— Изложиха саркофага, но той беше грижливо затворен. Погребението се извърши по приетата церемония, само че говорят, че саркофагът бил празен и вашият баща в подземните затвори на дожския палат.
Марино Маринели се изправи побледнял. Чертите на лицето му изразяваха едно решение.
— В името на Света Богородица, аз веднага ще се уверя — каза той с глас, който силната вътрешна възбуда бе направил треперещ. — Горко на трона на моя брат, горко на дожа, ако вие казвате самата истина, Андрея.
— Благородни сеньоре, какво желаете да правите? — попита старецът, чието лице изрази голяма загриженост.
— Това, което е мой дълг, старче! Ще отида в палата на дожовете, за да поискам сметка.
— В името на всички светии, не отивайте, мой благородни и скъпи сеньоре — помоли Андрея.
Старецът се отпусна на колене пред него, издигайки нагоре сключените си ръце.
— Чуйте молбата ми — подзе той — не отивайте! Сам вървите към неминуема гибел!… И не ще можете да видите вашия брат. Той дава в този момент заедно с дожесата един банкет на младите благородници, които достигат тази година своето пълнолетие!
— Тази неизвестност е непоносима; не мога повече да се владея, Андрея! Не се опитвайте повече да ме задържите. Ще се явя пред дожа като призрак отмъстител! Ще го запитам, къде е баща ми, който също е и негов!
— Съветниците и сенаторите се поддържат всички; те са като пръстите на ръката. Останете благородни синьоре! Говори се още, че заради обичта, която дожът Марино Гримани е изпитвал към вас, Луиджи много ви мрази. Желаете ли току-така да паднете в ръцете на неприятелите си.
— Отведете ме на Пиацета, драги Андрея — каза просто Марино Маринели с такъв тон, който не позволяваше никакво противоречие, който изразяваше неотменимо решение.
Старият Андрея със сърце свито от лоши предчувствия разбра, че не може повече да настоява.
Той мина в съседната стая, за да види дъщеря си преди да тръгне.
Марино го последва до леглото на спящата Анунциата.
Когато отправи поглед към това спокойно и чудно хубаво лице, докато Андрея, с просълзените му очи, му взе ръката, за да я поднесе към устните си в знак на благодарност, мрачната му и заплашителна физиономия се проясни за момент, като че ли един блестящ слънчев лъч освети нощта на душата му. Той докосна с целувка челото на младото момиче, стисна ръката на стареца и каза със задушен глас:
— Хайде, татко Андрея! Молете се за мен и нека небето ми е на помощ!
Те напуснаха колибата и се отправиха заедно към брега. Вечерта настъпваше, когато леката лодка, в която се намираха двамата мъже, се плъзгаше върху водата, позлатена от последните лъчи на залязващото слънце, за да спре скоро до каменните стъпала на Пиацета.
Марино поблагодари на стареца, че бе го довел до тук, обеща му да се върне да го види като натовари да поздрави от негово име красивата Анунциата; после се изкачи на Пиацета, задръстена, от хора, които желаеха да вземат участие във веселието и да види последния блясък на официалния празник.
Палячовци, въжеиграчи, акробати и смехотворци от всякакъв вид забавляваха тълпата и никой не забеляза младия мъж с бледо лице, който си пробиваше път между тълпата към входа на големия и великолепен палат на дожовете.
Марино Маринели остави зад себе си шумно веселящата се тълпа и, минавайки между два стълба от червен мрамор, проникна в коридора на палата.
В този момент той чу един пронизителен вик, идещ откъм стъпалата на църквата Сен Марко.
Една стара, съвсем прегърбена просякиня бе надала този вик. Държейки с вкопчените си пръсти патерицата си към Марино, тя пискливо викаше:
— Нещастие! Трижди нещастие! Вижте оня младеж там! Той мина между двете червени колони, върху мястото, определено за екзекутиране на престъпници!… Върнете се по-бързо, млади момко!
Марино Маринели чу тия думи и погледна наоколо.
Ледени тръпки преминаха по тялото му, когато видя двете колони в кървави багри…
Но неговата смелост бе недостъпна за страха и той ускори крачките си към празничната зала.
2. Марино незаконнороденият
В залата на Великия съвет, Луиджи Гримани се приготовляваше да приеме младите благородници на Венеция, за които бе уредил една вечеря.
Той заповяда на майора да предупреди почетните дами на дожесата, че празникът ще започне след няколко минути и, че дожът очаква съпругата си да я отведе в банкетната зала.
После той поднови разговора си с управителя на Сен Марко, Тадео Моро, човек на около петдесет години, който носеше пурпурна мантия, по която се познаваше високият му сан.
Близо до него седеше началникът на карабинерите Силвио Зиани.
Той беше облечен в дреха от черно кадифе, върху което висеше златна верижка, знак на високата му служба и голямата му власт.
Недалече от отворените врати на обширната зала чакаха слугите. Войниците стояха неподвижни в техните средновековни костюми, с полирани каски на главата и с копие в дясната ръка, която бе покрита с дълга жълта ръкавица.
— Отцепничеството се шири все повече — каза дожът на двамата си довереници. — Забелязах днес, при преминаването на „Бюзантьор“, отсъствието на синовете на три патрициански семейства. Не се виждаше нито един Фалие, нито един Анафесто, нито един Оргосо.
— Донесоха ми, че те са се събрали на един частен празник в палата Манджинели — побърза да каже управителя на Сен Марко. — Говори се, че дават този празник в памет на Марино Гримани — баща ви.
Челото на дожа се намръщи под короната. Очите му, хлътнали под дълбоките вежди в сянката на орбитите, изпуснаха зловещ блясък; лицето му побледня и се удължи и можеше да се каже, че късата руса брада, която украсяваше долната устна и брадичката му, настръхна.
— Оставете на мъдрите и благородни държавни инквизитори да сторят това, което трябва. Ако този празник се дава в памет на един мъртвец, тези, които вземат участие в него, са живи — каза той с твърд и заплашителен тон.
Капитанът на карабинерите, Силвио Зиани се намеси тогава в разговора.
Той бе висок, сух човек, който вършеше разни безчинства, благодарение на обстоятелството, че дожесата бе негова сестра. Той, обаче, изпълняваше с голяма послушност заповедите на нейния съпруг.
— От Маламоко съобщиха — каза той, — че е забелязан и познат върху един завръщащ се от Ливан кораб синът на Марино Гримани, роден от една друга жена след смъртта на дожесата — вашата майка.
— Вие искате да кажете: сина на Летиция Маринели, която имаше вила близо до рибарските колиби на остров Сан Николо? — запита управителят.
— Марино Маринели във Венеция? Това е невероятно — каза дожът. — Става вече две години откакто отсъства и близо една година откакто не е изпращал известия за себе си… Сигурно са се измамили. Кой донесе сведенията, Силвио?
Капитанът на карабинерите отговори:
— Наблюдателят от кулата на Маламоко, един доверен служител. Той каза, че го е познал много добре.
— Една проста прилика, може би — подхвърли Тадео Моро.
В този момент челото на дожа се помрачи наново и силна червенина обля лицето му.
Той гледаше към входа на залата, където един шум привлече погледите и на управителя, и на началника на карабинерите.
— Това е самият той — промълви Силвио Зиани.
На прага стоеше бледен и неподвижен Марино Маринели.
Запознат от детинство със залите и стаите, обитавани неотдавна от баща му, той бе проникнал без никой да го спре в залата на Великия съвет и при вида на преобразуванията, направени през неговото отсъствие, бе останал смаян на прага.
