От часа, в който Марино Маринели, като образа на съвестта отмъстителка, която преследва престъплението се бе появил пред нейния съпруг, последният не можеше да намери почивка. Той беше обладан от една мисъл — единствена и страшна: да унищожи, да потопи във вечно мълчание всичко, което би могло да свидетелствува против него.
Едно ужасно намерение, едно решение вън от всякакъв човешки помисъл го въодушевяваше в този момент. Катерина не се съмняваше в това. Той желаеше да слезе по тайния път, в най-ниската част на затвора, към ония дълбоки коридори, където Силвио Зиани го бе видял с кръвожадно лице и сгърчени пръсти.
Дожесата се съвзе бързо от изненадата си. Тя не се страхуваше от Луиджи Гримани, който както изглежда бе се измамил в полутъмнината, поради възбуденото състояние на духа си и идваше към нейния апартамент, мислейки, че отива към затвора.
Тя бързо взе едно решение и отвори стъклената врата.
Дожът, чието слисване се изписа по лицето му, погледна с уплашен израз жена си.
Катерина се приближи до него и го бутна за ръката.
— Чуй ме — каза тя кротко.
— По дяволите! Той трябва да е изхвръкнал… Той трябва да е хвръкнал… Той трябва да умре! — каза, скърцайки със зъби Луиджи, който искаше да мине отвъд.
— За незаконнородения ли говориш, Луиджи Гримани? — запита дожесата с висок и пронизващ глас.
Очите на дожа се уголемиха и я погледнаха въпросително.
— Аз споделям твоето мнение. Последвай ме в стаята ми — каза Катерина, протягайки му ръка.
Тия думи оказаха влияние върху него. Той хвана протегнатата й ръка.
Всички негови движения бяха плахи, резки и трескави.
— Сами ли сме? — попита той, отправяйки се с жена си към тежката завеса.
— Сами и запазени от всяко любопитно ухо — отговори Катерина с кротък тон. — Прислужничките и пажовете са в преддверието. Моят брат Силвио беше тук и излезе преди половин час.
— Донесе ли ти новини? — попита живо дожът.
— Новините са твърде важни, драги съпруже. Заеми място до мен на този диван.
— За какво се отнасят тия новини? Кажи бърже!
— Ти си съвсем бледен и мрачен, Луиджи. Ти ме безпокоиш. Тръпки ме побиха последната нощ, когато беше дошъл при мене и внезапно изкрещя, че виждаш една сянка край тебе. Трябва да се избавиш от тия видения, драги съпруже.
— Новината… новината! — повтори нетърпеливо дожът.
— Той е избягал, но са го намерили пак.
— Марино Маринели? — промълви Луиджи със слаб като въздишка глас, скачайки от мястото си и издавайки с въпросителния поглед и безпокойните си очи бързината, с която искаше да се осведоми.
— Той е намерен пак. Той е наша плячка и ние трябва да действаме бързо, веднага — каза съвсем ниско дожесата. — Той трябва да изчезне. Незаконнороденият е твой смъртен неприятел, Луиджи!
— Мой смъртен неприятел. Ти имаш право, Катерина — обяви дожът с беззвучен глас.
— Откакто се е появил тук, твоето спокойствие е нарушено. Ти не ще можеш да се наслаждаваш заедно с мен на блясъка на дожския трон, докато този смъртен неприятел не бъде премахнат.
— Но карабинерите скоро ще го арестуват… И тогава той ще бъде загубен за нас!
— Това няма да стане, Луиджи. Ние трябва да бъдем по-бързи този път. Съдът ще намери само един труп.
Дожът погледна учудено съпругата си.
— Знаеш ли къде е скрит?
— Нещо повече. Луиджи! Зная как ще падне.
И произнасяйки тия думи, дожесата се усмихна зловещо и тържествуваща като някой демон. Тя продължи:
— В преддверието на съда на инквизицията има верни и мълчаливи слуги, които знаят да манипулират с камата по-добре от теб и мен.
— Кой ще ги подмами да извършат това?
— Ти, Луиджи. Не трябва трети лица да знаят нашите намерения.
— Дожът!… Какво мислиш. Катерина? — викна дожът с тон на възмущение и упрек.
— Дожът ще се забули в едно манто и ще постави на лицето си тази черна копринена маска — каза дожесата, вземайки от един стол двата предмета. — Така никой не ще го познае. Той не ще бъде повече дож. Той ще слезе и от своите доверени слуги ще избере двама души. Тяхната ръка ще бъде сигурна, ако ги възнаградиш богато.
— Твоята идея е добра. Дай ми маската.
Катерина, чувствайки се победителка, наметна тъмната мантия върху раменете на дожа, който взе маската.
— Луиджи, избери сигурни хора, така че още тази нощ да се освободиш от изтощителните и опасни видения.
— Това ще бъде истинско щастие!… Аз не мога да живея, аз не мога да дишам свободно, докато зная, че този незаконнороден е в моя близост, свободен или затворен. Земята е твърде малка за мен и за него!… Ще полудея!… Сега бодростта се завръща в мен… Къде се крие той?
— Отсреща на острова Сан Николо.
— В къщата на майка си?… Той е много смел; в такъв случай, карабинерите могат да го заловят всеки момент…
— Той не е в същата къща, в която живееше. Ако двамата храбреци погледнат в колибата на стария рибар Андрея Фарсети… Там ще го намерят. Не забравяй името: Андрея Фарсети… А сега побързай, мой съпруже! Ето нощта… нощта на нашето освобождение!
Дожът направи един знак за сбогуване към съпругата си, после постави маската върху лицето си и бързо напусна стаята.
Дожесата го последва с очи, доволна и горда с успеха, който бе пожънала и който щеше да й донесе още един успех.
6. Двамата наемни убийци
Беше към единадесет часа вечерта. Гласът на камбаните бе занемял, но върху мраморните плочи на площада Сен Марко любовните двойки бърбореха, смееха се и се разхождаха.
Виждаха се в същото време горди патрицианки да преминават площада, придружени от тяхната свита или обкръжени от благородни кавалери, които с готовност се посвещаваха на честта да съпровождат и закрилят синьорината до мраморните стъпала на нейния палат.
Свеж и ободрителен ветрец долиташе откъм морето.
Бързи облаци се гонеха по небето, докато други, във формата на планини и чудовищни скали, се натрупваха на хоризонта и забулваха почти изцяло луната.
От голямата врата на дожския палат, водеща към Моле и реката, излязоха двама души, които се отправиха бързо към стъпалата, слизащи към водата.
Когато те минаваха по пиацата, край двете червени колони, хвърлиха изпитателни погледи наоколо.
Нямаше жива душа наоколо, освен старата просякиня, която обикновено се сгушваше до колоните на църквата Сен Марко и която бе изпуснала един вик, когато предния ден Марино Маринели в своята бързина бе минал през мястото, запазено за екзекуции.
Тя бе преобърнала, без съмнение, в мръсно обиталище мястото, където прекарваше нощта. Превита на две, подпираща се на една стара патерица, чийто железен връх чукаше звънливо по камъните, тя се покриваше с една стара тъмна мантия, която падаше от главата й до раменете и оттам до краката.
Сега можеше да се различат ясно двамата мъже, излезли от сянката на колоните.
Единият носеше, по подобие на гондолиерите, червена шапка, тъмна риза и панталони, стигащи до
