Везувий.
В това време моряците съобщиха на върховния съвет на Венеция, че са намерили близо до Пелогоза едно малко чудно островче, което не бяха виждали дотогава.
Никой не обърна внимание на това островче, което бе съставено само от голи скали. То представляваше един голям конически хълм, в подножието на който скалите бяха покрити с бляскав мек пясък.
Видът на този остров в първите времена произвеждаше тъжно и отблъскващо впечатление. Хълмът и скалите хвърляха навсякъде тъмна сянка; брегът беше покрит с тиня и водорасли. Нито едно дърво, нито един храст не се виждаше на това чудно островче, изникнало от дълбините.
Мъжът не можеше да се мръдне. Той трябваше да потърпи и да остави на слънцето с течение на времето да го укрепи.
Той произнесе тихо една молитва и без да има сила да се отвърже от дъската, изпадна в дълбок сън.
Никой не можеше да го смущава.
Морският вятър усилваше горещината на слънчевите лъчи. Тихият монотонен шум на брега го приспа и той засънува, че се намира още на кораба.
Много часове изминаха, докато Бертучио се събуди.
Той пожела да стане. Чувствуваше се много по-силен.
И за пръв път картината на миналата нощ и събитията се представиха в неговия дух с всичкия си ужас.
Чудото с неговото спасение предизвика сълзи в очите му.
Той развърза въжето, което го придържаше към дъската, и се изправи.
После разгледа нещата около него и се запита, къде се намира, върху кой бряг беше изхвърлен.
Дали се намираше наблизо до някое рибарско селище?
Дали имаше наблизо хора, които да му дадат нещо за ядене?
Той действително чувствуваше нужда да задоволи стомаха си.
Но като разгледа добре, той не забеляза нищо освен пясъчния бряг и зад него скалите, в пукнатините на които растяха зелени храсти и лишеи. По-нататък видя портокалови и оранжеви растения, докато в дъното се издигаше един мрачен хълм с конична форма.
Бертучио се приближи до скалите и намери в една цепнатина, недалеч от мястото, над което морските птици се виеха в кръг, известно количество бели и пъстри яйца, които птиците бяха снесли.
Тъй като гладът го измъчваше сериозно, той счупи няколко яйца и погълна вътрешността им. Вкусът им беше лош, но в този момент неговият стомах не беше придирчив.
После той намери между скалите проходи и междини обрасли с изобилна растителност, при вида на която очите му светнаха.
По храстите висяха различни плодове, между които той избра безвредните, за да утоли своята жажда; после той се вдълбочи под сенчестите дървета, откри естествени ниви с царевица и премина по-нататък, с надеждата да срещне хора и да узнае, в коя част на италианското крайбрежие се намира.
Това, което го изпълни с учудване, бе, че зад горичката не можа да открие следите на никакво живо същество.
Навсякъде, където отидеше, той чуваше през гъсталаците бученето на морето, въпреки че не можеше да го види, понеже бе отдалечено от цял пояс скали.
Когато след известно време Бертучио се почувствува изморен, седна да си отпочине под дърветата. После, когато слънцето вече клонеше към запад, той отново тръгна.
Той пристигна най-после до другите скали, които пресичаха дефилето и се намираха на противоположното място, откъдето беше тръгнал.
Той повървя известно време по едно тясно корито, изпълнено със сгурия, достигна до другия песъчлив бряг и за негова голяма изненада видя пред себе си морето, което бе станало червено от вечерната светлина.
Бертучио трепна. Той знаеше, че е стигнал другия край на тази къса земя, не бе видял никаква колиба или нещо подобно, нито някой кораб, нито друго нещо, което да му покаже присъствието или работата на човека.
Възможността, че мястото, където се намира, е един остров, се оформи в съзнанието му и тази мисъл предизвика неописуем страх.
Скоро, обаче, той се утеши с мисълта, че ще срещне на някой друг край на тази земя човешки същества и реши на другия ден да продължи своето пътешествие и разузнаванията си, тъй като вечерта бе настъпила и той бе много уморен.
Отначало имаше намерение да се върне на същото място от брега, където се бе събудил, но после реши да остане, където беше, понеже можеше да си избере до една скала място, където можеше да си почине.
Приготви си с мъх едно легло в една широка вдлъбнатина и заспа дълбоко и спокойно, като някой богаташ върху пухеното си легло.
Когато се събуди на следната сутрин, слънцето вече беше изгряло с целия си блясък.
Той направи ежедневната си молитва и заразмишлява какво да прави.
След като погълна няколко яйца и изяде няколко плода, той тръгна на път.
Вдълбочи се храбро в гъсталаците, където често бе спиран от бодливите храсти и заплетените клончета.
След час вървене стигна до едно място, където скалите проникваха напред, почти до подножието на високата планина.
Когато, след едно мъчително изкачване, той се намери върху тези скали, видя, че морето е образувало един дълбок залив, обкръжен от всички страни със стръмни скали.
Полъхна го пресен въздух и разведри горещото му чело.
Напразно диреше с поглед да види някой кораб или някаква лодка, за които този залив бе превъзходен подслон.
Забеляза само, че някои скали, продължително мити и заливани от водите, бяха изобилно покрити със стриди и други годни за ядене мекотели, които на някои места се бяха натрупали една върху друга.
Бертучио се зарадва от това откритие. С голяма трудност той успя да слезе долу през една цепнатина. Откърти много от стридите и изяде с наслаждение вътрешността им.
Подкрепен с тази храна, той продължи пътя си.
Още не бе го напуснала надеждата да стигне някоя точка от брега, където да намери рибарски колиби. Той не допущаше, че островът, върху който се намира, е необитаем.
Когато след дълго вървене стигна до планината, реши да се изкачи на нея, за да види какво има отвъд.
След продължителни и мъчителни усилия той можа да се добере до върха на комическата планина и констатира, че това беше един малък вулкан, който бе предизвикал едно повдигане на земната повърхност, тъй като почвата беше образувана от лава, сгурия и пръст, подобна на пепел.
Бертучио в края на силите си стигна на самия връх и констатира, че той се състои от две части, една от която — тази, върху която се намираше — беше отворът на един изгаснал кратер.
За да премине, трябва да направи една дълга обиколка, понеже не можеше да прекоси направо през гъстата маса от бяла пепел, в която рискуваше да бъде погълнат.
Но друго нещо прикова вниманието на немия монах, който сега можеше да се нарече отшелник.
От височината, на която се намираше, Бертучио можеше да вижда твърде нашироко.
Вълните го бяха изхвърлили върху един остров, на един малък остров, тъй като от своя наблюдателен пост той виждаше всичко.
Наоколо навсякъде до хоризонта се виждаше морето. Никаква лодка, нищо не подсказваше за присъствието на хора.
Тогава за първи път Бертучио въздъхна тежко, разбирайки в каква страшна самота е изпаднал.
Той бе отдалечен от света, лишен от близостта на хората.
Въпреки че често той бе страдал от лошите обноски на хората и даже бе трябвало да се защитава срещу опита да го убият, мисълта за самотата му беше така мъчителна, че от време на време изпущаше
