— Последвайте ме, но вървете тихо и внимавайте никой да не ви види или чуе — пошепна предателят Пиетро, който привърза гондолата си на едно колче на брега и се отдалечи наедно с наемните убийци. Беше към полунощ; дълбоко спокойствие цареше на острова; чуваше се само как малките вълнички се пляскаха весело в брега, като повдигаха и снишаваха рибарските лодки, привързани към него. От време на време някой лунен лъч проникваше между гъстите облаци, за да хвърли за момент светлина върху острова.
— Лошо ще бъде времето утре и следната нощ — мърмореше Пиетро и напредваше по пътя, който пресичаше острова и минаваше пред чудотворната икона на Богородицата, за да стигне до дюната, където бяха разпръснати къщичките на рибарите.
Карло и негърът го следваха предпазливо, щастливи, че пясъкът заглушаваше шума от техните стъпки.
Така нещастието приближаваше към малката къща на Андрея Фарсети, който без да подозира опасността, която заплашваше неговия гост и приятел, спеше спокойно в малката си стая.
В една друга стая, близо до неговата, отпочиваше Анунциата, а тая, която допираше до нея, бе жилището на прислужницата.
За Марино бе определена една малка стая, добре наредена, от другата страна на колибата и бе съвършено отдалечена от тази на хазяина му.
Марино, както всички в къщата, спеше. Приятните сънища, които прехвръкваха около него, го правеха да забрави за няколко часа своята мъка и своя гняв, своите мрачни мисли и своето желание за отмъщение.
Той виждаше в сънищата си очарователната Анунциата; тя плаваше във въздуха над него; тя му шепнеше на ухо интимни и чисто любовни думи и му се усмихваше с една усмивка, така топла, така нежна, така съблазнителна и така мамеща, че сърцето на младежа все по-силно туптеше под гърдите му. Тогава той чу твърде ясно клетвата, която тя му бе дала преди няколко часа; той чу тия думи, които се бяха вдълбали дълбоко в паметта му:
— Обичам те, мой Марино!… Завинаги съм твоя!
Той чувстваше, че стиска ръката на любимата, че я привлича към себе си и обсипва с целувки розовите й устни, с дълги и безкрайни целувки.
После му се стори, че красивият образ внезапно изчезна, че Анунциата му бе грабната, че той се намира в една непозната стая, със зловещ изглед.
Студени тръпки полазиха по тялото му, той потрепери и отвори очи.
В този момент, още полусънен, той забеляза близо до леглото си един чужденец, с вдигната ръка, в която блестеше една кама с тънко острие.
Марино, разсънил се съвършено при близостта на опасността, видя високата фигура, широките рамена и издигнатата ръка на убиеца. Той се хвърли напред, за да избегне удара и стисна с две ръце ръката, която държеше смъртоносното оръжие, с такава внезапност и такава сила, че Карло отстъпи една крачка.
Един бърз поглед, хвърлен към прозореца, му даде възможност да види, че един втори убиец идваше, готов да подпомогне този, с който се бореше.
Горо, негърът, бе подал черната си глава, ослушвайки се в тъмната стая, и с котешка ловкост пазеше равновесие върху рамката на прозореца. Той чу, как Карло изпусна полугласно едно проклятие, но не можеше да различи какво ставаше в тази стая, изпълнена с гъста тъмнина. Той само разбра по шума от борбата, че неговият другар не бе довършил жертвата си така бързо и така лесно, както се хвалеше.
Внезапно небето се проясни за момент и луната освети достатъчно стаята с бледите си и несигурни лъчи, за да може негърът да види това, което ставаше.
Той остана няколко секунди смаян пред сцената, която му се представи.
Голямата физическа сила на този негодник, която досега бе внушавала респект на негъра, бе надмината от тази на Марино.
Последният беше отблъснал Карло и се опитваше да му отнеме камата.
Но старият гондолиер не беше човек, който се признава така лесно за победен.
— Горо, при мене! Помагай тук! — викна той, хващайки Марино за шията.
