— Вие имате думата ми! — отговори Марино. — Върнете се и аз ви обещавам, че животът ви ще бъде спасен!
— Ние сме съгласни! — казаха тогава войниците. — Понеже не можем да попречим на вашето бягство, но върнете поне нашия офицер!
— Ние ще запазим д’Артенай като заложник — отвърна Марино. — Предайте оръжието си в ръцете на Оргосо!
— Дайте ни един момент да размислим — казаха те, мърморейки.
Те бяха забелязали действително, че екипажът на тримачтника бе по-малоброен, отколкото предполагаха отначало.
— Нищо подобно — прекъсна го сухо Маринели. — Върнете се веднага или ние ще бъдем безмилостни.
Думите на героя произнесоха живо впечатление върху духа на противниците, още повече, че Фалие и другите рибари бяха скочили върху моста на галерата с пълни пушки.
В този момент, същият войник, който бе казал на другарите си, че няма защо да се жертвуват, хвърли на моста късата си сабя и една част от другарите му последваха неговия пример.
— Назад! — извика Маринели. — Долу оръжията! Или ще освободя от оковите им всички каторжници, които вие сте измъчвали, за да ми помогнат да ви победим.
Всички войници последваха примера, даден им от първите. Марино натовари двама от своите хора да съберат сабите и пушките.
— Вие трябва да бъдете благодарни за нашето великодушие — каза Маринели, напредвайки към средата на галерата. — Понеже вие ранихте тежко благородника Анафесто и убихте един от нашите приятели, ние можем справедливо да поискаме отплата, обаче искаме да докажем на управителя на Тулон, че не му желаем никакво зло! Върнете се в Тулон.
Щом оръжията на войниците бяха събрани на куп, Марино даде заповед да ги оставят на галерата, което не се понрави на Фалие и Оргосо.
— Обаче ние желаем да бъдем сигурни, че вие не ще подновите вашите неприятелски действия. Поради това ще намерите за справедливо, че ще ви отнемем всяко средство да сторите това!
При тия думи Фалие и Оргосо отправиха върху Марино Маринели, учуден поглед. Войниците мълчаливо се запитваха какво ли е това мистериозно решение.
— Понеже желаем да ви върнем, вас и оръжието ви, непокътнати на губернатора — продължи Марино, обръщайки се към обезоръжените войници, — вие ще извършите вашето обратно пътуване вързани. По такъв начин ние ще бъдем сигурни, че не ще подновите неприятелските действия и ще се върнете живи и здрави в Тулон. Без противоречие и без мърморене. Благодарете, че така си спасявате живота.
Войниците почувствуваха целия срам, който означаваше за тях тази мярка. Каторжниците можеха така да си играят с тях и да ги отнесат където си поискат.
— Привържете ги към мачтите и гредите! — изкомандува Маринели на другарите си! — Първият, който се възпротиви, ще бъде мъртъв!
Разлютени от гняв и безпомощност, нещастниците, обезоръжени, лишени от шеф, продължаваха да се подчиняват на волята на Марино.
Щом войниците бяха вързани към мачтите, въжетата и оградата на моста, венецианците се върнаха на техния тримачтник, след като дадоха заповед на каторжниците да гребат към Тулон.
Марино остана прав на края на борда и наблюдаваше дали каторжниците вземат права посока към пристанището, после се върна към своите приятели и им изказа благодарност от цялото си сърце.
Той забеляза, обаче, че техните поздравителни думи бяха изказани, при лошо настроение, с някакво недоволство от разигралите се събития.
Една част от рибарите, а така също и Фалие и Оргосо, бяха на мнение, че не трябва да се оказва милост на войниците от галерата, които бяха проляли кръвта на двама венецианци.
Марино предвиди техните страхове. Той разгледа раната на Анафесто, пренесе го в кабината и се върна при другарите си с добра новина: „Раната не представлява никаква опасност!“
Обаче недоволството на венецианците изглеждаше по-ясно изразено. Те искаха смъртта на д’Артенай, когото смятаха отговорен за сражението.
