още една раздяла.
— Аз съм водач на племето, Шали. Мое задължение е да предам думите, които се изрекоха в лагера на шейените. Няма да ме виждаш само три луни. Щом се върна, ще развалим лагера и отново ще слезем в равнината. Един ден ще си жена на вожда. Трябва да свикнеш, че ще се разкъсвам между теб и задълженията си към моя народ — нежно я укори той.
Тя не обърна внимание на шеговитите му думи и отговори сериозно.
— Зная, Сив орел. Но често тази раздяла е трудна и ме плаши. Бих искала да си до мен ден и нощ — завинаги. Но и това няма да ми е достатъчно — добави тя. После притегли главата му и съедини устните си с неговите.
Той погали с език нейния и отново възбуди сетивата й.
— Трябва да се научиш на търпение, мъничката ми, сега си индианка. Скоро ще започне ловът на бизони и ще ме отдалечи от теб в продължение на много седмици. Да се порадваме на времето, докато сме заедно, независимо дали е дълго или кратко.
— Този път ще дойда с теб — обяви тя задъхана. — Когато вечер спираш за почивка, ще лягам до теб.
— Ловът на бизони е опасен, Шати, работата е тежка и има много кръв. А и кой ще се грижи за сина ни и за баща ми? — нежно й припомни той задълженията й.
— Блестящата светлина ще бъде със сина ни, а Лия ще се грижи за нуждите на Бягащия вълк. Искам да бъда с теб — раздразнено настоя тя.
— А ако тогава си бременна? — неочаквано и за себе си запита той. След като не можеше да върне думите, които я засегнаха, той я целуна, за да отнеме жилото им.
След опияняващата целувка, тя срещна унилия му поглед и нежно прошепна:
— Ако искаш още един син, Сив орел на сиуксите, трябва да поработиш за него. Посей семето си в мен и аз ще се помоля на Великия дух то да покълне — окуражи го тя, без да се сърди на думите му.
И двамата копнееха за още едно дете, но не бяха успели да го заченат, въпреки че след раждането на Сияйната стрела безброй пъти се бяха съединявали.
— Великият дух знае и вижда всичко, любов моя. Когато настъпи времето, той ще ни дари с още деца. Ще видиш — успокои го тя, знаейки, че ежедневно всеки от тях се моли за този дар.
— Ако не си бременна, ще можеш да дойдеш на лова за бизони заедно с мен — съгласи се той, за да притъпи тъгата и болката й.
Тя се засмя и отбеляза:
— Може би тогава новият живот ще започне да расте у мен, тъй като ще сме на своя земя. Ще намерим кожа на някой бизон албинос, за да повием новия ни син, когато се роди.
— Лицето ти излъчва светлина като Уи. Когато той се роди, ще го наречем Слънчев облак, докато сам изгради образа и името си.
— Слънчев облак… — Устните й повториха името. — Да, той ще бъде Слънчев облак. Ще свети ярко за нашия народ, а ще предизвиква дъжд над враговете ни — повтори тя с голяма радост.
— Слънчевите облаци разкриват мощта на Гърмящите птици. Бъдещият ни син ще извлече сила и умения от тях. Но първо трябва да заченем новото дете — предложи той закачливо и се наведе напред, за да я целуне.
Целувката му беше бавна и целенасочена, с нея той искаше прогони всички мисли от главата й, освен желанието да слее тялото си с неговото. Плъзна пръсти от врата й към слабините, а после бавно към гърдата й. От движенията му стомахът й се сви, а пулсът й се ускори. Докосването му беше леко като перце и топло като слънчева светлина. Всяко местенце, което той докосваше, тутакси изтръпваше и пламваше. Колко дълбоко обичаше този мъж, който едно време й беше яростен враг, а после открадна сърцето й, който я даряваше с радости и удоволствия, каквито никой не би могъл да си представи. Грешно ли беше да си толкова щастлив?
Грешно може би не, но опасно. Като че ли някаква зла сила не можеше да понася съвършенството и екстаза. Тази сила като че ли винаги търсеше някакъв подъл начин, за да ги уязви и съкруши. Раздразнена от тези страшни мисли в момент като този, тя ги отхвърли и се съсредоточи върху любимия си. С желание отвръщаше на огнените му целувки и му даваше същите удоволствия, каквито той на нея. Ръцете й изследваха тялото му, сякаш искаха да разкрият тайната на всяко местенце. Как прекрасен го чувстваше — толкова твърд и гладък, толкова топъл и отзивчив.
