зловещи стени, плаваха в две лодки, управлявани от много гребци.
Силвио Зиани бе всред тях и им даваше полугласно заповеди.
Предвид важната мисия, която имаше да извърши, той бе избрал измежду своите хора най-снажните и най-решителните.
Когато всички заеха място в лодките, началникът, прав в предната лодка, заповяда да хвърлят прътовете и да гребат към острова Сан Николо.
Ослепителните светкавици хвърляха от време на време върху лодките и тъмния канал Орфано моментна светлина, която скоро изчезваше и която правеше тъмнината да бъде по-непрозрачна.
Вълните, обикновено едва чувствителни в тази част на морето, намираща се между островите, сега се издигаха с пяна на гребените си и се пръскаха в стените на полицейската лодка, като я оросяваха с воден прах.
Но гребците бяха сръчни и безстрашни моряци. Те управляваха със сигурна ръка лодките.
Скоро двете лодки оставиха зад себе си кулите и камбанариите на Венеция, които бързите проблясъци на светкавиците обгръщаха в една фантастична светлина и сега се намираха сами сред развълнуваните и забулени в мрак води. Всички други гондоли бяха побързали да подирят убежище в градските канали.
Дълбоко мълчание царуваше между войниците-полицаи, като че ли грохотът на вълните и тътнежите на гръмотевиците ги правеха безмълвни.
Най-после те стигнаха острова.
Когато гребците спряха двете лодки върху песъчливия бряг, доколкото позволяваше тласкането на вълните и когато войниците скочиха на земята, Силвио Зиани им заповяда със снишен глас да обкръжат къщата на Андрея Фарсети и да повалят всеки, който им се изпречи на пътя. Те трябваше да пощадят и да се помъчат да уловят жив човека, когото вече бяха видели в канала Орфано и който се намираше в къщата на рибаря.
Войниците, разделени на множество малки групи, веднага образуваха един кръг около къщичката, която им бе посочена на върха на дюната.
Едри и тежки дъждовни капки закапаха, а шумът на гръмотевиците започна да отслабва и да се чува по-далече.
Тъмнината бе толкова гъста, че на десет крачки предметите не можеха да се различат. Войниците бяха принудени да дочакват блясъка на някоя светкавица, за да се уверят, че вървят по направление на къщата.
Скоро Силвио забеляза, че много от прозорците на тази колиба бяха осветени.
Също така беше и в къщите на другите обитатели на дюната. Лошото време караше рибарите на острова да бъдат будни.
Тия храбри хора бяха свикнали през време на бурята и страшното вълнение на морето, чиито вълни се разбиваха в брега, недалече от дюната, изпълвайки въздуха с обезпокоително бучене, да коленичат пред разпятието, което притежаваше всяка колиба, и да се молят със сключени ръце.
Началникът на полицията желаеше, доколкото беше възможно да изненада Марино Маринели и да го плени без шум и борба, но тъй като обстоятелствата не му съдействаха, той бе решил да прибегне към насилие и да не се колебае пред проливането на кръв, за да излезе победител във всеки случай над този страшен и омразен човек.
Полицаите стесняваха постепенно кръга си около къщата, където Марино, Анунциата и Андрея в този момент се бяха събрали в една стая, тъй като през тази ужасна буря никой не можеше да заспи.
Обаче гръмотевиците ставаха все по-глухи и изглеждаше, че бурята се отдалечава.
Дъждът барабанеше по стъклата на прозореца и макар че морето беше още развълнувано, старият и опитен Андрея каза, че опасността е преминала.
— Хайде да си отпочинем, да поставим с доверие в ръцете на Бога нашите души, нашите тела и нашия имот — каза старецът. — Не зная нищо, Анунциата, но имам някакво предчувствие и се безпокоя.
Марино, усмихващ се, хвана приятелски ръцете на стареца и на младото момиче.
— Не се безпокойте, добри хора! Утре ще ви напусна, тъй като не искам да ви излагам на опасност, каквато не заслужавате — каза той.
