— В пристъп на безумна ярост аз бях си отмъстил на двете същества, които бяха разрушили щастието ми.
С истинско задоволство гледах Инец, моята жена, и Карлос, моят недоносен приятел, да се къпят в кръвта си върху килима в стаята, където бяха се отдавали на радостите на любовта.
С широко разтворени очи, аз гледах чертите на жертвите, изкривени от смъртта, когато внезапно бях обхванат от едно невъобразимо вълнение: тия трупове изпъкнаха пред мене в ужасни образи, почувствувах нужда да избягам от тия места, в които бях изгубил всичко, където бях станал убиец.
— Аз размишлявах през целия ден за ужаса на вашата съдба, бедни и нещастни приятелю — каза Марино със съчувствен глас. — Това така ме развълнува и аз трябва да ви изповядам, Бенито, че бих сторил като вас. Бих извършил убийство, за да накажа измяната и прелюбодеянието.
— Благодаря за тия думи, Марино! Знай, обаче, че след часа, в който влязох в съприкосновение с моята съвест, съжалението и тъгата за моя изгубен рай не ме изоставиха.
Паднах на колене, за да се моля, и не можах да намеря думи; напразно прегръщах разпятието, издигайки към него разплакани очи и отчаяно лице.
Като че ли небето бе затворено за мене, като че ли един гръмлив глас ми викаше: — Ти си проклет, проклет завинаги!
Полулуд аз избягах от къщата си.
Но навсякъде ме придружаваха призраците на двамата убити. Струваше ми се, че искат да изтръгнат сърцето от гърдите ми.
Чувах ужасяващия вик на моята невярна съпруга; чувах думите на нейния любовник; виждах ги как се милват на дивана! В ушите ми бучеше силно съблазнителният смях на Инец; бях загубил духа си!
— Избягвайки от вашата къща, вие сигурно сте отишли с вашето окървавено още оръжие да се предадете на властите в Барселона, Бенито, за да ви съдят.
— Вашите думи ме пронизват в сърцето, Марино, защото са справедливи и естествени, и вие щяхте да постъпите така, както казвате. Но аз, заслепен и обезумял, отърчах в лодката си.
Без да мисля за нищо, без да мога да възвърна хладнокръвието си, сломен от отчаяние, хванах веслата и загребах към моя кораб, към моя „Грифон“ — така се наричаше той — като че ли там щях да намеря един втори дом и спокойствие, като че ли фурните на съвестта нямаше да могат да ме преследват.
— Исках да отида далеч, твърде далеч, да подиря неприветлива страна, където да мога да се избавя от отношенията с хората и моите спомени.
Исках да започна отново моя живот и да залича миналото си с работа и с пот на челото.
Обезумял, какъвто бях, аз се надявах да намеря милост и прошка!… Не бях ли аз един прокажен, един престъпник, един убиец, който не би успял да спаси от разрушение своето щастие, което не можеха да му заменят несметните богатства, намиращи се на кораба му?
— Какво се е случило във вашата къща след като вие сте избягали?
— Слугите, както узнах по късно, намерили на сутринта двата трупа и, изпълнени с ужас, отърчали да заявят на полицията.
Съдията от Барселона пристигнал с помощниците си.
Подозренията паднали върху домакина на къщата. Нещастникът щял да бъде качен върху ешафода на моето място и съвестта ми щеше да бъде натоварена с едно трето убийство, ако съдията не бе намерил моята шапка, която бях хвърлил и забравил.
Благодаря на Бога, че подозренията се отклониха от невинния и се отправиха срещу мене.
— И преследваха ли ви по морето?… Но намериха ли следите ви? Водата не запазва белези за това, което е минало по повърхността й…
— Новината за това ужасно престъпление се бе пръснала с мълниеносна бързина в Барселона и цялата провинция.
На следния ден правителството изпрати най-добрите си кораби, най-леките си кръстосвачи да ме дирят, тъй като не се съмняваше, че съм отплавал по морето след убийството.
Корабите, носещи полицейски агенти и добре запасени с муниции, ме преследваха, за да ме заловят и предадат на властта да получа заслуженото наказание.
На втория ден, когато виждах да се показва на хоризонта нос Толяда на брега на Сардиния, дежурните моряци от мачтата съобщиха, че два испански кораба се виждаха зад нас.
— Не бяхте ли предвидили възможността от преследване?
— Питате ме дали съм предвидил! Аз следвах едно сляпо чувство, бягах. Не беше полицията, от която исках да избягам, а угризенията на моята съвест.
— Обаче, когато моряците ви сигнализираха появяването на испанските кораби, вие повярвахте, че ви преследват? — подзе Марино.
— Екипажът бе вече забелязал промяната, която бе станала в мен, разстроеното ми лице, несвързаността на думите ми — започна Бенито, без да отговори направо на въпроса. — Те не знаеха нищо от това, което се бе случило, но си въобразяваха, че е станало нещо страшно и ужасно, за да ме накара да отплавам внезапно по морето, без определена цел, само няколко часа след като радостно бе поздравил пристигането на родния бряг.
И те, без да очакват заповедите ми, разгънаха всички платна, за да избягат от двата испански тримачника.
Но моят „Грифон“ бе могъщ кораб, голям и широк, построен за плаване по океана, докато двата кораба зад нас бяха по-малки и по-леки.
Обаче ние през нощта сме взели голяма преднина, тъй като на сутринта вече не се забелязваха двата кораба на хоризонта.
— Към кой бряг се бяхте отправили, пътувайки край нос Толада?
— Исках да отида много по-далеч на изток, да достигна до гроба на Христа, за да изпрося прошка и да намеря спокойствие.
Оттам щях да се отправя в пустинята, за да водя скитнически живот и да изкупя престъплението си чрез ежедневна тежка работа.
Но два дни по-късно, когато ние бяхме между Сицилия и остров Пантелария, дежурните сигнализираха отново, че се виждат двата испански кораба, които преследваха без почивка „Трифон“.
Една чудновата гонитба започна. На сутринта узнах, че тези кораби действително са по-добри от нашия и че на следния ден ще ни настигнат.
— Не предполагахте ли, че те не ви гонят, а просто пътуват към източните морета, като вас? — запита Марино.
— За да съм сигурен в това, аз започнах да лавирам: корабите зад нас почнаха да маневрират по такъв начин, че да могат с най-голяма бързина да стигнат „Трифон“ от двете му страни.
Вятърът беше благоприятен и надушваше платната. Но аз бях още напред, за да мога да приведа в изпълнение решението, което бях взел.
През нощта ние се приближихме до остров Малта и на сутринта се намирахме съвсем близо до острова.
Заповядах на екипажа да спусне в морето голяма лодка и да заеме място в нея.
Хората ме гледаха, учудени и смаяни и като че ли искаха да им дам обяснение. Те можаха да прочетат по мрачното ми лице, че съм намислил нещо ужасно.
Аз повторих със силен и властен глас да напуснат кораба и с лодката да се отправят за остров Малта.
Възнаградих ги богато и им отправих по няколко прощални думи.
Единствен старият кормчия, който бе служил няколко години при мен, се опита да остане. Сълзи се лееха от очите му и той ме молеше:
— Оставете ме при вас, сеньор Мадреселва — ми викаше той. — Аз не мога да ви напусна!
Но аз му заповядах с гневен тон да напусне кораба и да скочи в лодката, за да стигнат до Малта или Комино.
Испанските кораби бяха започнали да ме наближават.
Когато лодката, отнасяща екипажа, се загуби от погледа ми, аз останах сам на моя кораб, натоварен със съкровища, с които не можех вече да купя щастие.