— Назад, ако ви е мил животът! — заповяда младият човек.
Карло изпусна задавен смях, тъй като негърът се бе промъкнал вече отзад, за да забие камата си в гърба на този, когото имаха заповед да убият.
— Назад! Оставете ме! — викна още веднъж Марино, обръщайки се към страната, от която идеше дебнешком негърът. — Назад или ще ви убия!
Карло, уверен сега в победата си, стисна по-силно шията на Марино.
Но в ръката на последния блесна камата, отнета от негодника, и със светкавична бързина се заби в широката гръд на убиеца, който, изпущайки ужасен вик, се залюля и падна.
В този момент негърът бе стигнал достатъчно близо, за да нанесе удар.
Ръката му бе издигната, но той бе разумен и искаше да бъде сигурен в удара си. Може би не бе привикнал като Карло на тези кървави дела. Или се поколеба, като видя, че Карло се отпусна назад.
Марино използва този момент. С лекост и сръчност, които предизвикаха в негъра не само учудване, но и страх, той избягна страшния удар, който му бе отправен, и започна нападение.
Само едно второ нападение, непредвидено и мълниеносно, можеше сега да спаси негъра, който бе схванал положението.
Карло бе паднал. Горо трябваше да продължи сам борбата срещу Марино, борба с равни оръжия, тъй като младежът държеше в ръката си камата на Карло. Като един тигър, който се снишаваше към земята в джунглите, за да се хвърли със силен скок върху жертвата си, ловкият и гъвкав негър се наведе към пода, издаде гърдите си и в това положение на дебнещ звяр очакваше благоприятния момент, за да се хвърли напред.
Марино следеше внимателно почти всички движения на негъра.
Изведнъж той го хвана за шията, зад главата.
Като че ли железни скоби притиснаха тялото на негъра и го приковаха към пода.
Горо положи усилия да се отърве, но той скоро почувствува, че цялата му сила беше безпомощна срещу тази на Марино.
— Милост, сеньоре! — изпищя той, изпускайки камата си. — Милост!
Марино с презрителен жест вдигна падналото оръжие и го захвърли в ъгъла на тъмната стая.
— Ще изповядаш ли, черни дяволе, по нареждането на кого ти и твоят престъпен другар устроихте тази клопка? — попита той.
— Синьор много силен… Горо каже всичко на него… всичко!
Марино даде време на черния да си отдъхне и да се изправи на коленете си.
— Е, хайде говори! Ще ти подаря живота, ако ми кажеш истината.
— О, велик сеньор!… Силен сеньор!… — извика Горо, изпълнен с възхищение, хвърляйки поглед към Карло, който се гърчеше на пода в конвулсии и се къпеше в кръвта си. — Непознат с голяма тъмна мантия и черна маска дойде. Горо не видя зад маската, но Карло позна маскирания човек.
— И как го нарече твоят другар?… Признай! — заповяда Марино Маринели, пламнал от гняв.
Горо се сви, защото погледът на неговия победител бе достатъчен да го ужаси.
Свойствената черта на негрите е да бъдат прекалено угодливи и подмазващи се към тия, които им вдъхват възхищение и респект.
Горо се наведе към Марино, като че ли се страхуваше, че думите, които ще произнесе, ще се разнесат надалече.
— Карло каза — прошепна той, — че човекът с маската е дожът!
— Той не трябва да възтържествува! Не се страхувай, че ще издам признанието ти — каза Марино, оставяйки съвсем негъра. — Сега ти ще направиш това, което ще ти заповядам.
— Синьор заповяда, Горо слуша — каза негърът, стоящ още на колене.
— Стани прав! Вземи умиращия си другар за раменете и ме последвай вън от къщата, до мястото, което ще ти посоча.
Горо, щастлив, че животът му бе спасен, направи няколко нерешителни стъпки, но когато Марино, с един заповеднически жест му посочи умиращия бандит, отиде бързо към последния, хвана го за раменете и полувлачейки го, полуносейки го, последва новия си господар, който се отдалечаваше с големи стъпки.