— Ако вие убиете този пленник — извика Марино, заставайки между спасителите си и д’Артенай, — вие все едно, че ще убиете и мене! Убиването на един пленник е подло убийство!
— Кой ви натовари с върховното командуване над нас? — прибавиха от всички страни.
Марино побледня. Той забеляза, че между тия, които бяха отричали да се присъединят към него, се бе породило несъгласие.
Но гневът му изчезна, когато помисли, че на всички тия хора дължи освобождението си.
— Вие имате право, другари — каза той. — Аз се поставих начело без вие да сте ме избрали да ви командувам. Но извинете грешката ми с голямото ми желание за свобода! Вие дойдохте да ме спасите от един неописуем позор и аз съм ви искрено признателен. Но д’Артенай, младият офицер, остава под мое покровителство! Той е изпълнил само дълга си! Аз съм, който го победих и който разполагам с неговата съдба.
— Ние не искаме да имаме около нас никакъв чужд шпионин — прекъснаха го грубо венецианците.
— Бъдете умен, Маринели — добави Оргосо с твърд глас. — Не се противопоставяйте на общото желание!
— Вие трябва да станете наш началник — извика някой от групата — понеже сте най-достоен да бъдете такъв, Марино Маринели, но отстранете този чужд офицер. Ние изискваме той да умре!
— Е, добре, аз ви повторих — заяви героят с треперещ глас, — че не искам да стана комендант с цената на едно убийство.
— Защо се тревожите толкова за мене, Маринели? — извика внезапно д’Артенай, който лежеше вързан на моста. — Задоволете желанието на тия хора! Убийте ме! Не очаквам нищо друго освен смърт!…
— Вие съдите лошо — каза Маринели — за мен и за хората от този кораб! Ние не сме нито ваши приятели, нито пирати. Театърът на нашите борби е другаде. Не сме никога обявявали война нито на вас, нито на управителя на Тулон. Единствената преследвана цел беше моето освобождение! Вашият живот е спасен и аз ей сега ще развържа вашите въжета, понеже галерата изчезна на хоризонта.
Казвайки това, Марино коленичи до д’Артенай и развърза въжетата, които стягаха ръцете му. Мърморенето стана още по-силно.
— Станете, д’Артенай! — извика смелият млад човек — и вие, и другите, чуйте ме! Никой не ме е избрал да бъда ваш водач. Но никой не ще ме принуди да извърша нещо против волята си! Този пленник ми принадлежи. Какво ще възразите?
— Вие може да разполагате с него по угодата си — му отговори един венецианец, — но трябва да му отнемете всяко средство да ни напакости. Ние нямаме доверие в него!
— Животът ви е спасен, д’Артенай — каза Маринели на младия французин, подавайки му десницата си.
Последният, дълбоко покъртен, стисна ръката на своя спасител.
— Вие ще се върнете в Тулон — добави Марино, — след като ние се отбием в някое пристанище. Дотогава вие ще останете с нас на кораба!
— Вие можете да разчитате — каза д’Артенай, — че когато се върна в Тулон, ще говоря за вашето великодушие.
— Аз поемем гаранцията за искреността на моя пленник — каза тогава Марино, обръщайки се към своите хора. — Ще възприемете ли сега моя начин на действие, ако ви обещая, че Франция не ще изпрати никакъв кораб да ни преследва?
Този въпрос изненада повечето от тях. Те погледнаха с учудване този благороден младеж, в чието лице имаше нещо геройско.
— Да — казаха те, — ако Маринели ни поведе, ние ще го слушаме.
— Какво желаете да правите? — попита Фалие съвсем учуден.
— Чуйте ме! Аз сам ще ви донеса от Тулон уверение за това, което ви изтъквам.
— От Тулон? — се разнесе от всички страни. — Вие, вие ще отидете в Тулон?
— Приемате ли ме за ваш началник и заклевате ли се в послушание до часа, когато ще донеса
