знаеш какво искам да кажа! — изрече тя на един дъх.
— Виждам, че моето положение ти е безразлично. Ти май каза, че сме били приятелки. — Шали се колебаеше между съчувствие и подозрение.
— Ние наистина сме! Проблемът е, че ти не си спомняш. Всичко, което знаеш и чувстваш, са преиначените думи на твоя съпруг.
— Искаш да кажеш, че той ме лъже! — настоя Шали.
— Как мога да отговоря на въпроса ти? Нямам представа какво та е казал.
— Някои неща се покриват с думите ти, а други — не. Кажи ми то как виждаш нещата, за да разбера — помоли Шали. Какво общо имаше Лия с нея? А със Сивия орел?
— Не мога. Ако му предадеш какво съм ти казала, той ще… ще ме убие — възкликва Лия с престорен ужас, чудейки се колко далече да стигне в този първи разговор. — Как си станала дъщеря на вожда?
— Ако ти обещая, че няма да издавам онова, което ми кажеш, ще ми разправиш ли всичко, което знаеш? — предложи Шали. Как са били добри приятелки, след като Лия знаеше толкова малко за нея? Странно наистина…
Лия я погледна напрегнато.
— Ти не си онази Шали, която аз познавам. Не мога да реша дали да ти се доверя — лукаво отклони удара.
— Имаш думата ми, Лия. Каквото кажеш, ще си остане между нас, независимо дали ти вярвам или не — добави Шали, давайки да се разбере, че няма да приеме лекомислено думите й.
Лия бързо заразправя подробности за несигурния живот на една бяла робиня в индианския лагер. Разказа за залавянето си предишната година и за живота при Оглала. Ала изкусно вплете фалшивата нишка за приятелството, уж съществувало между тях.
— Много пъти вършехме работата си заедно. Перяхме дрехи на реката, пълнехме меховете с вода и събирахме дърва. Приготвяхме храна и кожи за зимата. Когато ти беше заета, аз гледах Сияйната стрела. Прекарвали сме много дни заедно. Говорехме си за нашите хора и за много други неща, които занимават жените. Ти беше толкова добра към мен, Шали. Сега не знам какво ще правя. След като ти се върна, той ще се отърве от мен.
— Защо завръщането ми ще го накара да те отпрати?
— Ти да не би да си сляпа, Шали? Погледни ни двете. Виж колко си приличаме. Ако мъжът ти умре, а друг наблизо прилича на него, какво би направила? Как би се отнасяла към него? — подхвърли тя. Намекът стигна целта си.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Лия?
— Ти си толкова наивна, Шали. Жената се ръководи от сърцето си, а мъжът — от слабините си. Дори мъката не възпира глада на телата им.
— Все още не съм сигурна, че те разбирам — промърмори Шали, но сърцето й заблъска силно, а стомахът й се сви на възел.
— Сивия орел помисли, че си умряла. Той е много жизнен мъж, Шали. Имаше нужда от жена, която да се грижи за Сияйната стрела и да гледа дома. А също да облекчава нуждите на… тялото му. В мое лице той виждаше теб. Но аз съм само една робиня, принудена съм да изпълнявам заповедите му.
— Какво ти заповяда той, Лия? — настоя Шали, гневът и ревността й растяха и тя без да иска си спомни погледите, които си размениха Лия и Сивия орел при пристигането й.
— Има само един начин да се задоволи глада му, Шали.
— Да не би ти и Сивия орел… — Шали се изчерви и не успя да довърши въпроса си. Дали не я беше излъгал, за да я обезоръжи?
Лия предпазливо спря. Не биваше да отива твърде далеч.
— В момента, когато пратеникът съобщи, че са те намериш, той беше с мен, Шали. Ако вестта беше закъсняла само няколко минути, той щеше… няма защо да довършвам.
— Тогава значи не си спала с него? — я запита Шали със странно, облекчение.
Лия се ядоса от реакцията на своята съперница. За да изтрие радостта от лицето на Шали, тя заяви:
— Той се облече и ме бутна настрани, като че ли съм някаква долна проститутка! Мразя го. Аз не съм някакво животно без мозък и чувства, за да се отнася с мен по тоя начин. Трябва да си щастлива, че не си спомняш какъв е бил животът ти с него.
