приятно ухаеща на кехлибар стая.
Силвио Зиани, нейният брат, се разхождаше надлъж и нашир по скъпия килим. Дожесата, която бе станала с едно гневно движение от мекото канапе, в което почиваше, бе облечена в разкошна кадифена роба с тъмночервен цвят; една златна диадема, богато обсипана с бисери, красеше черната й коса. Черните й очи изпускаха гневен блясък, поради новината, която началникът на карабинерите й бе донесъл.
— Избягал, този безсрамник! — повтаряше тя с гневен глас. — Защо не убихте змията преди да ухапе?
— Заповедта на тримата велики инквизитори забраняваше. Той трябваше първо да си оттегли думите и да изкаже своите съучастници — отговори Силвио Зиани.
— И заради това оставихте да избяга този опасен човек, този проклетник. О, това е голям срам, Силвио! Той се подиграва с вас и в резултат на това вие се страхувате от него!
— Ти си много раздразнена, Катерина!
— Защото го мразя този незаконнороден: мразя го с всичките фибри на своето същество. Не ще се успокоя, докато и последната му капка кръв не изтече от вените му. Той е неприятел на дожа, неприятел и на Венеция. Неговата смелост е безподобна. И ето че оставили да избяга този злосторник и безсрамник.
— Успокойте се, той не ще избегне наказанието.
— Знаеш ли къде е избягал?
— Преди един час приех посещението на един рибар, когото ревността изглежда е подтикнала към предателство — възрази началникът на карабинерите. — Надявам се, че Луиджи Гримани ще може да спи спокойно. Говоря за него, тъй като в нощта след празника го видях на едно място, което по-добре е да избягва.
— Обясни ми! Какво означава това смътно подхвърляне? Къде си забелязал дожа?
— След като бях затворил незаконнородения в една килия близо до Стаите на истината и когато се връщах в палата по полуосветените коридори, видях, на една пресечка, потулена в мрак и водеща към дълбочините или право към килиите, които се намират под нивото на водата, видях казвам, да се промъква една човешка фигура, превита на две. Готвех се да заговоря мистериозното привидение и да му препреча пътя, когато познах ясно дожа Луиджи Гримани.
— Моят съпруг! Посред нощ, в килиите на затвора?
— Като един призрак, не, като една хиена, жадна за кръв, която се скита нощем, така изглеждаше това чудовищно видение — продължи Силвио, снишавайки гласа си.
— Последвах дожа. Видях лицето му, сгърчено от омраза, страх и ярост. Видях пръстите на ръцете му, свити като ноктите на орел. Той търсеше някоя жертва.
— Ако твоите очи не са те измамили, той е търсел незаконнородения, когото мрази — каза дожесата.
— Кого търсеше, кого искаше да удуши и направи ням завинаги, не зная — подзе Силвио Зиани натъртено. — Видях само, че се промъква към един от долните коридори, където се намира един твърде важен държавен пленник и когато ме забеляза — тъй като аз минах оттам случайно, в изпълнение на моите служебни обязаности — той се хвърли към един друг коридор и изчезна.
— Той е смятал без съмнение, като мене, че трябва да се премахне този Марино Маринели… Ти говореше преди малко за един рибар. Продължи! Къде се е скрил беглецът? Какво е искал този рибар, който се е представил пред теб.
— Той се нарича Пиетро и е бил, преди един час, на служба при стария рибар Андрея Фарсети, на острова Сан Николо… Снощи, когато настъпила тъмнината, незаконнороденият преминал на острова и Пиетро го видял в колибата на своя господар, като закачал дъщерята на последния.
Лицето на Катерина се проясни; тя се приближи към брат си с дяволска усмивка.
— Хвала на всички светци! — каза тя. — Ревността ни оказва истинска услуга! Тя често е превъзходен инструмент… В острова Сан Николо… при рибаря Андрея Фарсети — повтори дожесата, като че ли да втълпи тия подробности в паметта си. — Още ли е там?
