— Аз така си мислех — прекъсна го Андрея. — Какво безстрашие! Никой не смее да проникне в канала Орфано под страха от смъртно наказание.
— Аз предупредих дожа Луиджи Гримани. Поисках от него, Тадео Моро и Силвио Зиани да отворят саркофага и ковчега на последния дож и когато те отказаха, тържествено се заклех, че ще отмъстя за моя благороден баща…
„Тази клетва аз ще удържа или разкъсаното ми тяло ще бъде дадено за храна на орлите и гарваните.“
„Моята цел е следната: да спася моя баща, ако е жив и да отмъстя на негодниците за жестоките и позорни изтезания, на които са подложили добрия и великодушен старец!“
Тонино и Зани гледаха сериозни и замислени; Анунциата гледаше със страх и възхищение Марино, който сам искаше да започне борба с венецианските големци.
— Това не ще доведе нищо добро — каза Андрея. — Какво ще правите?
— Това, което повелява дългът ми и което е справедливо, татко Андрея! — Не ме гледайте така загрижено. Трябва да ме гледате по друг начин. Искам възтържествуването на правдата и за виновниците кръвно наказание, каквото те заслужават…
— Чуйте какво ми се случи. В канала Орфано забелязах внезапно лодката на Зиани. Неговите карабинери ме хванаха и ме вкараха в едни подземия, където са затворите. Началникът на карабинерите ме поведе по един таен коридор в тази част на палата на дожовете която досега ми беше неизвестна.
В действителност Силвио Зиани ме заведе пред трима маскирани държавни инквизитори, които ме изпратиха в Стаята на истината, за да ме принудят да се откажа от обвиненията и заплашванията си.
— Ужасно!… В Стаята на истината, откъдето нещастниците излизат с обезобразени тела… — каза Андрея, докато Анунциата се обърна с лице, потулено в ръцете.
— Двама прислужници на инквизицията, маскирани като техните господари, и един писар, също маскиран, ме накараха да напусна залата и да сляза в подземията, където се намираха стаите на истината.
Те са разположени в дълбочините, херметически затворени, така че сърцераздирателните викове на измъчваните, проклятията и охканията да не проникват до ушите на дожа и дожесата.
Двамата пазачи ме държаха за ръцете. Писарят вървеше напред.
Аз се оставих доброволно да ме водят вън от залата, до онова място, където се кръстосват коридорите, които водят към вътрешността на палата и тоя, който се задълбава в килиите.
Нощта беше тъмна: обаче няколко фенерчета, окачени по стената далече едно от друго, хвърляха слаба светлина в коридора.
Убедих се с бърз поглед, че наоколо нямаше други, освен двамата прислужници, които ме държаха за ръцете, и писарят, който вървеше напред. Едно внезапно движение се оформи в ума ми и аз го изпълних незабавно.
Ловко освободих ръцете си от пазачите и отблъснах последните настрани, за да освободя пътя си.
Техните викове за помощ накараха писаря да се обърне. Той носеше под широката си черна дреха една сабя, която изтегли от ножницата и се отправи към мен.
Една секунда размишляване можеше да ме погуби. Само бързината можеше да ме спаси. Аз повалих с юмруци на пода двамата прислужници и се хвърлих към третия, който искаше да промуши гърдите ми.
Не предвидил моето движение, той отклони сабята си, чието острие все пак ми одраска врата.
Започнахме ръкопашна борба с писаря на инквизицията. Той беше по-силен, отколкото предполагах. Хвана ме за дрехите и за косите, за да ме задържи, докато неговите викове и тия на пазачите огласяваха сводовете и отекваха далече в нощта.
Тогава, когато събирах всичките си сили, за да надвия противника си, получих по тила силен юмручен удар, който почти ме зашемети. Аз се залюлях, но запазих самообладание.
Да продължавам борбата беше безумие. Вече гласове и шум на приближаващи се стъпки долитаха откъм страната, където бяха килиите. Но пътят към вътрешната част на палата беше свободен. Преследван от двамата пазачи, аз се впуснах да тичам по дължината на празните и лошо осветени коридори.