— Сърцето ми се свива!… Видях негъра да дебне навън — промълви Анунциата с подтиснат глас.
— Няма защо да се страхувате от негъра; той не иска да се отдалечи от мен, понеже му подарих живота — подзе Марино. — Отначало аз го ударих и го обсипах със заплашвания, но той изпроси пощада, молейки ме и твърдейки, че ще стане мой роб и ще ми бъде верен като куче на господаря си.
— Аз не се доверявам никога на черните — каза Андрея.
— Пазете се от него, Марино — подзе Анунциата с колебание. — Един таен глас ми казва, че вие сте изложен на твърде голяма опасност.
— Той ме моли на колене да имам доверие в него. В този момент като някое вярно куче, той се е сгушил пред колибата, изложен на вятъра и дъжда, и пази да не ме сполети някоя опасност — отговори Марино. — Мога ли да го изгоня? Аз не мога да сторя това. Уверен съм, че негърът има само добри намерения. Хайде! Спете спокойно! Вашият сън не трябва да бъде смущаван…
Той внезапно бе прекъснат в думите си от един изстрел, разнесъл се близо до къщата, чиито стъкла затрепериха и чийто шум отекна в стаята.
Почти в същото време вратата се отвори и негърът, олюляващ се, се появи на прага.
Кръв течеше от рамото му и лицето му издаваше страх и ужас.
— Бягай, сеньор, бягай! — извика той с отривист глас и махайки с ръце. — Всичко загубен!… Бягай!… Войници идат тук!
Той не можа да каже повече. Кръвта течеше на струя от дълбоката рана, която един куршум бе направил в рамото му.
С дълбока въздишка той се повали и загуби съзнание, изтощен от голямата загуба на кръв.
— Предаден! — извика Марино, в чиито очи блесна светкавичен огън. — Те идат много рано! Но аз ще се дам ли без защита?
От прозорците и от вратите, докато изплашената слугиня се спусна към стаята с разрошена коса и ужасено лице, полицаите на Зиани се показаха от всички страни, насочиха дулата на карабините си към Марино, който бе изправил стройната си снага, и към другите обитатели на колибата, събрали се около него.
Слугинята ридаеше високо. Анунциата, с изменено от страх лице, падна на колене до любимия си и го хвана за ръката, като че ли да го задържи и да попречи да й го отнемат.
Тогава на входа на стаята се появи Силвио Зиани, следван от една дузина полицаи, които държаха в ръце острите си саби.
Той блъсна с крак, като че ли риташе някое куче, тялото на негъра, когото мислеше за мъртъв и влезе обкръжен от своите въоръжени хора.
— Няма нужда да ви питам, дали се крие тук Марино Маринели, незаконнороденият на стария дож — каза той с висок и надменен глас. — Пристигнах навреме. Последвай ме Марино! Съветът на тримата желае да те види в палата.
— Съобщете по-точно вашата мисия, Силвио Зиани — отвърна Марино, който бе изтеглил сабята си, след като отстрани нежно Анунциата. — Искат да ме убият, за да заглушат гласа на обвинението и моите страшни обвинения. Но, ако аз падна и изчезна, гласът на престъплението не ще се заглуши с мене.
— Предайте се, Марино Маринели! Виждате тия карабинери отвън! Една дума е достатъчна, за да превърнат в трупове всички тук! Обаче Съветът на тримата желае да ви съди по постановленията на закона. Последвайте ме!
— Кой ви е дал право да насилвате нощем вратата на моята къща? — извика старият и честен Андрея, треперещ от гняв. — От кога жилището на един венециански гражданин е без защита от карабинерите и от други натрапници?
— Мълчи, стари безумецо, или ще заплатиш безразсъдството с живота си! — заповяда Зиани, който се раздразни.
— Нито крачка към този благороден синьор, който е мой гостенин и мой скъп приятел! — подзе Андрея Фарсети, заставайки между Марино и началника на карабинерите. — Аз ще го закрилям със своята гръд. Гостоприемството, което е получил при мен, е свещено!
