бе опитал да спаси.
— Това си ти, Анунциата!… През моето пребиваване в далечните страни младото момиче е разцъфтяло в красива девойка!… Но ти оставаш неподвижна в ръцете ми… О! Събуди се! Дай ми един знак, че още си жива, Анунциата!
И като че ли тези думи я изтръгнаха от нейното състояние, близко до смъртта. Тя отвори потъмнелите си очи, но момент след това те се затвориха отново.
— Ах! В нея има още живот! Не съм дошъл късно и тя ще бъде спасена! — викна младежът зарадван. Къщичката на нейния баща, старият и добър Андрея е наблизо. Ще отърча дотам. Бедният старец не подозира даже от каква опасност се е спасила неговата любима.
Натоварен със скъпия си товар, той се изкачи бързо по възвишението, на което бе построена колибата на рибаря.
През това време грандиозното шествие се показа в далечината, без да привлече погледа му. Излизайки от църквата Сан Николо, хората се качиха на „Бюзантьор“ и официалните гондоли, за да се върнат, сред радостните викове на многобройната тълпа.
Топлото питие, което й бе дадено, изглежда оказа благотворно влияние върху нея и тя не закъсня да изпадне в един укрепителен сън.
Старият Андрея дойде, стисна сърдечно ръката на младежа и му благодари, дълбоко покъртен.
— Вие имате право, синьор Марино — каза той, — тя ще бъде спасена и Вие сте комуто дължа нейното спасение! От все сърце Ви поздравявам с „Добре дошли“! Аз не знаех, че днешният ден ще бъде толкова щастлив за мен!
— Две години аз преживях далече, но все пак се върнах при вас — подзе Марино. — Първото нещо, което желаех да сторя, бе да се поклоня на гроба на любимата ми майка, после щях да дойда да Ви поздравя, вас, които неотдавна ми бяхте добри и предани съседи.
— Вашата майка и вие сте били винаги така благосклонни към стария Андрея и неговата дъщеря!
— Колко е хубава вашата Анунциата! Нежната пъпка се е превърнала в прекрасно цвете!
— И момчето е станало снажен и хубав младеж, мой добри сеньор Марино. Аз едва ви познах… Но седнете и ме оставете да изпълня своите домакински задължения.
И той взе една кана със сиракузко вино и напълни догоре две големи чаши.
— Това, което ми предлага вашето гостоприемство, приемам на драго сърце — отвърна Марино Маринели, сядайки до античната маса, в общата стая, която издаваше някогашното богатство на стария рибар. — Но аз искам да изпразня с вас тази чаша за здравето и щастието на Анунциата; после ще ви напусна, за да отида до гроба на майка си и оттам в дожския палат при моя стар и благороден баща, от когото отдавна не съм получавал новини. Искам да му направя една изненада в този празничен ден.
— Вашият баща? — повтори Андрея, поглеждайки госта си с въпросителен поглед.
— Какво означава тази тъжна физиономия, Андрея? Говорете! Вие ме плашите!
— Как, скъпи сеньоре. Вие не знаете ли?
— Вие се колебаете!… Какво се е случило? Говорете бързо! — извика Марино Маринели, като се вдигна от стола си.
— Да, какво се е случило? — подзе Андрея, свивайки рамене. — Кой ще открие цялата истина, скъпи сеньор Марино?… Ние знаем само, че на Коледа бе официално съобщена смъртта на многоуважавания и любим дож, Марино Гримани.
— Моят баща… мъртъв! — извика Марино Маринели, преизпълнен с тъга и отчаяние, хванал с ръка челото си. — И никакво известие за това скръбно събитие не достигна до неговия син. Той бе твърде далеч, когато баща му завинаги затвори очи. О, жестока съдба, която след нежната ми майка грабна и моя благороден баща! Аз се връщах, изпълнен с желание да го видя, сърцето ми туптеше с радост и надежда, а сега…
Марино бе дълбоко покъртен. Голяма душевна мъка разтърсваше тялото му.
След моментно мълчание Андрея подзе:
— Когато се съобщи за смъртта на вашия благороден баща, за дож бе избран вашият полубрат Луиджи Гримани. Всичко изглеждаше предварително решено между сенаторите, съветниците и благородниците. Възкачването му на златния трон стана на площад Сан Марко; после на височината на Исполинската стълба той получи короната и дожската мантия.
