Но те не можеха да го заловят в някаква грешка, тъй като той изпълняваше точно заповедите и не си отпочиваше в своята мъчителна работа.
Отпаднал от задушната топлина и от собствената си слабост, Бенито изпукаше големи въздишки.
Той чувстваше, че часовете му са преброени и благодареше на Бога. Той бе страдал толкова, че очакваше смъртта като освобождение.
Испанецът гледаше с възхищение и симпатии Марино Маринели.
— Да, — помисли си той, — той ще успее и ще извърши големи неща в живота си. Тази адска каторга не ще го съсипе; той ще излезе по-силен и по-привикнал на тежка работа.
Той се радваше, че случаят му бе изпратил този човек. В тази среща виждаше пръста на Провидението и му отправяше своята благодарност.
Марино Маринели беше достоен наследник на неговите богатства; в ръцете му те ще бъдат употребени за големи неща.
Той ще може да осъществи нещата, за които той бе мечтал, но които никога не би могъл да достигне със своите загубени сили и разрушена енергия.
Когато настъпи вечерта и галерата пусна котва на открито за нощна почивка, Бенито изтощен се отпусна върху грубо одяланата пейка. Неговата гръд бързо се вдигаше и спускаше, като че ли бе заплашван от фатална криза. Но той се бореше храбро срещу нея. Не можеше още да умре спокойно; не бе изпълнил докрай мисията, която си бе възложил, а неговият край, в това бе убеден, нямаше да закъснее.
Марино му подаде скришом своята порция от плодове; това бе единственото нещо, което можеше да яде!
После младият човек подложи дрехата си под болния, на когото месото му бе изгнило от стоенето върху дървото.
— Преминах деня в размишления върху всичко това, което си доверихме миналата нощ — започна той, говорейки съвсем ниско, както правеха обикновено. — След спокойно и обстойно обсъждане дойдох, Бенито Мадреселва, до заключението, че трябва да приема вашето наследство, което иначе ще бъде загубено завинаги. Но аз не ще си послужа с тези съкровища за задоволяване на някои своеволни капризи, а ще ги употребя както вие желаете. Ще реализирам плановете, които ще донесат щастие в градовете и техните жители и ще изтръгна нещастните от провал и смърт!… Давам тържествена клетва в този час, че ще сторя това.
Болният му отговори със слаб като въздишка глас, но в който се чувстваше ентусиазъм:
— Аз желая щото като един единствен наследник и притежател на безчислените богатства, да добиете едно могъщество и да извършите чудеса в света! Името на Марино Маринели да се носи над земи и морета, изпълвайки с ужас престъпниците и носещо за невинните и угнетените дългоочакваната вест на освобождение и щастливо бъдеще!
— Да, вие имате право. Така трябва да бъде! — извика Марино, обзет от едно благородно чувство. — Аз ще бъда ужас за престъпниците, покровител на нещастните, освободител и спасител за моя баща и за себе си отмъстител.
— Моите сили ме напущат. Поставете ухото си съвсем близо до устата ми — промълви испанецът, — часът на моето освобождение е близък, Марино, повярвай ми: Желая почивка и мир.
— Вие ще се почувствате добре, когато пресният морски ветрец разведри челото ви, Бенито.
— Нищо вече не очаквам, надявам се само за смъртта. Но слушайте, слушайте внимателно. Вие ще узнаете моята тайна, изобретението, което изнамерих след година размишления, и начина да го използвате, за да влезете в притежание на съкровището, което трябва да извадите от морето…
Ако вие поставите върху водата надолу с отвора един голям звънец, пълен с вода, можете да го спуснете без водата да навлезе вътре. Въздухът, който остава затворен в звънеца, пречи на течността да се издигне.
Изработете един звънец от метал, толкова голям, че да можете да се вместите в него с част от съкровището. Превържете го на кораба с един кабел, навит на макара. Промъкнете се без страх в този звънец, изработен по начин да не влиза вода в него и с отвор само отдолу, и оставете да ви спуснат в морето върху потъналия кораб, който е близо до подводните скали между Малта и Комино.
