При светлината на един лунен лъч, той погледна лицето на другаря си, но видя само обтегнатите черти и стъклените очи на един друг труп. Карло не виждаше, нито чуваше какво става около него.
Негърът трябваше да влачи безжизненото тяло чак до брега, където бе привързана гондолата и го сложи на дъното й.
После той и Марино се настаниха в гондолата. — Отведи ни на другата страна, В Пиацета — заповяда последният.
7. Ужасната нощ
На следния ден, рано сутринта, една голяма тълпа се бе събрала пред палата на дожовете.
В тая смесена тълпа имаше моряци, търговци на плодове, продавачи на зеленчук и цветя, хамали, гондолиери и рибари.
Всички тия хора преминаваха всеки ден в ранна утрин площада Сен Марко и Пиацета и отиваха на работа, докато големците и богаташите още спяха.
Тълпата растеше без прекъсване. Пристигаха продавачи на кестени, бакали, манифактуристи и просяци: всички с разширени от ужас очи гледаха към една от колоните, на която бе обесен един гондолиер.
Под него върху плочите бяха написани с въглен големи букви и се четеше следното: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“
Страшно зрелище представляваше този труп, привързан за колоната с едно въже, прекарано под мишниците.
Някой още не бе забелязал нещо в палата. В този ранен утринен час, никой не се движеше в залите и коридорите.
Повечето от събралите се, след като оставаха за момент с отворена уста, навеждаха замислено глава, изказваха полугласно някоя забележка и продължаваха пътя си, ускорявайки крачките си, за да не бъдат замесени в тази работа, която бе насочена срещу Съвета на тримата, или по-добре казано срещу държавната инквизиция, която всяваше такъв страх.
— Какво ли означава това нещо? — каза един стар продавач на печена тиква, който се намираше близо до мраморната колона и можеше да вижда добре трупа и написаното с въглен. — Какъв смисъл имат тия думи: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“
— Това е някой гондолиер. Вижда се ясно от вълнената му риза, пояса и обувките — каза един моряк, издигайки гласа си. — Намерете управителя и съобщете за станалото!
— Защо не отидеш да го намериш ти? — попита с надменен тон един хамалин с атлетическо телосложение. — Във всеки случай аз мога да ви кажа кой е този обесен. Това е Карло.
— Да, Марко има право — потвърди един гондолиер недалече от тях. — Аз също го познавам. Това е Карло, който доскоро беше в нашето дружество.
— Но какво иска да се каже с тия думи, написани върху плочите? — повтори любопитният продавач на тиква, който не преставаше да ги чете и препрочита, тъй като му се струваха много загадъчни и необикновени. — Кой ли се е осмелил да замеси името на дожа и на Съвета на тримата в историята на този страшен и ужасен труп.
— Това е Карло — каза един рибар на гондолиера, който го бе заприказвал. — Знаеш ли на кого служи той?
— Той не е сполучил в работата си тази нощ и е бил довлечен тук от тоя, когото…
Гондолиерът не продължи, но направи един жест, който означаваше: „Когото той е искал да премахне“…
— Тогава писаното се разбира — подзе Марко, хамалинът, който бе чул тия думи, изказани полугласно. — Това е една много смела постъпка според мене! Това посвещение не ще се хареса на Съвета на тримата: и през нощта авторът ще бъде заловен и убит!
— Светците да му помагат! — прошепна гондолиерът, отправяйки се към стъпалата на Моле. — Не желая да бъда на негово място.
От палата на управителите, чиято колонада образуваше другата страна на Пиацета, срещу палата на дожовете, изглежда бяха забелязали ужасния труп и натрупването на народа. Едно войсково отделение излезе от къщата на управителя и се отправи към галерията на палата на дожовете.
Тълпата побърза да направи място, отдръпвайки се на двете страни: един управител излезе напред и заповяда да отнесат трупа и да изтрият плочите, за да премахнат написаното.
Изглеждаше, че тази случка няма да предизвика голямо вълнение. Тялото на наемния убиец бе отнесено и скоро нищо не ще остане от дръзкото и предизвикателно послание, написано върху плочите.
Обаче по улиците и по каналите новината бързо премина от уста на уста и все повече се разпространяваше предположението, че тази смела и предизвикателна постъпка е извършена от Марино Маринели, незаконнородения на стария дож, чието завръщане се бе узнало и който поради добрината на баща си и своята бе спечелил много свои привърженици сред народа.
Но още по-голямо бе вълнението в палата на управителите и тоя на дожа.
Новината за събитието се бе разпространила бързо навсякъде. Но първите, които бяха уведомени за това нечувано дело, за това страшно произшествие, бяха естествено държавните инквизитори.
Те, инквизиторите и дожа, бяха позорно оскърбени и подиграни пред целия народ и една част от този народ, те не пренебрегваха това, беше мълчаливо съгласна с този, който беше извършил атентата.
Наказанието трябваше да стане бързо, то трябваше да бъде ужасно!
Но нужно беше той да се покаже пред народа с една присъда.
Необходимо беше, щото Марино Маринели, който, верен на своята клетва, бе влязъл в открита борба с благородниците на венецианската република, да бъде арестуван от хората на кървавия съд, съден и осъден, но да не се екзекутира същата нощ.
Едно тайно екзекутиране би могло да предизвика раздвижване между привържениците на Маринели, но едно публично обезглавяване в изпълнение на една редовна присъда не представляваше ли по-голяма опасност?
Никой не знаеше нещо за плановете и проектите на този смел авантюрист, който беше привързал за една от колоните на палата един от хората, изпратени да го убият и който без съмнение, държеше под своя власт втория, негъра, който беше изчезнал безследно!
Имаше само едно нещо сигурно, че той се готвеше да приведе в изпълнение клетвата си и щеше да я изпълни докрай, ако бъде оставен свободен и жив.
Съветът на тримата, дожът и сенаторите не се съмняваха в това; писмото, намерено под трупа, го доказваше достатъчно.
Той бе недосегаем за страха, изпълнен със смелост и сила; той бе страшен, ужасен в изпълнението на своята клетва за отмъщение.
Всички съветници на републиката разбираха това и във всички палати цареше една напрегната атмосфера.
Но съденето принадлежеше само на инквизиторите и тъй като аристокрацията на Венеция бе свикнала да отстранява сигурно и бързо големите опасности чрез решенията на тия, които ги издаваха, големците и благородниците на републиката се залъгваха и този път с едно наивно чувство на сигурност, осланяйки се с доверие на тяхната страшна сила срещу този слаб и единствен противник, така щото те гледаха с презрение и съмнителност на бунта на този земен червей.
През целия ден небето бе забулено с гъсти и заплашителни облаци. Водата в каналите бе сива и мътна; въздухът бе задушен и даже вечерта непоносимата горещина ме се намали.
Внезапно горещ вятър задуха откъм морето. Буреносни облаци се натрупваха все по-гъсто на хоризонта и скоро този черен фон бе разкъсан в далечината от зигзагите на големи светкавици, заменяйки мрака с моментна светлина.
Колкото нощта напредваше, толкова бурята ставаше по-близка.
Вълните заливаха, пенейки се, стъпалата на Пиацета и се отправяха навътре в канала Орфано, където под булото на мрака започваше трескава дейност.
От голямата врата на палата, която извеждаше в този канал, излязоха тринадесетина войници въоръжени до зъби и напредвайки с помощта на прътове по тесния път, провиращ се между сивите и
