тежки въздишки и отправяше въздишки към небето.
Сам върху този къс земя, изолиран всред морето! Сам, без да знае къде се намира, без да има понятие за времето! Сам, без всякаква връзка с другите хора! Дали щеше да дойде някога някой кораб във водите на този пуст остров?
Тая мисъл съвсем отчая Бертучио.
Нима бе съдено да завърши живота си на този остров?
Действителността бе по-ужасна и по-жестока от най-тежкото робство. Това убеждение все повече проникваше в съзнанието му. Как да напусне този остров всред морето? Как да намери средство да се върне между хората?
Той бе загубен, жив погребан; нямаше да се върне вече в обществото на подобните си — никога! И при все това възвишената му цел, единствената цел в живота му бе да види един от тези хора, с които завинаги бе разделен! Да види Марино Маринели и да му говори, това бе целта на съществуването му, неговото най- скъпо желание.
Той трябваше да му говори, да му разкаже всичко, което се случи.
И сега, когато бе спасил живота си, нещастникът бе тук, пленник на морето, гледащ водата, която го обкръжаваше от всички страни, и кършеше ръцете си от болка, ужас и отчаяние.
Той бе се отървал от смъртта, бе се спасил и трябваше да благодари на провидението. Но как да излезе от този пуст остров, където никой, освен него не живееше? Как би могъл да отиде при Марино Маринели, за да му разкрие това, което би трябвало да знае и да го призове към отмъщение?
Само той, Бертучио, познаваше виновниците и тяхното престъпление. Никой, освен него, не знаеше имената на тия негодници, облечени в пурпурни мантии, които не бяха се посвенили да вдигнат ръка над уважавания дож Марино Гримани. Само той можеше да даде тия имена на сина на преследвания старец, само той можеше да му достави средства да освободи баща си и да отмъсти за него… И ето че сега беше вечен пленник, затворник на един остров всред морето!
Бертучио не можеше да понесе това.
Победен от това ужасно убеждение, той падна на колене и скри лицето си в ръцете…
Той бе изтръгнат от смъртта, за да бъде подложен на ужасното страдание да знае, че живее и че е отделен от света, като че ли е мъртъв!
След като седя дълго време на колене, обзет от нямо отчаяние, след като понамаля тъгата му от страшното положение, в което се намираше, отшелникът се изправи. Той обгърна с поглед острова и водата. В него още живееше надеждата, че ще се добере до целта си! Той беше жив и докато дишаше, трябваше да се надява, че ще постигне целта на живота си.
Тук, това море, което се простираше пред него, може би щяха да дойдат кораби, на които щеше да извести присъствието си на острова, правейки им сигнали.
Ако неговото освобождение не се извършеше след няколко дни или няколко седмици, той не трябваше да се отчайва. Трябваше да повери съдбата си в ръцете на провидението, което по чуден начин го бе избавило от всички опасности и бе запазило живота му.
Този остров му стана скъп, понеже му позволяваше да се надява, че ще достигне целта на своето съществуване…
И Бертучио реши да кръсти своя пуст остров Санта Рока (Свещената скала)!
Той се върна от върха на пясъчния бряг и бързо отиде на мястото, където вълните бяха изхвърлили на пясъка дъската, към която бе привързан.
Там се намираха също разни материали, които Бертучио можеше да използва за постройката на една колиба, понеже не можеше да спи безкрайно на открито в междините на скалите. Трябваше да помисли за дъждовния период, който се приближаваше. Тогава трябваше да има някакъв подслон.
Това, което му причиняваше най-големи мъки, беше, че въпреки диренията не можеше да намери на острова някой извор със сладка вода.
Досега той бе залъгвал жаждата си с морска вода, в която изстискваше сочни плодове. Но за в бъдеще, особено през студения сезон на годината, когато не ще има никакви плодове, това положение беше обезпокоително.
Лишаването от месо беше поносимо: яйцата и мидите можеха да го заместят. Той реши за всеки случай да обработва стръковете дива царевица.
Наистина продължителната употреба на миди и сурови яйца му стана мъчителна. Когато успя да стрие на малай зърната на царевицата, това не можа да му даде една храна, можеща да замести хляба, тъй като нямаше възможност да запали огън, за да опече малая.
Ах, ако можеше да добие огън. Не само щеше да може да даде по-добър вкус на яйцата, но щеше да може да опече младите птици, които вземаше от гнездата, и по такъв начин би имал възможност за известно разнообразие в храната си.
Всички тия мисли занимаваха отшелника от скалистия остров през следния ден.
Той събра на едно място всички греди, дъски и въжета, които вълните бяха изхвърлили върху пясъчния бряг, и се зае да построи с този материал една колиба, опряна на една скала.
Пироните, останали в разчупените дъски и които извади с помощта на един камък, му оказаха голяма помощ при сковаване на дъските и гредите.
Бертучио можа скоро да завърши къщата, която макар да не заслужаваше това име, беше една здрава колиба.
Той бе щастлив от своето дело, което му даваше големи удобства, понеже вече имаше един подслон, където би могъл да се пази от бурята, още повече, че бе имал грижата да построи колибата в една вдлъбнатина на скалистата верига.
Неговите постижения бяха учудващи, тъй като той не бе имал други сечива, освен един камък, който му служеше за чук и един голям гвоздей, който бе сплескал и изострил на края, за да му служи за нож и за длето.
После той събра сух мъх, от който си приготви легло. Намери един голям равен камък и го постави във вътрешността на колибата като огнище и над него на покрива направи една дупка, за преминаване на дима.
Един друг голям камък, който той изглади с големи мъки, му служеше за маса, а едно парче греда за стол.
Направи също и врата. Тя не можеше да се затваря здраво, но това не бе нужно, понеже в своята самота не бе заплашван от никакви неприятели и не рискуваше да бъде нападнат.
Докато извършваше тия работи, студеният сезон настъпи и скоро щяха да завалят дъждове. Бертучио междувременно бе обработвал царевицата и като откъсна плодовете от нея, окачи ги в колибата си да се сушат.
Той очакваше зимата без безпокойство.
Казваше си, че въпреки че бе привикнал на всякакви лишения, не ще може да понесе дълго време този живот, който бе принуден да води на пустия остров. Ако не чувствува още силите си отслабнали, липсата на месо, хляб и сладка вода заплашваше да стане опасна за него.
Обаче скоро той разбра, че ще има прясна вода, откри в скалите дупки, където се бе стекла дъждовна вода. Тя бе достатъчна да утолява жаждата му през цялата зима.
През дългите вечери, прекарани във вътрешността на колибата, той имаше случай да разглежда тъжното си положение от всички страни и да размишлява за разните начини, с които да направи по-сносен живота си.
Дъждовните дни той прекара във вътрешността на колибата си, стривайки с един камък сухите царевични зърна. От получения малай той отдели по-ситния и като го забърка с вода, получи една каша, в която разби и няколко яйца. Тази храна не бе добра на вкус, но му разнообразяваше храната от сурови миди.
Всички усилия на отшелника бяха съсредоточени за реализиране на две желания. Той мечтаеше постоянно да намери средство за получаване на огън и същевременно да направи на острова някой знак, видим далеч от морето.
Но нито едното, нито другото от желанията му изглеждаше осъществимо и мисълта за това го измъчваше.