— Какво! Вие мислите, че във вътрешността на този звънец аз ще мога да дишам и не ще бъда достигнат от водата? — каза Марино, твърде учуден.
— Аз правих опит с едно малко звънче, разбира се, но мога да ви се закълна, че вие ще можете да слезете на голяма дълбочина, без да бъдете достигнати от водата и без да бъдете изложен на някаква опасност.
Само че въздухът не ще ви стигне за много време. Ако звънецът е голям, вие ще направите добре да дадете заповед на екипажа да ви издигне, щом мине един час. Вие ще трябва да повтаряте това подморско пътешествие, докато съкровищата, намиращи се в потъналия кораб, бъдат извадени на дневна светлина.
— В името на всички светци! Бенито, вашата тайна е безценна. Това е едно чудесно изобретение — каза Марино, чиито очи блестяха.
— Във всеки случай то ще ви даде възможност да влезете в притежание на богатствата. Вие ще ги имате без съмнение, ако следвате точно наставленията ми. Особено бъдете предпазлив, не се оставяйте да ви обзема желанието всичко да отнесете първия път и да останете по-дълго време, отколкото позволява въздухът. Иначе вие ще умрете задушен.
— Говоренето ви изморява много, Бенито — промълви Марино Маринели. — Обаче, отговорете ми на още един въпрос. Как мога да бъда в смъртна опасност, когато твърдите, че водата не може да навлезе в звънеца?
— Вярвах, че ще ме питате това — отговори Бенито с откъслечни думи, докато от гърдите му излизаше леко хъркане. — Въздухът ще се развали. Останете ли няколко минути повече, след като атмосферата в звънеца остане невъзможна за дишане, и вие ще се задушите. Не мога да видя никаква друга опасност. Не е водата, която може да ви заплашва, но въздухът, ако заслепението ви накара всичко да вземете, вие ще закъснеете.
— Благодаря за сведенията и съветите, Бенито!
— Вземете ме с вас, като слизате, едно въже, чийто край оставете на кораба, за да дадете на вашите хора знак, когато желаете да се изкачите — прошепна испанецът, напрягайки последните си сили. — Сега вие знаете всичко, Марино Маринели. Изпълнете моята воля! Чувствам, че скоро ще бъда освободен… О, сън, вечен сън… колко благотворен ще бъде за каторжника… за Бенито Мадреселва… който така желае почивка!…
Той замълча. Очите му се затвориха.
Една недоловима отмора бе го обзела, след като повери на другаря си по верига тайната на своя живот.
Сега бе спокоен. Можеше по-леко да умре.
Марино се надвеси над него, забелязвайки, че движенията на гърдите му стават по-бурни и дишането му по кратко и по-бързо.
Когато небето започна да побелява на изток. Бенито, който не бе спал повече от един час, отвори внезапно очите си, които бяха блуждаещи.
— Чувате ли?… Чувате ли? — викаше той. — Тя се смее!… Инец се смее!… Чувате ли този шепот на щастливи гласове?… Карлос е при нея… Те се милват и прегръщат… Те говорят за мене; произнасят моето име и се смеят… Бенито е далеч — каза Карлос. Чувате ли? Бенито е далече!
Болният избухна в ужасен смях. Той се гърчеше. Ръцете му се свиваха конвулсивно, удряйки около него. Веригите му произвеждаха голям шум. Той не чуваше това, което Марино му казваше, за да го успокои.
Шумът обърна вниманието на пазачите.
Гаспар се завтече, правейки гневни жестове.
— Какво иска този роб? — извика той със заплашителен тон. — Защо е тази олелия?
— Оставете го! Той е твърде зле — отговори Марино, изпълнен със съчувствие.
— Какво?… Твърде зле!… Познавам този мързеливец. Той се преструва. Стойте мирно и мълчете!
— Това е Карлос!… Горко нему и на мене!… Това е Карлос!… Той трябваше да умре! — викаше обзетият от силна треска Бенито.
