Промяната, за която Андрея го уведоми, се въплъти пред него. Луиджи Гримани носеше пурпурната мантия и короната на неговия баща!
Луиджи, който никога не бе притежавал любовта на баща си и никога не се бе стремил да я спечели, бе станал господар на този палат, където неотдавна живееше един благороден и много добър господар!
Но това зрелище не можеше да обезкуражи Марино Маринели.
Изправил високата си стройна снага, той бе снел от обкръжената с тъмни къдрици глава шапката си и я държеше в едната си ръка, докато другата бе поставил върху златната дръжка на сабята си.
Чертите на лицето му, обгоряло от тропическото слънце, бяха фини и правилни и издаваха, както и гордата му походка, един благороден произход.
Малки черни мустачки украсяваха горната му устна. Той носеше дреха от черно кадифе, върху която имаше голяма бяла яка, а на гърдите му бе окачен голям златен орден.
Един ремък, везан със злато, придържаше ножницата на сабята му.
Големите му меланхолични очи се отправиха отначало с тъжен израз, а после с безмълвен въпрос към тримата мъже, които стояха в залата.
Този момент на тягостно мълчание не трая дълго.
Дожът отправи към новодошлия един почти искрен поглед. Той винаги бе гледал на Марино Маринели със завист и отвращение, никога не бе проявил ни най-малък признак на братско чувство. Обаче пред очите на бащата работите не бяха дошли до едно открито скъсване.
Марино се поклони важно.
— Вярвах, че ида на един весел празник, но тъга и скръб ме посрещнаха тук — каза той. — Къде е моят баща, който ме благослови преди тръгването ми и чиято пурпурна мантия се носи днес от другиго? Вие ме гледате с безпокойство и гняв… Не ме ли познавате? Защо сте смутени, когато се явявам да се осведомя за баща си? Вие имате такъв странен израз, който…
— Марино Гримани умря в нощта на Коледа миналата година, отговори управителят, който видя, че гласът на дожа се спря в гърлото му. — Неговият саркофаг е в подземната гробница на Сен Марко.
— Като син искам да видя още веднъж баща си, за да му кажа „последно прости“. Дайте заповед да ми отворят саркофага и ковчега — каза Марино Маринели натъртено, наблюдаващ тримата мъже, които бяха пред него.
Той забеляза, че очите на Луиджи премигваха и се отклоняваха, докато тия на управителя го изглеждаха заплашително.
— Какво желание изказвате, дръзки момко? — извика висшият сановник с гневен тон.
— Казах ви вече това, което желаете да знаете — каза дожът с горделив и презрителен тон.
После се обърна към Силвио и управителя.
— Празникът започва — добави той. — Последвайте ме сеньори.
— Чакайте, Луиджи! Останете още, господа! Първо трябва да дадете на един син сметката, която ви иска — протестира Марино Маринели. — Аз трябва на всяка цена да вида покойния дож, Марино Гримани, моя господар и моя баща, за да узная точно това, което се говори, истината ли е или не — дали моят баща през свещената коледна нощ е станал жертва на едно убийство или се върши една безчестна измама от него момент!
— Безумецо!… Такива думи заслужават смърт! — извика гръмко управителят крайно раздразнен.
Силвио Зиани, побледнял и треперещ от гняв, искаше да се нахвърли върху младежа и промуши гърдите му със сабята си, но Луиджи му задържа ръката.
Дожът бе възвърнал спокойствието и самообладанието си.
— Чакайте, благородни сеньори! — каза той с висок глас и надменно държане. — Този незаконнороден не е достоен за вашите саби. Неговата кръв е твърде нечиста, за да измърси паркета на тази зала. Трябва да го изгоним извън палата посредством кучетата!
Тия оскърбителни думи отекнаха в широката зала.
Ефектът, който възпроизведоха върху Марино Маринели, приготвил се да се защитава срещу капитана на карабинерите, бе ужасен.