Разсмя се, когато устните му описаха кръгове по гърдата й и прие атаката върху беззащитното зърно. Изстена, докато той я дразнеше със зъби, а ръцете му се движеха по тялото й. Отново я обхвана блажено напрежение и сладък екстаз. Стига да бе възможно, би останала обвита около него цели дни, месеци, години. Съществуваше ли друга любов, тъй силна като тяхната, страст — тъй огнена и покоряваща? Едва ли.
Тази вечер той беше в палаво, изкусително настроение. Всеки път, щом влезеше в нея, бавно се отдръпваше, а тя го молеше за още един тласък. Той се смееше щастлив. Неговата жена. Винаги щеше да му принадлежи. Но играта им скоро стана по-сериозна, огнената им страст се разпали, заплашвайки да възпламени душите и на двамата. Всеки сантиметър от тялото й крещеше неистово да изпита насладата, която само Сивия орел можеше да й даде.
Тялото му се разтресе силно, когато почувства нейното освобождение. Отхвърлил контрола, той я последва до върха, а после в спокойната долина. Не му се искаше да се отдръпне от тялото й бързо и за да не я притисне с цялата си тежест, се опря на лакти от двете страни на главата й. Вгледа се в очите й. Каква любов и нежност се четяха в тях. Сърцето му туптеше в синхрон с нейното.
— Завинаги — промърмори тя.
— Завинаги — съгласи се щастливо той и леко я целуна. Поговориха още малко, преди да потънат в сладък сън, спохождан от прекрасни сънища.
Шали помаха на съпруга си и на цялата група воини, които рано на другата сутрин се отправиха към лагера на Сисетон, за да обсъдят предстоящите битки и лова на бизони. Щом се скриха от погледа й, тя се върна в шатрата си, за да поспи още малко. Когато легна, вдъхна силния аромат на своя любим, който постелята все още пазеше. Притисна лице към неговото място и се унесе в сън.
След като Шали и Сияйната стрела най-сетне се събудиха, денят се изниза монотонно и без никакви събития. Момченцето беше почти цял ден при дядо си. Когато нощта отново се спусна, на Шали й се струваше, че са минали дни, а не часове.
Следващата сутрин беше топла и слънчева, април скоро щеше да покаже прекрасното си лице. Този съдбоносен ден започна като предишния, но се разви по съвсем друг начин. Шали реши да използва хубавото време и да изпере дрехите на реката, която течеше недалеч от последната шатра на зимния им лагер. Сияйната стрела тръгна с майка си.
Този ден Шали разпусна кестенявата си коса, която покри гърба й, а лицето й с цвят на слонова кост бе защитено само с една лента през челото. Вървяха бавно, като тя беше хванала Сияйната стрела с едната си ръка, а върху другата бе преметнала дрехите за пране. На брега спряха и се загледаха в силните водовъртежи на придошлата река. Тя почти преливаше от коритото си, набъбнала от топенето на снеговете в близките планини. Шали предупреди сина си да стои далеч от хлъзгавия бряг, тъй като силното течение като нищо можеше да го повлече. Дори умел плувец не би могъл да се пребори със стихията.
Тя коленичи и натопи дрехите. Тръпки я побиха при допира с ледената вода. Може би беше по-добре да занесе вода до вигвама и да я стопли. След няколко минути в мразовитата река ръцете й щяха да се вкочанят. А и течението беше тъй силно, че имаше опасност да отнесе дрехите.
Червена лисица с бели петна на ушите дойде да пие вода на другия бряг и Шали я показа на сина си. Със смях я гледаха как тръсна глава, щом ледената вода облиза носа й. Лисицата прикова вниманието им дълго, твърде дълго.
Два чифта очи наблюдаваха жената и детето край брега на реката.
— Наистина ли смяташ, че това е синът на Орела, Старнс? — нервно попита единият мъж.
— Виж му уанапина. Сияйната стрела е, няма грешка — отвърна самодоволно другият.
Когато детето се извърна да каже нещо на майка си, сребърната стреличка, която висеше на шията му, отрази слънчевите лъчи и блесна, привличайки вниманието на първия мъж.
