бъдеш принуден да се откажеш от думите си в Стаята на истината.
— Вие можете да ме убиете, но не ще убиете истината, с чието име отвратително се гаврите. Тя е, която в края на краищата ще бъде победителка!
Горко вам, които давате най-хубавото от имената, свещеното име на истината, на мястото на мъки, където унищожавате волята и човешката истина чрез жестоки изтезания. Там прикачвате безсрамни лъжи на устните на вашите жертви! Но никакво отказване не ще излезе от моята уста. Аз ще умра, без да наруша клетвата си. Последната дума, която ще промълвят устните ми като предупреждение и заплашване, с които ще предам Богу дух, ще бъде: Бертучио!
Страхувайте се от мен, под вашите маски, знаменити патриций на Венеция! Аз не зная имената ви, не зная кои сте, но ви казвам: „Марино Маринели ще ви демаскира публично в присъствието на Бертучио.“
— На макарата, този размирник! — извика главният инквизитор, извън себе си. — Отведете го в стаята на истината!
4. Беглецът
На дългия и тесен остров, където се издигаше старата църква Сан Николо и който, затваряйки пристанището на Лидо, отделяше града от морето, настъпваше вечерната почивка.
Вълните се багреха в пурпур; гондолите, привързани една до друга по дължината на брега, се люлееха леко; в далечината звуците на китара се разнасяха от лодките и островите, примесени със звъна на камбаните и песните на гондолиерите, които се прибираха в жилищата си.
В малката колиба на стария Андрея Фарсети тази вечер около голямата маса бяха седнали четирима рибари. Анунциата, съвзела се достатъчно, за да изпълнява домакинската си работа, пълнеше с доброкачествено вино високите чаши от зеленикаво стъкло, поставени пред гостите. Тя предпочиташе да стои по-близо до вратата и често хвърляше навън безпокойни погледи по пътя и към брега, като че ли очакваше някого.
Страните на Анунциата бяха бледи; тя едва се бе съвзела от бедата, която я бе сполетяла, но нейната грация и красота не бяха пострадали.
Русата й нежно накъдрена коса, украсена с мъниста и ленти с блестящи багри, беше покрита с малка забрадка, спущаща се на врата, както обичат да се носят венецианските девойки.
На хубавия й врат имаше бисерна огърлица, на която висеше малък медальон. Сребърно-сивата й блуза, която плътно открояваше нейните форми, бе извезана със злато и осем златни токички образуваха предната част на корсажа й. Също златни ширити украсяваха късите й ръкави, които надминаваха до лакътя белия плат на долното и облекло, оставяйки голи останалите части на чудесно изваяните й ръце.
Всяко нейно движение бе еластично и грациозно. Тя излизаше и влизаше в стаята, слушайки разговора на приятелите на нейния баща и показвайки със загриженото си лице и влажните си очи големия интерес, който предизвикваше в нея.
— Вечерта напредва, а той още не се връща — каза Андрея.
— Тонино и аз можем да останем с вас да го дочакаме — каза един от рибарите, който се наричаше Зани.
— Той винаги е бил едно любезно, едно превъзходно момче — прибави един човек в напреднала възраст, който беше Тонино. — Никога не ще забравя, че той преди четири години ми спаси децата, които бяха закъснели с мрежите си на подводната скала, когато стана приливът и вчера той спаси вашата Анунциата, съкровището на вашето сърце.
— Аз ще му бъда вечно признателен за това. Той е благороден и великодушен като баща си — потвърди старият Андрея.
— Къде ще живее той след внезапното му завръщане? — попита Пиетро, четвъртият от групата, който бе работник на Андрея и му помагаше в лова.
— Мисля, че тук, близо до нас, в къщата на покойната си майка — отговори последният. — Той има това право, тъй като тя е негово притежание.
