в една стая, разположена под самия покрив, където се намираше друга малка стълба за изкачване.
Този покрив се издигаше над околните къщи. Близо до центъра му бе издигната една наблюдателница във форма на купол, построена в по-голямата си част от стъкло и снабдена с едно отвърстие, достатъчно широко и високо, за да се промъкне вътре един човек.
В средата на тази кръгла стъклена стая, която се осветяваше от светлината на луната, имаше маса, снабдена с едно чудновато огледало.
Над нея бяха поставени други две подобни огледала, образуващи ъгъл.
В предната страна на кръглата стая имаше няколко фотьойла с високи гърбове.
Ауромето покани посетителите да седнат.
Дожесата се отпусна върху един от столовете, а дожът остана прав до нея, със скръстени ръце, очакващ с мрачен поглед и затаен дъх, какво ще му каже звездоброецът.
Първата „къща“ на небето, на изток, ще ти бъде отворена по-късно, започна астрологът. Ще видя най- напред в дъното на небето, в четвъртата „къща“, която е тази на родителите и сродниците.
Дожът слушаше с учудване тези мистериозни и обезпокоителни думи.
Мъдрият Ауромето нагласи огледалото върху масата по такъв начин, че да може да вижда в него част от небето, отразено от другите две.
— Това е кръвта, която ти искаш, но тя не е твоята кръв; това е желанието ти за кръвта на другите, — подзе астрологът с дълбок глас. — Ако ти искаш да оздравееш, Луиджи Гримани, успокой кръвта си и въздържи ръката си.
— Говори по-ясно. Какво искаш да кажеш за кръвта на другите?
— Не искай да узнаеш от мене повече. Въздържай ръцете си! Дръж се далече от един старец, който виждам в „къщата“ на родителите ти и който ти е много близък.
Дожесата трепна. Тя погледна дожа, който беше побледнял.
— Продължавай, мъдри Ауромето, продължавай — каза той.
— Втората небесна „къща“, тази на щастието и богатството, е открита, но третата и петата — на братята и на децата, са невидими и разрушени за тебе.
„Шестата“, тази на здравето, е забулена.
Послушай съвета ми и задръж ръката си. Погрижи се и за душата си, Луиджи Гримани; тъй като в този ъгъл, на запад, където се появява „къщата“ на брака, виждам една друга личност, изкачила се до дожесата, едно младо момиче с хубави очи и руси коси.
Тя е бледна и може да се каже, че е болна.
Виждам я пред мен в огледалото; но зад нея се крие една сянка, която те заплашва, ако твоята ръка се вдигне над младото момиче…
И сега да узнаем какво се казва за тебе в осмата „къща“, тази на смъртта!
Голямата врата се отваря!
— Говори! Готов съм да чуя.
— Години ще преминат… Във време на карнавала ще удари твоят час… Аз се отвръщам с ужас от това видение… Остави ме да си замълча! Остави ме да ти прочета хороскопа без повече подробности.
— Искам да зная всичко: първо хороскопа, а след това какво има зад голямата врата, за която говореше.
— Ти го изискваш. Нека отговорността падне върху главата ти… Влез, преди карнавала, в полунощ в една усамотена и изоставена къща, където да няма никакъв слуга и никой друг освен тебе. Влез, носейки във всяка ръка по една запалена факла. Застани пред едно огледало и произнеси три пъти името си с висок и ясен глас и ти ще видиш зад тебе това, което те очаква в „къщата“ на твоя живот. Такъв е твоят хороскоп, с няколко думи, Луиджи Гримани. Ако ти видиш, зад тебе баща си и брат си, значи земята ще попие твоята кръв!
След късо и тягостно мълчание дожът, правейки видима големи усилия да се владее, каза:
— А сега открий ми, мъдри Ауромето, това, което ще се случи след време?
— След години, във време на карнавала, един гост ще се представи на един от твоите банкети… Отвори му всички врати на къщата си и на твоето сърце!… От това зависи твоят живот и този на твоите приятели!
— Твоите думи са една от друга по-загадъчни и по-забъркани… Остави ме да хвърля поглед върху образите, които ти виждаш зад голямата врата.
— Падни на колене пред госта чужденец! Отвори му къщата и душата си!… Ако той се отдалечи от тебе като неприятел, една ужасна река от кръв ще потече по улиците на Венеция и ще почервени белия мрамор, и трупове ще бъдат тия, които седят на фотьойлите в държавната инквизиция! Безмилостната ръка на съдбата ще достигне виновниците и в стаите на палата, където ще се скрият: пурпурната мантия не ще запази сенаторите от смъртта и карнавалът ще бъде отпразнуван върху труповете!
— Какъв кошмар ми разкривате! — извика дожът, чиито очи се бяха разширили, а по цялото му тяло преминаваха тръпки.
— Вие пожелахте да чуете истината… Аз ви я разкривам.
— Стига, стига!… Елате — каза Луиджи Гримани, обръщайки се към дожесата. — Моля ви се, изведете ме по-скоро навън от тази къща.
Катерина хвана с едната си ръка своя съпруг, а с другата отправи към алхимика поздрав за сбогуване.
— Утре ще чуете да се говори за мен и ще получите награда, — каза дожът, повеждащ дожесата към стълбата.
И той прибави твърде ниско:
— Този мъдър Ауромето знае много неща. Трябва да поговоря за него на върховния съд.
17. Последната нощ на Бенито
На следния ден след нощта, през време на която Бенито Мадреселва бе разказал на своя другар по верига историята на живота си и го бе провъзгласил за свой наследник, той беше толкова слаб и болен, че обърна внимание на Марино.
Вълнението, което преживя отново, разказвайки изпитанието си, се отрази зле върху положението му; безсънните нощи, преминали в разговор бяха усилили треската му; неговите очи бяха хлътнали в орбитите, бузите бяха се покрили с една розовина, която често се явява по лицата на тези, които са близо до смъртта.
Марино обърна внимание на пазачите върху състоянието на своя приятел, но грубите войници не желаеха и да чуят да се говори за освобождение от работа. Той беше жив, имаше розов цвят на лицето и чувстваше апетит към плодовете, следователно можеше да работи, заключаваха те.
Марино не бе в състояние да убеди тия безмилостни пазачи; той слушаше със стиснати юмруци присмехите, които войниците отправяха срещу болния Бенито и него. Но той трябваше да пази мълчание: не можеше да даде израз на гнева си.
Бенито, който разбра, какви чувства го вълнуваха, му пошушна:
— Успокой се, денят ще мине, както и другите. Ще ви открия тайната, без която не можете да стигнете до потъналия кораб!
Галерата напусна пристанището и отплава в открито море в едно няколкодневно пътуване.
Осъдените имаха много работа. Войниците постоянно ги караха да бързат. Телата им бяха облени в пот и дишането им бе тежко.
Когато някои, изтощени, падаха под умората, усилена от лъчите на жежкото слънце, и пущаха греблата, жестокосърдечните войници изсипваха върху тях град от удари, докато нещастниците, скърцащи със зъби и проклинащи живота, сбираха последни сили и хващаха греблата.
Голямата физическа сила на Марино, която тежката работа на галерата не бе още изхабила, му позволяваше да движи греблото и за слабия Бенито, и за себе си същевременно.
Пазачите, особено злият Гаспар, го поглеждаха на минаване.
Те с радост биха намерили някой предлог, за да го накажат и да сломят гордостта му и подигравателната усмивка. Презрителните погледи, които им хвърляше Марино, ги вбесяваха.
