— Закълнете се да останете тялом и духом и до смъртта си верни и послушни на този, когото нашата Лига на нощта избере за свой водач и господар! — каза Жироламо Фалие.
— Ние се заклеваме! — отговориха другите в един глас.
— Закълнете се никога да не предадете плановете, никога да не издадете имената на членовете на Лигата. Закълнете се да не правите никакво признаване ни в смъртния си час, ни в Стаята на истината.
— Ние се заклеваме! — казаха четиримата мъже.
— Закълнете се да се подпомагате едни други с вашите имоти и с вашия живот и закълнете се също да преследвате до края на света и да убиете тоя, който наруши свещената клетва на тази нощ! — заключи Фалие, добавяйки — Колкото се отнася до мене, аз се заклех!
Всички се заклеха също и тримата благородници поставиха сабите си в ножниците.
— Вие сте имали да ни направите едно важно съобщение — подзе Фалие, обръщайки се към Тонино. — Кажете!
— Негърът Горо, бившият наемен убиец на държавната инквизиция — отговори рибарят — е предан на Марино Маринели. Когато последният една нощ бе отвлечен от нашия остров, негърът, макар и тежко ранен, се довлякъл до арсенала и успял да събере сведения, които му посочили следите на Марино. Едва оздравял, той ни напусна, за да провери точността на това, което бе узнал. След кратко пътуване от три месеца, той се завърна миналата нощ.
— Верността и пожертвувателността на този негър са достойни за възхищение — заяви Анафесто, което Манжили подкрепи — Намерил ли е Марино Маринели, който изчезна от Венеция?
— Ние очакваме негъра тук, синьори — отговори Зани. — Той ще бъде между нас в полунощ и ще ни каже всичко.
— Слушайте! — обади се Фалие. — Часовникът на кулата Сан Марко отбелязва полунощ; ударите, макар и глухи, достигат до нас…
В този момент младият Манжили стисна внезапно ръката на Фалие. Със затаено дишане, той се ослуша.
— Като че ли това е сигналът на Оргосо, там, над морето, каза той.
— По дяволите, ако това са карабинерите?… Ако ние сме жертви на едно предателство? — каза Анафесто побледнял.
— Ние ще умрем днес за нашата кауза, верни на нашата клетва — отговори спокойно Фалие.
Чу се шум от удари на весла.
Те се приближиха до брега, мъчейки се с очи да проникнат през гъстата тъмнина по направлението, откъдето идеше шумът на лодката.
— Идат две гондоли — произнесе Тонино, чиито очи бяха свикнали да гледат в тъмнината. — Две гондоли… В едната е благородникът Гвидо Оргосо…
— Един от нашите съзаклятници!
— В другата е Горо — добави Тонино зарадван и изтича да го посрещне.
Оргосо отведе негъра при приятелите и им заяви, че могат да вярват на думите му.
Горо скоро бе всред съзаклятниците, които го разглеждаха любопитно.
— Негре — каза му Фалие, — хората от Сан Николо ни казват, че ти си верен на Марино Маринели.
— Много верен на големия, на силния синьор — извика черният, чието лице светна от радост.
— Говори! Къде си го намерил? Къде е Марино Маринели, синът на стария дож?
— Каторжник… в Тулон — каза Горо, чиито очи приеха зловещ блясък.
— Как? — извикаха присъстващите. — Този негър лъже… Един венециански гражданин върху галерите на краля на Франция…
— Горо видя господаря каторжник в Тулон. Господарят направи на него знак и Горо също направи — потвърди негърът с акцент, в искреността на който не можеха да се съмняват.
— Да го освободим! Правда и свобода за Марино Маринели! — казаха в един глас съзаклятниците.
И Фалие добави:
— В Тулон! Да счупим оковите му!
14. Немият монах
Вечерта, когато Анунциата бе пренесена в дожския палат, оттам излязоха двама благородници, обгърнати в тъмно черни мантии, преминавайки покрай колонадата, тръгнаха по площада Сан Марко. На известно разстояние, двата въоръжени слуги, облечени в кафяви дрехи, ги следваха.
— Не можаха да открият, кой е бил този хубав тримачтов кораб, благородни Моро — каза един от двамата патриций със снишен глас.
— Вие научихте, че той е отплавал през тъмната нощ? — попита управителят на Сан Марко.
— Пазачът на кулата в Маламото ме уведоми.
— Не е ли видял тоя, който го е управлявал, капитане?
— Той твърди, че е познал младия Фалие — отговори Силвио Зиани, завивайки с другаря си по кале Марчерия.
— Съветът на тримата уведомен ли е за това?
— Известно му е за това, че младият Фалие е предприел заедно с неколцина приятели едно пътуване в страните на изгряващото слънце… Вижте, прочее! — прекъсна се Силвио Зиани, показвайки на управителя един прегърбен монах, вървящ в обратна посока в сянката на къщите. — Това е монах доминиканец.
— Действително; той носи черната мантия върху бяла роба и е надянал своя островърх капюшон на главата… Не ви ли казаха, че Бонифацио, изпратен от инквизиторите, се е завърнал от Асколи, без да изпълни мисията си?
— Той не е можал да намери Бертучио в манастира на доминиканците… Хей, благочестиви братко! — извика капитанът на монаха, който мина с наведени очи и бавна походка край двамата благородници.
Той не чу този повик и продължи пътя си.
Тадео Моро се спря, а капитанът се отправи бързо към монаха и постави ръката си върху рамото му.
— Хей, не чувате ли? — подзе той. — Кой сте вие, благочестиви братко, и откъде идвате?
Монахът повдигна глава. Лицето му бе закрито от капюшона и една черна брада. Той погледна въпросително капитана, правейки с ръце знак, че не може да говори.
— Той не ни чува; глухоням е — каза Силвио Зиани, на управителя, който се приближи и разгледа божия служител с проницателен поглед.
— Остави го да си върви. Не е този, за когото го взехме, — каза Тадео Моро. — Преди всичко, как Бертучио би имал смелостта да се покаже във Венеция?
Капитанът не изглеждаше твърде разположен да остави монаха без повече церемонии, но се отказа и продължи пътя си с Тадео Моро. Често през Венеция минаваха монаси от всички ордени и в присъствието на този нямаше нищо за учудване.
— Аз не съм виждал Бертучио, нито зная белезите му — каза Силвио Зиани, докато немият монах продължи бързо пътя си по площада Сан Марко.
— Оня, който избяга, нямаше брада; той беше по-дребен — каза управителят. — Не можем да спрем този монах и да го отведем в Съвета. Напразно ще предизвикаме скандал.
— Смятам, че е по-разумно да проследим този доминиканец — прекъсна го Силвио Зиани и се спря. Той не ще ни види.
— Да направим това, което смятаме за добро.
Капитанът направи знак на един от двамата въоръжени слуги, който дотича. Той му поръча да проследи монаха, без да го забележи последния, и да види къде ще отиде.
Довереният човек на Зиани направи знак с глава, че е разбрал и, криейки се в сянката на къщите, се отдалечи по посоката, по която вървеше немият монах, докато двамата благородници се отправиха по Кале Мерчерия.
На площада Сан Марко бе спокойно и тихо. Последните богомолци бяха напуснали църквата след вечерната служба. Монахът се бе отправил към църквата. Той се изкачи по стъпалата и влезе в осветеното здание, където си избра едно място, коленичи и каза молитвата си.
