицер не можа да скочи добре и падна във водата между двата кораба.
Една ужасна бъркотия последва.
Докато д’Артенай тичаше към Марино и Фалие, войниците от галерата се суетяха надясно и наляво, крещяха и не знаеха какво да правят.
Неколцина от тях побързаха да спасят офицера и му хвърлиха въжета. Други отидоха да вземат куки, за да закачат отново кораба с галерата и да дойдат на помощ на д’Артенай, останал сам всред неприятелите.
Тогава Марино се хвърли между Фалие и д’Артенай, който сигурно щеше да падне.
— Назад! — извика Марино. — Запазете му живота!
— Да, но само при едно условие: ако се предаде — отговори Фалие.
— Да не искаме от него невъзможното. Той не ще го направи никога… Но ние можем винаги да го обезоръжим и да го поставим на сигурно място.
При тия думи Марино се спусна към младия офицер, и Горо, който дойде на помощ на господаря си, можа да изтръгне сабята от д’Артенай и да го върже.
През това време войниците от галерата трябваше да изоставят своя офицер, който бе потънал отвесно. За нещастие те бяха успели отново да хвърлят куките върху тримачтника и да го приближат до арената на галерата.
Неколцина се приготвиха да стрелят, обаче, не сториха това веднага, понеже се страхуваха да не наранят д’Артенай, който се намираше всред венецианците.
— Командувайте на вашите хора да прекъснат изпращането ни и да се завърнат в Тулон — каза Фалие на д’Артенай, който скърцаше със зъби в безпомощна ярост. — Ние не желаем сражение. Постигнахме целта си с освобождаването на Маринели.
Едва Фалие бе произнесъл тия думи, когато множество войници изпразниха карабините си. Куршумите засвириха върху моста на тримачтника.
Д’Артенай не отговори нищо. Оргосо искаше да го удари с юмрук, но Марино го задържа, взе една сабя и напредна срещу войниците от галерата.
— Върнете се в Тулон — им извика той, — ние не искаме вашата смърт. Ние не искаме да сторим никакво зло на коменданта ви. Вярвайте ми, той ще се върне невредим на галерата ви!
Един от войниците, луд от ярост, взе на прицел Марино, докато множество от другарите му целеха Фалие и приятелите му.
Маринели прие тогава командуването на едно сражение, което бе станало неизбежно, и при което венецианците трябваше да премерят силите си със седем пъти по-многоброен неприятел.
— Оттук! — викна той на своите хора. — Прицелете се и повалете тази сган! Горо и Тонино, на оръдията!
Войниците, виждайки Марино да скача към тях, се опитаха да го застрелят, но движенията на венецианеца бяха мълниеносни.
Този ненараним герой под огъня на неприятеля скачаше от единия борд на другия, опитвайки се да пресече въжетата на куките.
— Не стреляйте! — викаше той на смаяните от подобна смелост войници — или ще бъдете мъртви! Аз мога да кажа само една дума и вие ще бъдете потопени заедно с вашата галера.
Французите отговориха с общ залп и поискаха да се хвърлят върху Марино. Един моряк от кораба бе убит; Анафесто също бе ранен с един куршум в рамото.
— Който ме обича, да ме последва! — извика Маринели, хвърляйки брадвата и спущайки се върху моста на галерата, последван от десетина венецианци, привлечени от неговия пример. Въжетата, който придържаха придържаха куките не бяха още прерязани.
Те напреднаха срещу неприятелите, които вече бяха обзети от страх и не можеха да стрелят с техните пушки. Започна се борба, тяло срещу тяло. Французите бяха многобройни, но нямаха началник.
— Върнете се! — викна Марино, нападайки със сабя в ръка най-близкия си противник. — Свалете оръжията си и никой не ще ви закачи!
Една част от войниците изглеждаха разположени да изпълнят това искане. Други, напротив, извадиха сабите си и започнаха да се защищават.
— Вашето предаване е вашето спасение! — повтори Марино. — Но ако се противопоставяте, вие и вашите офицери ще бъдете загубени.
— Чувате ли, другари? — каза на другарите си един едър войник. — Защо ще се пожертвуваме?
— Ако вие се върнете в Тулон — добави Маринели, — вашият комендант сам ще ви похвали, тъй като крал Хенрих е приятел на Венеция!
— Да бъде! Но можем ли да бъдем сигурни, че не ще потопите галерата? — попита същият едър войник.