— Проклятие върху теб и другарите ти! — викна той извън себе си. — Вие сте престъпници. Това е отпечатано върху бледите ви лица!…
„Добре, не ми отговаряйте! Аз ще се убедя сам! Ако тежестта на това престъпление падне върху вас, ако кръвта на Гримани е оцапала ръцете ви, незаконнороденият, когото вие обиждате, ще отмъсти страшно за своя баща и вие можете от сега да треперите от името на Марино Маринели!…“
„Аз ви се заклевам в паметта на благородния дож, моя баща, в моето здраве, в кръвта на спасителя, че за мене не ще има никаква почивка, докато не изследвам какво се е случило!…“
„Горко вам, ако гласът на вашата съвест стане ехо на моите думи.“
„Ако Марино Маринели, незаконнороденият, намери доказателство за вашето престъпление, отмъщението, което той ще приготви заради атентата срещу неговия баща, ще бъде страшно и достойно за злодеянието! Нито вашите галери, нито вашите войници не ще могат да ви защитят от него. Той ще ви намери даже в най-затънтените кътчета на вашите палати.“
— Нека ръката ми и езикът ми изсъхнат, ако не удържа тържествената клетва, която направих тук!
Дожът, управителят и Силвио Зиани слушаха неподвижни, като парализирани. И тримата имаха една обща мисъл: да премахнат този смелчага!
Да се опитат със сила да го арестуват в този момент не бе разумно. Нахалникът принадлежеше на всемогъщата държавна инквизиция, чиято ръка достигаше навсякъде и която щеше да реши съдбата му.
Марино Маринели напусна безпрепятствено залата.
С гордо вдигната глава той премина през тълпата слуги и войници и слезе по стълбата, за да излезе от палата.
Недостъпен за страха, той желаеше веднага да потърси доказателства за това, което бе решил да узнае на всяка цена.
Той дойде да хвърли ръкавицата на големците на града. Той, младежът без средства, нямащ нищо друго освен любовта на баща си, се бе заклел да отмъсти на дожа и на съвета на Венеция!
Тази смелост граничеше с лудост. Но неугасимото чувство към правдата не му даде време да разсъждава.
Той знаеше къде се намират най-тайните и най-страшни подземия на държавния затвор, където затваряха осъдените на доживотен затвор и пожела да посвети тази вечер на дирене на своя баща.
Народният празник, който се честваше на площада Сан Марко и на който дожът и патрициите бяха задължени да се покажат, благоприятствуваше за намерението му.
Можеше ли да знае какво ще се случи след един час, когато Съветът на десетте се събере, за да се произнесе за съдбата му.
Той излезе без да бъде обезпокоен през входа на палата и се размеси между веселата тълпа, която аплодираше комичните артисти, смееше се на веселите скокове, правени от палячовците, които бяха облечени в пъстри дрехи и с боядисани лица и изпадаше във възторг пред въртящите се танцьорки, кръстосващи се в странни и живописни движения на един национален танц, където южната живост се сливаше с грацията.
Пред палата на дожовете и кулата Сан Марко тълпата бе толкова гъста, че главите на хората почти се допираха. Всички тия хора гледаха, с вдигнати нагоре глави, ложата, направена на големия широк балкон, откъдето дожът и дожесата, обкръжени от големците на града, наблюдаваха бенгалския огън и други веселия на шумния празник.
Едно от зрелищата на великия петък бе следното: един човек от народа, който по дължината на въжета, прикрепени за колове в морето и привързани в краищата си за кулата Сан Марко, се спущаше в една возилка, подобна на гондола от върха на кулата, за да слезе до ложата на дожския палат и да поднесе на дожесата един парфюмиран букет.
Марино Маринели премина Пиацета и Моле по каменни стъпала, които водеха към водата.
Недалече множество празни гондоли бяха привързани за колове. Той отвърза най-малката, качи се в нея и взе дългия прът, който служеше и за весло, и за кормило.
С мощната си ръка подкара лодката по покритата с тъмнина вода. Наоколо бе пусто и тихо.