— Той се крие в колибата и се мисли в безопасност.
— И какво е решено относно него?
— Присъдата на Съвета на тримата ще се изпълни.
— И кога ще се изпълни?
— Не е от моята компетентност да определя това. Вечерта настъпва; може да се каже, че часът на заседанието наближава. Аз съобщих новината за откриването на беглеца, откриването на когото не се надявах да стане много скоро.
— Е, какво? Не ще ли го убият този път без церемонии?
— Той трябва да си оттегли думите и да изповяда…
— Катерина!… Какво се осмеляваш да говориш? Ако някой таен шпионин на всемогъщата инквизиция ни чуе! — пошепна Силвио Зиани ужасен. — Ти знаеш, че Съветът на тримата има пълна власт над нас, че нашият живот е в неговите ръце!… Твоята омраза те тласка много надалеч.
— Аз искам да зная, че е премахнат от лицето на земята, Силвио! — каза натъртено дожесата.
— Изглежда, че ти не го мразиш само заради престъпните му думи и клетвата за отмъщение, които, бъди сигурна, че ще изкупи; като че ли някаква неутолима страст се събужда в тебе…
— Мълчи, Силвио! Ти правиш предположения, които не трябва, нито искам да чуя.
— Но които при все това се потвърждават. Зная много добре, че ти се съгласи да дадеш ръката си на Луиджи Гримани само да споделиш трона с него и да носиш пурпурната мантия на дожесата. Ти не си го обичала никога, но това нямаше значение за теб и твоята съвест. Струва ми се, че подбудата за твоята омраза е една презряна любов.
— За Бога, мълчи! — извика Катерина, страшно разгневена. — Дожът не е далече, може да дойде всеки момент…
— Оставям те сама с него… Сбогом!
И Силвио Зиани поздрави Катерина, която отвърна студено на поздрава му.
Прислужниците влязоха в този момент да запалят свещите и стенните лампи, тъй като вечерната дрезгавина се сгъстяваше.
Катерина очакваше дожа с нетърпение. Той трябваше да направи нещо още тази нощ, за да премахне страшния и ненавистен незаконнороден.
Силвио Зиани имаше право: омразата на Катерина бе така дълбока и така буйна, че можеше да се угаси само с кръвта на Марино Маринели.
Когато прислужниците се оттеглиха, след като запалиха лампите и свещите и Катерина остана сама, стори й се, че чу внезапно лек шум от стъпки.
Тя се ослуша. Този шум не идваше от преддверието.
Очите на дожесата се устремиха към една висока и тежка завеса от плътна материя, извезана със злато. Тази завеса прикриваше една стъклена врата, зад която се намираше един таен коридор, който съединяваше апартаментите на дожесата с тия на дожа и с който само последният имаше право да си служи. Продължението на този коридор слизаше към мистериозната част на зданието, която се миеше от канала Орфано.
През този коридор, винаги потънал в тъмнина, дожът можеше да прави не само посещения на красивата си съпруга, но и да прониква в страшната област на подземията и килиите.
Катерина се приближи до завесата. Луиджи никога не е идвал при нея по този път… Ако някой друг се промъкваше през тайния коридор? Тя трябваше да се увери.
Шумът от стъпките се чуваше по-близо. Леко тя открехна завесата и погледна в коридора през стъклената врата.
Катерина се отдръпна ужасена.
Дожът напредваше в празния и полутъмен коридор. Това беше Луиджи Гримани. Тя го позна по неговата везана със злато дреха и червеникавата му глава.
Той вървеше, прегърбен на две, с взиращи се очи и едно изражение на лицето, ужасно за гледане. Жаждата за кръв ясно се четеше в очите му, от които прозираше зловещ блясък. В дясната си ръка той държеше малка, тънка кама с остър връх и пръстите на лявата ръка се протягаха, готови да уловят.
Това зловещо и жестоко лице ужаси дожесата.
