палат.
Слугите запалиха няколко фенера, за да не може затворникът да избяга, благодарение на тъмнината.
После дойдоха няколко слуги от палата и взеха негъра от ръцете на неговите палачи, за да го отведат пред съда.
Тримата могъщи съдии, които се разполагаха със съдбините на Венеция и ги разполагаха по своя воля, седяха мълчаливо пред страшната маса, изцяло покрита с черно.
Едва бе влязъл вътре, Горо им направи дълбок поклон и им заяви, давайки си вид на кротък и разкаян роб, че е готов да изпълни всички техни заповеди.
Главният инквизитор започна със своя важен глас разпита на виновника.
— Ти си служил на Маринели до деня на твоето арестуване! — каза той.
— Гоподари — отговори обвиняемият, — негърът му е служил, защото е плащал добре. Горо не е имал връзки с пирата, освен за неговите хубави зекини.
— Съдът — каза великият инквизитор — изисква да му дадеш доказателство за твоето усърдие. Твърдо ли си решен да скъсаш всякакви връзки с проклетия пират и да служиш вярно на твоите бивши господари? Знай, че от твоите признания зависи съдбата ти!
— Нека господарят да не пита! — каза негърът. — Горо ще отговори на всичките му въпроси!
Великият инквизитор устреми към негъра очите си, които блестяха през дупките на черната качулка, която скриваше главата му.
— Ти си се осмелил да проникнеш в коридора на забранените стаи и да освободиш от затвора старата просякиня Луала.
При тия думи Горо показа голяма изненада.
Той се бе приготвил за всички въпроси, освен за този. Горо хвърли към съдията учуден поглед, без да произнесе дума.
Но дон Виторио го покани да отговаря бързо.
— Какви лъжи измисляш, негоднико? — произнесе той с гняв. — Сега не е моментът, когато можеш да се бавиш и да дириш да спечелиш време. Знай, че бесилката те очаква между червените колони. Отговаряй бързо! Ние знаем всичко. Някой е следил твоите стъпки и те е видял да напускаш палата на дожовете, носейки своя жив товар. Къде си отнесъл старата просякиня?
— В нейната собствена колиба, на края на канала Фузина — отговори Горо бързо.
При тия думи великият инквизитор пак се разгневи и обвини негъра, че желае да го измами.
Той му припомни с гневен глас, каква ужасна съдба го очаква, ако не направи признания.
Горо остана за момент замислен, с поглед унесен в мрачни размишления.
Мислеше за неблагодарността, която щеше да възнагради неговото признание.
Бе сигурен, че ще умре, каквото и да бъде държанието му.
И така той реши да отговаря уклончиво на въпросите на хитрия съдия и да спаси живота на бедната старица.
Той посрещна със спокойствие гнева на съдията.
Когато последният го заплаши със стаите на истината, той иронично му припомни, че ги познава вече.
— Негърът знае убежището на старата Луала, господари! — каза той най-сетне, отговаряйки на настойчивия въпрос на своя обвинител. — Добрата старица някога направи на негъра една добра услуга. Той изпитваше състрадание към нея и я освободи само от милост.
Горо заяви тогава, че благодарността му към просякинята го задължаваше да пази нейната тайна…
При тия думи великият инквизитор веднага промени държанието си.
Той изостави своята обичайна жестокост, за да прибегне към кротостта.
Надяваше се да постигне чрез хитрост признанията, които напразно се опитваше да изтръгне от Горо.
— Негре — каза той, — ние сме съгласни да ти дадем срок да помислиш. Но, ако утре вечер още не си взел решение и откажеш да направиш признания, ще увиснеш на въжето! Чуй добре думите ми!
Дон Виторио замълча и позвъни със златното звънче.
Веднага двама маскирани слуги влязоха в черната зала.
Великият инквизитор им даде заповед да отведат негъра в неговата килия и да му дадат разкошен обяд. — Занесете му също и вино, да пие колкото иска! — добави той.
Великият инквизитор се надяваше да поласкае така лакомството на негъра и да изтръгне чрез пиянство признанието, което изискваше от него. След това незабавно щеше да го обеси.
Горо бе отведен в килията си, където бе лежал дълги дни преди да бъде изправен пред бесилката.
Той разбираше хитростта на съдията. Знаеше, че не ще избегне смъртта. Обаче той лелееше надеждата, че ще протака разпита и ще забавя датата на екзекуцията си.
Забеляза, за своя голяма изненада, че тъмничарят не му слага веригите, тия тежки обръчи, които първия път така го измъчваха. Инквизиторите изглежда бяха счели тази мярка за безполезна.
Малко време след затварянето му, Горо видя пазача да се връща в килията му. Носеше му обяда, поръчан от дон Виторио.
После той се отдалечи отново и затвори след себе си високата и тежка врата на килията.
Служителят на Маринели се нахрани до насита с добра храна и се почувства по-закрепнал и по- бодър.
Щом се наобядва, Горо започна да размишлява, седнал върху сламата, която му служеше и за легло, и за маса.
Непрогледна тъмнина владееше в килията. Дневната светлина не проникваше през никакво отверстие.
Само две дупки, пробити в един ъгъл на стената, даваха възможност на малко пресен въздух да се примесва с вонящата атмосфера, която пълнеше стаята.
Той се ослуша. Никакъв шум не се чуваше в коридорите на килиите. Нощта покри с непроницаема тъмнина и мълчание палата на дожовете, криещ такива мистерии.
Обаче към полунощ шум от стъпки се разнесе пред вратата му. Лакеите влачеха насила един осъден и го водеха към Моста на въздишките.
Мисълта за Марино обзе духа му. Той размисли още веднъж за начина, по който би могъл да го уведоми за своята мисия.
Но не можеше да намери никакво разрешение на задачата, която го занимаваше.
Той не можеше да си послужи по начина, по който Бертучио бе постъпил. Не можеше да издълбае върху камъка имената на инквизиторите, не знаеше нито да чете, нито да пише.
От друга страна този надпис би останал завинаги далеч от Марино…
Кога би могъл незаконнороденият да влезе в палата и посети всички килии.
В този момент Горо чу отново да се приближават стъпки до килията му.
Няколко души говореха с нисък глас.
Негърът се ослуша и му се стори, че разпознава гласовете…
Скоро чу да се произнася една заповед и скърцане на ключове; видя светлинен лъч да се промъква под вратата му.
Ключалката изскърца пак, после вратата се отвори.
Дожесата влезе в килията на Горо.
До нея стоеше тъмничарят и една почетна дама, която носеше светилник.
Негърът, учуден, че е удостоен с такова августейшо посещение в подобен час на нощта, скочи от своето легло, пристъпи покорно към дожесата и поднесе крайчеца на роклята й към устните си.
Но гордата Катерина му хвърли строг поглед и му отправи упреци.
Какво е твоето престъпление? Какви лъжи са те отвели на бесилката? Ти ще изкупиш най-сетне безразсъдството си! — произнесе тя.
Негърът тогава си послужи с онова държание, което някога така добре му бе служило пред дожесата.
— Горо не лъже, Нейно Величество — каза той. — Негърът няма никакъв интерес. Той лежи сега върху
