Марино остана близо до Моле, за да влезе в тесния и страшен канал Орфано, чийто две страни, образувани от стените на дожския палат и на затвора, се издигаха така високо, че дневната светлина не можеше да проникне.
Никой не се осмеляваше да премине този канал, достъпът в който впрочем беше забранен.
Всички избягваха грижливо този кът, където винаги печални въздишки се издигаха от подземните килии или излизаха от тия под покривите, които историята нарича „Оловните покриви на Венеция“. Често тук плуваха трупове, тъй като нещастниците, които инквизиторите бяха осъдили на смърт, биваха хвърляни от високия Мост на въздишките, който свързваше двете части на палата-затвор.
Така беше там, в този страшен канал Орфано, където хиляди нещастници, след като биваха подлагани на страшни мъчения в „стаите на истината“, свършваха живота си там, където се затваряха завинаги вратите на външния свят за живите мъртъвци, които от високите килии под оловните покриви или страшните подземни дупки правеха около жилището на дожовете един пояс от скръб и ридания.
Марино Маринели чуваше тия стенания: неговото ухо долавяше сърцераздирателните въздишки на жертвите, които гинеха бавно във влажните и мрачни подземия, след като бяха изтръгнати от своите семейства и буквално затрити от лицето на земята.
Той прокара лодката си покрай плесенясалата стена, където имаше далеч един от друг тесни отвори, подобни на бойници.
Стигнал до един от тия отвори, той застоя за момент неподвижна гондолата, покачи се на тесния коридор на стената и с глас, който прозвуча глухо в дъното на сводовете извика:
— Гримани, татко мой! Твоят син, Марино те вика! Направи ми знак, ако си тук: отговори ми, ако можеш.
Той се ослуша.
Никакъв глас не се чу. Само същите неясни стенания, които се разнасяха отвсякъде, се чуха от дълбокия затвор.
Тласкайки гондолата с ръце надлъж, той достигна до един друг отдушник.
Отново извика името на баща си и отново се ослуша със затаено дишане.
В момента, когато вярваше, че е различил задушения глас на един отговор, той забеляза на входа на канала една голяма гондола, блестящо осветена.
Учуден, той погледна тази ослепителна светлина, която осветяваше водата с широк сноп лъчи.
Гондолата навлезе в канала. В нея върху пейките имаше десет носачи на прътове, без да се смятат гребците и въоръжените хора.
След малко Марино разпозна, че това бяха карабинерите или войниците на инквизицията, които обикновено влизаха през главната врата на канала, за да достигнат караулното помещение в двора на палата.
Те изпълняваха без съмнение, някоя специална заповед или пък бяха чули виковете на младия човек.
Голямата гондола се движеше непрестанно към мястото, където се намираше той…
Силната светлина вече го осветяваше.
— Хей!… Кой сте вие и какво търсите в канала на Орфано? — извика гръмкият глас на капитана, който Марино смяташе, че не чува за първи път. — Чужденец ли сте? Не знаете ли, че е забранено да се пътува по този канал?… Какво търсите? Говорете!
Марино видя, че всяко бягство е невъзможно и когато карабинерите докараха лодката си близо до неговата, той позна при светлината на факлите Силвио Зиани, стоящ прав в предната част.
— Диря баща си — отговори тогава Марино, разбирайки, че няма какво друго да каже. — Искам да намеря път, за да стигна до него.
— Това е незаконнороденият! — извика Зиани с тържествуващ тон, познавайки тоя, който бе имал смелостта да дойде да ги смущава даже в палата на дожовете. — Незаконнороденият!… Хванете ми този безумец!
Веднага карабинерите примъкнаха неговата лодка към тяхната с железни куки.
— Никой да не се осмелява да постави ръка върху мене. Първият, който ме приближи, ще бъде мъртъв! — извика Марино, изваждайки сабята си.
Четирима войници, въоръжени до зъби, скочиха в малката му лодка.
Силвио Зиани вече бе кръстосал сабята си с неговата, но карабинерите поставиха веднага край на тази борба, хвърляйки се върху Марино Маринели.
Той се обърна като разярен лъв; сабята се развъртя сред войниците-полицаи и двама от тях паднаха в лодката; но той бе обкръжен от всички страни и силата му бе принудена да отстъпи на числеността.
Силвио Зиани заповяда да го вържат и го отнесат в края на канала, на брега, близо до входа на караулния дом и затвора.
След няколко минути желязната врата се затвори с хлопване зад пленника на великия капитан на венецианската република.
3. Кървавият съд
Нощта приближаваше края си.
Веселието и глъчката на празника бяха заменени с тишина на широкия площад Сен Марко. Огньовете на площада, както и огньовете на кулата бяха изгасени.
Само лунната светлина, бледа и фантастична, падаше върху мраморни плочи и арковидни тремове, върху колоните на палата и върху купола на църквата.
Като безмълвни свидетели на могъществото на Венеция три високи кедрови мачти се извисяваха от техните бронзови поставки в прозрачната нощ и върху тях се развяваха знамената на Кипър, Крит и Море, спомен за отдавнашното завоевание на тези три кралства.
Пълна тишина царуваше над големия град на лагуните, върху тесните му улички и широките му канали.
Даже големият канал, чиято крива линия пресичаше на две града, изглеждаше отдаден на мечтателен сън; с мъка можеше да се долови движението на вълните и лекият шум при блъскането им в мраморните стъпала или корнизите на величествените палати.
Гондолите, тия необходими превозни средства на големия островен град, които заместваха каретите на богатите и колите на бедните, едните богато украсени с позлата и балдахини, другите голи и направени от грубо дърво, бяха привързани по дължината на канала и в повечето от тях спяха под открито небе здравите и пъргави гондолиери.
Спокойствие и мълчание царуваха също и по балконите, украсени с цветя и парфюмирани, които се простираха над водата и откъдето преди един час се разнасяше шумът на живота.
Също и Реалто, площадът, където ставаше тържеството, до Големия канал и където през деня се събираше една смесена тълпа, беше пуст.
Предните части на магазините бяха забулени в тъмнина, върху масите на вехтошарите и сарафите свещите, запазени от вятъра в стъклени похлупаци, бяха изгасени, последните пияни се бяха прибрали в домовете си и тежко спяха.
Нямаше ги даде шпионите и наемните убийци, обикновено стоящи на нощни засади в гъстата сянка на колоните. Тъй като нямаше кого да следят и да убият, те се бяха оттеглили в мръсните вертепи на разврата, държани от разни сводници.
Венеция спеше. Тя спеше, но не и в мистериозните зали на палата на дожовете, където държавната инквизиция водеше своя скрит и ужасен живот. Там влизаха и излизаха човешки сенки, движещи се като фантоми. В тихата нощ, когато никой не бодърствуваше другаде, тия зали и тия коридори криеха зад техните тежки тапети една чудовищна и страшна дейност.
Маскирани съдии пресичаха стаите с бързи и спотаени стъпки, докато други маскирани мъже, заклети прислужници и пазачи, очакваха заповедите им и довеждаха нещастниците в свещената зала на тримата, строго недостъпна за любопитните.
Прозорците и стените на тази страшна къща бяха тапицирани с черно платно, както и продълговатата маса, около която седяха в антични фотьойли с високи облегала тримата инквизитори, маскирани в черно,