„Новината за смъртта на благородния му баща дълбоко го развълнува… Загрижен съм да не го е постигнало някакво нещастие… Не съм го виждал от снощи… Неговата кръв е буйна и не може да търпи неправдата!“
— Неговият брат Луиджи, новият дож, го мрази още от детинство, понеже старият господар обичаше много сина си Марино. Благородниците също не гледаха с добро око на него. Чувствата, които те са изпитвали към детето, безспорно са се увеличили с неговото възмъжаване.
— По-добре да не беше идвал. Неговото дълго отсъствие ме безпокои.
— Света Богородице! Работите отиват зле! — каза Тонино, когато Анунциата донесе една лампа и я постави на масата, тъй като нощта беше настъпила. — Хората не смеят вече да отварят уста; ние вече нямаме никакви права; рибарите и моряците не са вече основата и опората на държавата!
— Откакто старият дож е мъртъв, благородниците и съветът вършат с нас това, което желаят. Кръвта ми закипява във вените, когато си спомня, че те окачиха на бесилката храбрия Анибал Оргосо, защото защитаваше правата на народа и искаше синовете на благородниците да служат войници — извика Зани, като с юмрук удари така силно масата, че чашите подскочиха. — Според мен, всичко това ще свърши зле.
— Да гледаме нещата от добрата им страна — каза Пиетро, като направи безразличен жест с ръката си. — Помислете си, че ако има хубави празненства и веселия за целия народ, Съветът на десетте може лесно да свърши това, което иска. Вие трябваше да дойдете снощи на площада Сен Марко. Там имаше големи веселби, ви казвам! Радостните викове не преставаха!
— Велики Боже, там е нещастието, ако е така, както казва Пиетро! — изрече старият Андрея със загрижено лице и след малко добави. — Но часовете текат един след друг, а той още не се връща!
— Да преминем оттатък канала и да го намерим — предложи Тонино.
Андрея и Зани веднага изразиха готовността си.
Пиетро изглеждаше по-предразположен да остане в колибата, но на края и той се реши да тръгне с другите.
Четиримата мъже излязоха, след като изпразниха чашите си и тръгнаха към брега, забулен вече в нощна тъмнина. Те се качиха на една лодка и се понесоха към Пиацета.
Анунциата със свито сърце остана сама в къщичката, която обитаваше със своя баща, прислужницата и Пиетро — моряка на стария Андрея.
Тя бе измъчвана от предчувствието за някакво нещастие. Изпитваше един неизразим страх за този, който я бе спасил и комуто тя още не бе видяла лицето, нито бе чула гласа му.
Тя искаше да му благодари; тя искаше да му изповяда, че целият й живот принадлежи нему!
Отпреди две години тя не бе виждала Марино, но често бе мислила за него, скъпия другар от игрите през юношеските години, с когото толкова пъти бе тичала по песъчливия бряг край морето или се бе возила вечер с лодка. Тогава, когато вълните леко се плискаха в стените на лодката, той вземаше мандолината си и изпълваше някой хубав романс, който бе научил от майка си… И как гостоприемната и благородна синьора Маринели, която вече три години спеше под земята, се отнасяше към Анунциата с една грациозна нежност! Колко пъти тя я бе милвала по страните и целувала по челото.
И сега годините се бяха отърколили. Марино заминал тогава внезапно, бе станал през дългото си отсъствие един горд и красив младеж. Колко ли е хубав той сега? Дали и той бе мислил от време на време за нея? Дали носеше още малкия златен медальон, който с разрешението на баща си му бе дала един ден в знак на признателност за редица малки приятелски услуги.
Всички тия въпроси изпълваха загриженото сърце на младата девойка, останала сама в голямата стая.
Отвън бледата светлина на луната проникваше в стаята. Анунциата се почувствува привлечена навън от къщи, наоткрито.
Желаеше да види дали не ще забележи Марино. Желаеше също да коленичи и се помоли пред чудодейната икона, която се намираше недалече на пътя, водещ към брега. Тя щеше да благодари на Божията майка за спасението си и щеше да я помоли да даде своята закрила на Марино, скъпия другар от детските игри.