— Значи, Луиджи беше този, който се венчаваше днес с морето? — запита Марино Маринели мрачно.
— Вие не сте ли могли да му видите лицето, идейки от Маламоко? Да, вашият брат беше, който хвърли венчалния пръстен в морето. Сега също е станало и коронясването на дожесата с голям блясък.
— Коя е тази, която споделя трона му?
— Катерина Зиани, дъщеря на стария началник на карабинерите… О, скъпи ми сеньоре, скръб и мъка царуват в нашия град от загубата на дожа, тъй милостив към слабите, тъй добър към всички; бащата, когото вие така обожавахте — продължаваше Андрея, дошъл съвсем близо до Марино.
И той прибави:
— Знаете ли?… Говори се, че не е умрял!
— Андрея, обяснете ми тези тайнствени думи! Те възбудиха в мен един прилив от противоположни чувства, където надеждата се примесва с ужаса.
— Не смеят да го казват високо, защото съществува държавна инквизиция, която при новото управление наказва със смъртна строгост. Колко хора бяха хвърлени в канала Орфано от Моста на въздишките! Колко доблестни и храбри граждани изчезнаха от оня 29 декември, когато бе обявена смъртта на вашия баща! Хората не смеят вече да се оплакват не смеят да дирят правдата.
— Андрея, вие ме поставяте в недоумение! Разкажете ми, какво се говори за смъртта на моя баща — запита настоятелно Марино, чието душевно състояние в този момент не бе разположено да изпитва състрадание към скръбта на другите.
— През нощта на 25 декември, когато вашият благороден баща се готвел да се оттегли в спалнята си, маскирани мъже нахълтали в апартамента на дожа. Виковете им: „Дожът е болен!… Дожът умира!“ ужасили изненаданите копиеносци. В преддверието се намирали двама доверени служители на баща ви, Бертучио и Бепи. Последният паднал под ударите на един убиец, докато другите убийци отвлекли благородния и нещастен сеньор, който е нямал друга закрила, освен своите бели коси.
— Ужасно! — промълви Марино Маринели, чиито очи пламтяха от гняв, слушайки разказа за събитията, които така го засягаха.
Андрея продължи:
— Другият прислужник, старият и верен Бертучио, успял да избяга. Всред многобройните опасности, той успял да се измъкне незабелязано от палата и да напусне през нощта Венеция, при все, че са го осъдили на смърт, за да не остане никой, който може да разкрие случилото се. Бертучио може да ви разкаже ужасите на тази страшна нощ: той е бил очевидец, само той знае всичко, което е станало. Казват, въпреки че чудовищните неща изглеждат винаги невероятни, че вашият брат Луиджи бил един от ония маскирани мъже. Синът, за да спечели дожската мантия, бе подпомогнат да хвърли баща си в затворите на Съвета на десетте, където да изчезне в бавно мъчение; негодниците нямаха смелост да убият на площада благородния старец.
— За Бога, това е много! — извика Марино със стиснати юмруци. — Каква страшна, каква отвратителна новина!… Да вярвам ли, че е възможна такава нечувана подлост? Моят баща, моят скъп и благороден баща между стените на затвора и Луиджи съучастник в престъплението… синът убиец на баща си… Не, не, това не може да бъде!… Андрея, вие ми говорите небивалици.
— Това не са небивалици, сеньор. Небето да ми е свидетел, че казвам самата истина. Същата нощ Бертучио дойде при мен и има време само да ми каже, че баща ви бил хвърлен в затвора и била разпръсната вестта за неговата смърт. Той щеше да ми разкаже и за престъплението на вашия брат Луиджи, но карабинерите на Силвио Зиани дойдоха да го търсят… Той избяга, казвайки ми на прощаване, че трябва да ви призове към отмъщение.
— Кажете ми Андрея, тялото на благородния дож Марино Гримани, не бе ли изложено съгласно правилата, през течение на три дни, облечено в работните му дрехи? — попита Марино Маринели, чието лице се бе навъсило като тъмен облак.
