така че никой не виждаше лицата им и никой не ги познаваше. Върху масата бяха поставени книжа, една мастилница, едно разпятие, една мъртвешка глава и една урна от черен мрамор, която съдържаше бели и черни топки, чийто цвят бе решил живота или смъртта на толкова хиляди човешки същества.
От двете страни на главния инквизитор бяха седнали двамата му колеги, облечени като него в дълги и широки дрехи с тъмен цвят. Пред него бе поставено златно звънче, с което той повикваше слугите от съседните стаи, които се отделяха от залата на Съвета на тримата с врати, снабдени с плътни завеси.
Символите на тяхното безгранично могъщество, пред което трепереха даже благородниците и дожът — три корони висяха от свода над техните глави; и върху стената, зад главния инквизитор, блестеше мечът на правдата.
Златното звънче зазвънтя. От съседната стая един маскиран прислужник влезе в залата на тримата и се поклони дълбоко и учтиво, за да покаже, че е готов да получи заповедите.
— Доведете гондолиера Карло, заповяда великият инквизитор с един глас, който издаваше тембъра на старец.
Прислужникът се поклони отново, кръстосвайки ръце върху гърдите си и отиде в преддверието, наричано „Залата на Бусола“.
Той се завърна незабавно, придружен от човек с едро телосложение на около 30 години.
Карло носеше костюма на гондолиерите — фригийска шапка с черен цвят, тъмночервена риза с широко деколтирана яка и подгънати ръкави, така че можеше да се виждат силните му мускулести ръце и изпъкналата му гръд и къси панталони от груба вълна, прикрепен с един червен пояс към хълбоците. Долната част на краката му бе гола. Лицето му бе почерняло от слънцето, имаше груби и почти страшни черти. Черна сплетена брада покриваше долната част на лицето му.
Прислужникът се отдалечи мълчаливо и главният инквизитор запита гондолиера:
— Кога пристигна във Венеция?
— Преди два часа господарю — отговори човекът.
— Кажи ни резултата от твоето пътуване. Хвана ли човека, когото трябваше да намериш в Анкона?
— Бертучио изглежда, че е бил предупреден господарю. Той беше избягал от Анкона във Фермо. Аз го последвах, решен да го убия, тъй като беше твърде трудно и твърде опасно да го доведа тук.
— Ти знаеш нашата воля: да действащ тихо и тайно — каза главният инквизитор с почти тържествен глас. — Продължавай! Успя ли да туриш ръка на Бертучио?
— Той се смяташе в пълна сигурност във Фермо, въпреки всички мои предпазвания, той ме видя и ме позна. Старата хитра лисица не остана за момент сам през целия ден, а когато настъпи нощта, той се смеси в една група мъже и жени, които отиваха на поклонение в Асколи, където се състоя една голяма процесия.
„Аз също го последвах, надявайки се да използвам някой удобен момент, за да туря ръка върху тази проклета душа, но напразно.“
„Трябваха ни два дни, за да стигнем до Асколи. Току-що пристигнахме и Бертучио отърча в манастира на доминиканците, където намери убежище и закрила.“
„Останах петнадесет дни близо до манастира, но не можах да намеря предлог, за да вляза вътре и трябваше да се откажа да дочакам излизането на Бертучио, понеже облече послушническите дрехи на ордена.“
Главният инквизитор разтърси звънчето.
— Отведете гондолиера в чакалнята и доведете тук един от монасите, които са там! — заповяда той на прислужника, който се яви.
И, обръщайки се към гондолиера, добави:
— Ще получиш от касиера десет златни флорини.
Човекът подгъна коляно пред трите могъщи личности, промълви няколко благодарствени думи и последва прислужника.
— Присъдата над Бертучио е решена по общо съгласие — подзе главният инквизитор, когато остана сам с другите двама. — Той ще умре, за да бъде погребана заедно с него в гроба и тайната му.
— Той ще умре — добавиха другите двама съдии, поклащайки глави.