Виковете на тия, които ме преследваха, се разнасяха зад мен, но нямаше никой, който да ми прегради пътя!
Скоро достигнах до коридорите и стъпалата, които ми бяха добре познати, още полузашеметен от юмручния удар, който един от тези негодници ми беше нанесъл.
Бях стигнал до едни стъпала, които се готвех да изкача, когато почувствувах, че отпадам.
Но моята воля беше по-силна. Стискайки зъби, с едно отчаяно усилие се покатерих по стъпалата и преминах тичешком вестибюла на палата, преди сънливите слуги и пазачи да успеят да турят ръка върху ми и преминах благополучно колоните пред Пиацета.
— Хвала на Св. Богородица! — каза Анунциата, която със сключени ръце следеше, задържайки дъха си, тази страшна история.
— Да бъде благословено небето! — обади се старият Андрея. — Но кажете, какво се случи, сеньоре, в края на нощта? Къде бяхте до сега?
— Ще ви кажа. Когато излязох през главната врата, аз отърчах през площада, забулен в мрака. Стори ми се, че пазачите са се отказали от преследването.
Времето бе напреднало. Изтощен от борбата и всички вълнения през денонощието, паднах недалече от мраморните стъпала на църквата Сен Марко и загубих съзнание.
Колко време съм останал така, не зная. Когато се съвзех, намерих се под стълбовете до църквата. Една стара просякиня се бе сгушила край мене. Погледнах около себе си с изненада, после всичко случило се изпъкна във въображението ми.
Трябва да съм лежал дълго време в сянката на стълбовете, тъй като, когато станах, слънчевият диск беше вече над морето.
Аз слязох към Моле и преминах на острова. Не можех да остана във вътрешността на Венеция, където сигурно щях да попадна в ръцете на карабинерите.
— Те ще ви преследват, сеньоре. Ще дойдат да ви търсят тук — каза Тонино.
— Началникът на карабинерите знае много добре, че къщата на покойната ви майка е тук, на острова, и че ще може да ви намери в нея — добави Зани. — Пазете се от него, сеньор Марино!
— Не отивайте във вашата къща — каза на свой ред Андрея. — Останете тук при мен. Скрийте се в моята колиба; тя ще ви бъде едно сигурно убежище. Никой от неприятелите ви не ще се усъмни, че вие сте при мене.
— Вашето намерение е добро, Андрея. То е добро и сърдечно — отговори Марино Маринели, хващайки ръцете на стария рибар и стискайки ги горещо. — Обаче аз нямам намерение да се крия като един престъпник. Напротив, желая да накажа престъплението на другите и да си отмъстя.
— Успокойте се и размислете! Вие сте един беглец, сеньоре — каза Тонино, което Зани одобри със знак. — Приемете предложението на Андрея. Ние всички сме с вас. Никой не ще ви предаде. Спете спокойно и сигурно сред нас, на острова Сан Никола!
Двамата рибари се сбогуваха и напуснаха колибата.
— Останете, сеньоре — помоли Андрея, когато Марино понечи да се отдалечи на свой ред. — Останете под моя покрив. Тук ще бъдете в сигурност. Долу, във вашата къща, ще станете плячка на карабинерите.
— Не тръгвайте, Марино, останете — каза тогава Анунциата с молещ глас, снишен и слаб, но излизащ от сърцето. — Чуйте, молбата ми. Тук вие ще бъдете на спокойствие и вашите преследвачи не ще се усъмнят, че сте при нас. Запазете се за вашия благороден баща и за мен!
Тя се отпусна на колене пред него и издигна умолително ръце.
— Кой може да противостои на вашата молба, мило дете? — каза Марино.
— Хвала на всички светии! Вие оставате — извика Андрея. — Голяма е радостта ми да ви имам гост. Споделете моя покрив и моя хляб!
5. Дожът и дожесата
Катерина Зиани, горделивата съпруга на дожа, очакваше своя мъж в разкошно мебелираната си и
