отпъдиш безумните си мисли относно незаконнородения далеч от сърцето си, където не му е мястото. Сбогом мое хубаво и нежно цвете. Ще те видя отново.
Анунциата се поклони пред дожа и напусна кабинета му със свито сърце и разтреперани крака.
Докато Николо Стено, шамбеланът, я отвеждаше, Луиджи, който я бе проследил до вратата с един поглед, горящ от сластолюбие, почувства, че пламъкът на страстта покри с багри лицето му и промълви тихо:
— Ти трябва да бъдеш моя! Да, аз ще ти помогна!… Послушният и предан шамбелан, който те доведе при мен, ще ти го дам за съпруг. Бъди сигурна, че тогава ще има кой да се грижи за теб!
За пръв път през последните дни лицето на дожа се озари с една усмивка.
Той беше в опиянение и мислеше за красивото сираче, което, съкрушено от безутешна скръб, слизаше в този момент по мраморните стъпала на неговия палат.
Когато мина под колонадата, тя отскочи ужасена, чувайки един сподавен и сипкав глас, който, излизайки от сянката на колонадата, викаше към нея:
— Анунциата! Анунциата!
Това беше старата просякиня. Подпираща се на патерицата си, тя се приближи.
— Ха, ха, ха! — изсмя се тя. — Ти си била вече при дожа… Постъпката ти не струва нищо, Анунциата. Повярвай ми и бягай преди слънцето да е залязло и изгряло отново. Последвай съвета ми! Бягай! Бързо!… Иначе всичко е загубено.
9. Каторжникът от Тулон
Един от най-облагодетелстваните кътове от природата измежду всички части на френското крайбрежие на средиземно море е Прованс.
Там, където обширното синьо море, под едно вечно ясно небе, царуваха само две годишни времена — пролет и лято. Там цъфтяха най-хубавите рози. Там през миналите векове звучаха любовни песни на трубадурите.
Над леко развълнуваното море духаше хладен вятър, наситен от аромата на цветята.
Топлите лъчи на слънцето правеха да зрее сочното грозде, смокините и маслините. Цялата благодат на небето се разливаше върху този цветущ бряг, по дължината на който се намираха градовете Ница, Тулон и Марсилия.
Един хубав летен ден, около един месец след събитията, станали във Венеция, един голям тримачтов кораб мина край Иерските острови, край Тулонския нос и влезе в голямото военно пристанище на Хенрих, кралят на Франция и Навария в Средиземно море.
Лекият морски вятър издуваше кафявите платна и тикаше бързо кораба, на голямата мачта на който се развяваше знамето на Венеция.
Всички кораби и галери на Франция и чуждите държави, хвърлили котви в пристанището на залива, издигаха своите знамена, за да поздравят адриатическия лъв.
Военните кораби от ескадрата дадоха оръдейни изстрели, за да изразят почитта си, която изпитваха към кораба на могъщата република, с която крал Хенрих IV се намираше в приятелски връзки.
Можеше да се каже, че този кораб бе изпълнен с гордостта на Венеция, като се видеше царственото спокойствие, с което плаваше.
Капитанът на отделението артилеристи, които се намираха на тримачтовия кораб, заповяда да се отговори на поздрава със залп от големите и тежки оръдия, които показваха през отворите на кораба големите си черни и страшни гърла.
После платната бяха сгънати с голяма точност и превъзходен ред. Командите се разнесоха от моста и след няколко минути венецианският кораб хвърли котва близо до обширния и могъщ арсенал на Тулон, построен под грижите на Хенрих IV.
Върху кораба царуваше отличен ред и строга дисциплина, които бяха направили от Венеция най- могъщата крайморска държава в Южна Европа.
Скоро тримачтовият кораб бе доближен от множество гребни лодки, в които се намираха висши офицери и чиновници от пристанището, желаещи да поздравят лично венецианския капитан и да го поканят на едно празненство при коменданта на крепостта.
Те постъпваха така, за да засвидетелствуват верността си към волята на владетеля, който още отдавна бе дал нареждания да се отнасят към Венецианската република и нейните представители винаги с най- големи почести. Не се ли хвалеше той самият, че името му е записано в „Златната книга“ на венецианските благородници.
Капитанът, обаче, бе принуден да отклони поканите, отправени към него и офицерите му, тъй като имаше изрична заповед да тръгне обратно за Венеция, щом изпълни мисията, която му бе поверена от дожа и съвета.
Тази мисия се състоеше в това да предаде на коменданта на крепостта един държавен престъпник, който да работи в каторгата.
Пергаментът, който съставляваше препоръчителното писмо на капитана на кораба, съдържаше, след уверенията в искрено приятелство, молбата да се причисли към хората на каторгата осъденият Марино Маринели и да се отнасят към него безмилостно, като към другите каторжници.
Обръщаше се внимание към опасния характер на осъдения и върху необходимостта да се натоварва с най-тежка работа, без да му се дава ни най-малката свобода.
Поясняваше се, че е осъден на доживотен затвор и се заключаваше, че републиката е готова да се отплати, щом й се представи случай.
Пергаментът бе скрепен с подписите на дожа и членовете на Върховния съвет на Венеция.
Комендантът на Тулон изпрати на борда на тримачтовия кораб един офицер с четирима пазачи от каторгата, които трябваше да приемат осъдения Марино Маринели, да го оковат и да го отведат веднага в галерията, където той трябваше да бъде прикован като другите каторжници.
Четиримата войници — пазачи от галерията, с техните малки якички, къси черни панталони, кожена шапка, украсена с едно перо и пояс, на който висяха една сабя и един нож, се изкачиха на борда на тримачтовия кораб, водени от техния офицер; същевременно венецианският заповяда на моряците си да отидат и потърсят затворника в хамбара и да им го предадат.
При все че Марино Маринели бе прекарал повече от една седмица сред разваления въздух на един тъмен хамбар, подхвърлен на всевъзможни лишения, той се яви прав и горд пред офицера на каторгата. Неговата физиономия беше тъжна, но нито една дума на оплакване, нито едно проклятие не излизаше от устата му. Той знаеше, че капитанът и неговите войници бяха само оръдия на една по-висша воля; не бяха те, на които трябваше да излее своя гняв и своето желание за отмъщение, но тия, които бяха подписвали пергамента, които му бяха отнели неговия баща и които сега искаха да унищожат човешкото му достойнство.
Войниците, чиято войнствена физиономия и брадати лица не бяха никак симпатични, поискаха да турят ръката на Марино Маринели и да оковат този каторжник, предаден на тях.
— Ще ви последвам, без да бъда окован — каза Марино на офицера с твърд тон. — Заповядайте на вашите хора да не ме докосват.
Войниците гледаха учудено този осъден, който показваше една такава гордост в момента, когато го отвеждаха в каторгата.
Самият офицер се изненада от държанието и обноските на новодошлия, както и от лекотата, с която говореше френски.
— Слезте в лодката — заповяда той. — При най-малко неподчинение, при най-малкото подозрително движение, ще ви застрелям.
Докато Марино слизаше от кораба в лодката, придружен от войниците, офицерът се сбогува с капитана на кораба и скочи на свой ред в лодката.
Четиримата гребци получиха заповед да карат лодката към оная отдалечена част на залива, където водата заливаше долницата на един голям и страшен военен кораб, боядисан в черно, на борда на който смъртта на някой каторжник оставаше за няколко дни празно място.
Когато лодката достигна до челото на дългия и широк кораб, върху пейките на който бяха седнали
