— Говорете! И това ли знаете?
— Аз го видях от стъпалата, когато отвеждаше с гондола на остров Сан Николо двама наемни убийци, изпратени да убият твоя Марино. Не можа ли да се сетиш кой е той, Анунциата?
— Моля ви, кажете ми всичко!
— Той е Пиетро, Пиетро с черната брада.
— Какво? Той ли е издал, че Марино се намира в нашата къща?
— Той е Юдата. Можеш да ми вярваш, аз съм сигурна… О, аз зная повече от другите! И понеже ти си така добра, така мила и така вярна на твоя Марино, ще ти обадя всичко. Искаш ли да узнаеш нещо за съдбата на любимия си, кажи?
— О, добра Луала, говорете — каза живо Анунциата, поглеждайки с подновена надежда грозното и набръчкано лице на старата просякиня, което приличаше на маска с острата брада и превития като човка нос. — Ако е истина, че вие познавате Марино и знаете нещо за него, кажете ми, за да ми възвърнете надеждата.
— Ха, ха! Как светна лицето ти при мисълта за любимия! Да, да, слънчевият лъч иде веднага след дъжда, нали? Ах, какво нещо е любимия, любимия — бъбреше старата просякиня с глух смях, гледайки пред себе си.
После тя потри сухите си ръце, по които имаше само кожа и жили.
— Луала — подзе тя — някога също е била любима. Има много време от тогава, Анунциата, много време!
— Вие щяхте да ми говорите за Марино, добра бабо?
— Да, обещах ти… Винаги съм имала удоволствието да виждам твоя гиздав Марино! Той не е мъртъв, мое малко съкровище, зарадвай се! Той е жив, жив е… но много страда!
— Да бъде благословена Св. Богородица! Той е жив! — извика Анунциата и машинално събра ръцете си като за молитва. — Но кажете ми, как сте узнали това, за да ви вярвам?
— Ти можеш да ми вярваш. Той е жив, но води едно ужасно съществуване.
— Говори, Луала… Къде е той?
— Успокой се!… Да говорим тихо, Анунциата, да не чуе някой! Заради твоя живот не трябва да обадиш никому това, което ще чуеш!… Кървавите инквизитори — продължи старицата, чието лице издаваше вътрешен страх, — кръвожадните съдии, хиените, проклятие над тях, са там долу, зад черните стени… Там те вършат своята тайна работа, оттам изпращат карабинерите и наемните убийци, там произнасят техните смъртни присъди!… Проклето да бъде тяхното правосъдие! Проклети да бъдат стаите на истината, които са стаи за мъчение… О!…
Старицата трепереше с цялото си тяло, като че ли някой страшен спомен я вълнуваше. Тя не говореше вече, а само мърмореше сама на себе си.
— Проклятие на тях! Проклятие на стаите на истината!
— Какво искате да кажете за тези инквизитори? — запита Анунциата разтреперана.
— Те изпратиха твоя Марино в Тулон, на галерите, Анунциата, на галерите — прошепна старицата съвсем близо до ухото й. — Твоят Марино е каторжник!
Анунциата изпусна един вик. Старицата подскочи като ухапана от скорпион.
— Какво направи ти?… Те се връщат…
— Ето ги! Скрий се да не те видят — каза тя живо и застана пред Анунциата, която едва задържаше риданията си.
Слугите на дожа се завръщаха! Те минаха съвсем близо до стълбовете, където просякинята и, зад нея, тази която диреха, се бяха сгушили.
— Старата Луала е още зад своята колона, извика един от тях. — Ти трябва да спиш затворена, стара магьоснице, задето още не си пропълзяла в дупката си. Сутринта наближава.
— Спях?… Да, да, бях заспала, ха, ха, ха! — отговори просякинята. — Благодаря, че ме събуди, добри Якопо.
Слугите, отминаха смеейки се и шегувайки се по отношение на старицата. Те се отправиха към палата на дожа.
— О, боже! — каза Анунциата, когато те изчезнаха, какво щях да направя? Аз сега не мога да се върна на остров Сан Николо и нямам никого, към когото да се обърна за помощ!
— Не, ти не трябва да се върнеш на остров Сан Николо, мое съкровище. Луиджи е хитър и подъл. Той скоро ще те намери… Ела с мен, ела със старата Луала. Тя ще те скрие понеже ти обичаш твоя Марино, добрия и благороден Марино Маринели!
— Вие искате да ми дадете подслон под вашия покрив, добра Луала!
— Не мога да ти предложа нещо хубаво, мое малко съкровище! Ха, ха, ха! Моят дом е много лош, Якопо има право, жилището на старата Луала не е друго освен една дупка. Но там не ще те търсят, никой не ще подозре, че си там. Ела, постави моята стара мантия върху сватбената си рокля и украсената си глава… Тя ще смачка хубавите цветя и ще измърси воала, обаче това на е важно… и прегърби се! Слушай, прегърби се добре, за да изглеждаме като две сестри просякини… Ела, улиците са свободни.
Анунциата, хвърляйки около себе си страхлив поглед, се прегърна на две, следвайки съвета на старицата, която, подпирайки се на късата си тога, премина Пиацета със своето „малко съкровище“.
Те се отправиха бързо по техните проходи покрай водата и се отдалечиха.
Часът бе два сутринта. Всичко бе спокойно и тихо.
Анунциата, прегърбена като стара жена, вървеше до просякинята, която с една необикновена пъргавина мъкнеше протежето си.
Те най-после достигнаха до малкия дървен мост на Големия канал, който носеше името Квинта и, преминавайки през един лабиринт от малки улички, се отправиха към тази отдалечена част на града, която се намираше на брега на канала Фузина.
Там живееха градинари, дребни търговци и работници от всички категории.
Къщите бяха така малки и така полусрутени, че повечето едва заслужаваха името колиби или бараки. Те бяха обитавани от просяци, парцалосъбирачи и проститутки.
През деня кварталът изглеждаше мъртъв и пуст, но при падането на нощта оживление царуваше в тези улици и улички.
Момичета с пикантни тоалети излизаха от техните тесни и тъмни стаи и тръгваха да се разхождат край палатите на големците, надявайки се чрез своите прелъстителни погледи да изкарат някоя печалба.
В края на една малка тъмна улица близо до водата, там, където се издигаше църквата Сан Себастияно, старата просякиня се спря пред една полуразрушена колиба.
В този момент беше почнало вече да се разсъмва.
Анунциата погледна с безпокойство наоколо, тъй като всичко, което я обкръжаваше й се струваше странно и опасно.
Когато старицата извади от дълбокия си джоб един ключ и безшумно го завъртя в ключалката на една ниска врата, Анунциата видя една сянка на прозореца на съседната къща, който бе осветен от блясъка на зората.
Тъкмо разглеждаше внимателно, какво може да бъде това видение, и старата извика:
— Влез, Анунциата, влез!
И тя я повлече в своята дупка.
Обаче Анунциата има време да разпознае, че силуетът, който се бе появил на съседния прозорец, е на глухонемия монах, на когото бе говорила същата нощ на Пиацета.
15. Потъналият кораб
Следната вечер Бенито Мадреселва удържа обещанието си и разказа на своя другар по вериги края на историята на своя живот и тайната, която пазеше толкова време.
Другите каторжници спяха около тях в дълбок сън.
Пълната луна се бе изкачила високо на синьото небе и морският вятър леко браздеше повърхността на водата, когато Бенито започна да говори със снишен глас, пазейки се да не бъде чут от пазачите, които минаваха от време на време.