— Нашата ръка ще го достигне даже в манастира и то, така бързо и така ненадейно, че не ще намери време да издаде нещо от това, което е видял.
— Само той знае онова, което се случи през онази коледна нощ. Предприетото дело трябва да се завърши напълно за благото на Венеция — каза един от помощниците. — Този човек трябва да изчезне, също както изчезна Марино Гримани. Влиянието му върху народа ще бъде превратно и опасно.
— И това трябва да стане по-скоро — подзе другият. — Незаконнороденият син на Гримани се е появил и се е осмелил да ни заплашва… Дожът го мрази.
Вратата към преддверието се отвори. Прислужникът въведе един млад монах в залата на тримата и се оттегли, а монахът се поклони дълбоко.
— Брат Бонифацио свежда глава пред вас в смирение и подчинение — каза той.
— Мълчание, подчинение и въздържание, ето клетвата, която трябва да направиш, за да те приемем на наша служба, монахо — му каза главният инквизитор.
— Готов ли си да — изпълниш новата мисия, с която искаме да те натоварим?
— Брат Бонифацио ви моли да му дадете заповедите си.
— Ти ще напуснеш Венеция още тази нощ и ще побързаш да се качиш на първия кораб, който ще пътува от Киоджиа за Анкона. Щом пристигнеш там, бързо ще се отправиш за манастира на доминиканците в Асколи. Там ще намериш един послушник, чието светско име е Бертучио.
— Слугата на стария дож ли?
— Ако ти го познаваш, мисията ти ще бъде по-лека. Бертучио трябва да умре. Ти трябва да извършиш това така, че да не му остане нито минута време, за да направи една последна изповед. Побързай! След три седмици ще дойдеш да ни съобщиш, че нашата воля е изпълнена и тогава ще получиш богато възнаграждение…
— Вие можете да смятате, че той е вече мъртъв, всемогъщи господари, като че е вече станало. Докато изминат три пъти по 7 дена, аз ще бъда тук на същото място…
Уверенията на монаха бяха прекъснати неочаквано.
Инквизиторите се изтръгнаха от своето равнодушие и отправиха погледите си към голямата врата на преддверието, която се отвори като че тласната от вятъра.
Главният инквизитор вдигна звънчето.
В същия момент Силвио Зиани, началникът на карабинерите, влезе в тапицираната с черно стая.
Бързината му и вълнението показваха ясно, че той е дошъл да направи някое важно съобщение. Той бе първият доверен служител на държавните инквизитори и командваше, както е известно, стражата.
Държанието на Силвио Зиани в залата на тримата показваше, че той можеше да си позволи повече от другите. Забелязвайки монаха, той почака с видимо нетърпение, докато прислужникът го изведе навън.
Когато вратата се затвори зад монаха Бонифацио, той извика:
— Нося ви една добра новина, господари. Незаконнороденият син на Гримани, Марино Маринели е във ваша власт. Моите карабинери го изненадаха и заловиха, когато бе отишъл да търси баща си в канала Орфано!
— Безумецът!… Той е посмял да стори това? — промълви изненадан един от инквизиторите.
— Къде е Марино Маринели? — попита главният инквизитор.
— Поставих го в затвора, господарю.
— Още жив ли е?
— Той е жив и здрав в килията, която граничи със Стаята на истината.
— Ние ви дължим признателност, капитан Зиани, че сте предали жив в ръцете ни този Маринели, чиято смелост граничи с безумието. Той трябва да оттегли думите си, които е казал на дожа и управителя на Сен Марко и трябва, освен това, да заяви, че вече не ще изговаря думите, които е произнесъл така високо. Ще бъде подложен на най-страшни мъки, ако откаже да изпълни тези искания.
Така каза главният инквизитор и по гневното бучене на гласа му можеха да се отгатнат яростта и омразата, които го въодушевяваха.
— Той ще се откаже от думите си и ще се изповяда! — наблегна един от инквизиторите със