— Смятам, че сега трябва да си тръгнеш, Лия. Ще се разгневят, ако те открият тук. Може би ще си поговорим някой друг път. Все още съм слаба и се нуждая от почивка.
Лия се усмихна тъжно.
— Съжалявам, Шали. Не исках да ти разказвам тези неща. Прости ми, моля те. Смятам, че отново ще станем приятелки.
— Ще видим, Лия, имам по-неотложни задачи. Имам син, за когото трябва да се грижа.
— Не се безпокой за Сияйната стрела. Той е прекрасно дете. Ще го обикнеш, независимо дали си го спомняш или не — радостно възкликна Лия, решила да промени тона, преди да си тръгне. — Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.
Шали се чувстваше напрегната и изтощена. Липсваше и спокойствието и вярата в бъдещето, които Лия й отне. Несъзнателно ли го стори или нарочно? На Шали не й убягнаха пламъчетата в зелените очи на Лия при всяко споменаване на Сивия орел. Дали се дължаха на силна омраза, или на плътско желание? Дали Лия е щастлива, или тъжи, че тя се върна? Ако действително е имало такъв момент на слабост, кой е бил съблазнителят и кой — жертвата? Лия, Лия Уинстън… приятел ли си или враг? Една частица от мозайката- изпитание, който тя бавно и опасно сглобяваше…
Много по-късно Ярката светлина дойде да донесе на Шали супа. Усмихна се и каза:
— Кокили сни, Шали. Кода — твърдеше тя, сочейки себе си. Защо да се страхува от тази приятна жена, която й предлагаше приятелството си? Нямаше никаква причина. Усмихна й се топло и я поздрави:
— Кода.
Ярката светлина искаше да си поговори с Шали и да успокои грижите и съмненията й. Поради езиковата бариера тази утеха и подкрепа беше невъзможна. Само действията й можеха да говорят.
Щом Ярката светлина си тръгна, Шали се почувства по-спокойна. Сигурно Лия преувеличаваше или просто се страхуваше от несигурното си положение. Шали не можеше да отрече, че в очите и в действията на Ярката светлина се чувстваше топлота и привързаност, както в блестящите очи на Сияйната стрела. Къде е той? Защо не дойде да види собствената си майка?
Сякаш го беше повикала на глас. Сияйната стрела възбудено влетя в тихата шатра, изтича до нея и се хвърли на врата й. Заговори бързо, стиснал една огърлица в ръце. Наблюдаваше го с растящо любопитство и удоволствие. Нейният син… тя хвана лицето му в ръце и го загледа. Докосваше го топло и нежно.
Беше умалено копие на баща си. Не забелязваше в него свои черти. Може би това бе късмет, като се имаше предвид, че някой ден ще стане индиански вожд. Нейният син — вожд! Колко странно звучеше в съзнанието й. Имаше вид на щастливо дете. Черните му очи блестяха живо и палаво. Тялото му беше яко и здраво, с меден оттенък. Косата му лъщеше като крило на врана. Беше хубаво и жизнено дете.
Усмихна се и го прегърна.
— Гордея се, че имам такъв син, Сияйна стрела — прошепна тя. Щом чу думите й на английски, той вдигна очи към нея. Имаше озадачен вид.
— Йя Оглала?
Сълзи премрежиха очите й.
— Съжалявам, синко, но не те разбирам. — Забелязвайки колко е разтревожено личицето му, тя заплака. — Господи, колко те наранявам и те обърквам така. — Притисна го по-силно.
Чувствителното дете се усмихна и в отговор я стисна здраво.
— Кокила икопа — предложи й то.
Шали вече добре знаеше тези думи, но как можеше да не се страхува? То положи главица на гърдите й, държейки се здраво за нея, а тя го люлееше напред-назад и тихо плачеше. Сивия орел влезе и спря внезапно, смаян от сърцераздирателната гледка пред очите си. Пристъпи и клекна пред тях.
— Шали? Какво те тревожи? — запита разтревожено той.
Сияйната стрела вдигна глава и възкликна:
